Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (65)

30

Децата под осемгодишна възраст са особено податливи на фалшиви спомени, тъй като техният фронтален лоб е незрял, а точно там се съхраняват времето и мястото на даден спомен — тоест, неговия източник.

Произволни записки на Джулия Гордън

Навлизаш във виртуалната памет и се озоваваш в галерия, но тази галерия е странна — вътре в корубата на раздробена секвоя. Галерията е празна, с изключение на едно огромно платно — последната творба на Сам. Добавени са още детайли. Сега виждаш, че жълто-оранжевата светлина, излъчваща се иззад мрака в центъра е пожар, пламъците кипят в нощта и се протягат към пълната луна. И този мрак в центъра сега има форма. Несъмнено това е човешки силует. Но на кого?

На Лиам? В спомена на Сам неговият силует се очертаваше на фона на експлозията в „Бранъм банк“.

Може да е той… или някой друг.

Отиваш навън и обхождаш с поглед склона на вулкана. Пушекът, черен и токсичен, все още се процежда от нащърбената бездна и оцветява облаците в червено от бликащия от утробата му огън. Мъртвите дървета по склона от вчера вече ги няма, последният признак на живот е отстранен от гигантски бръснач като четина.

Вдигаш очи. Луната… не, вече не е луна, а купчина светещи скали, които се носят в небето — раздробени. Дори и луната не е защитена от разпадането на съзнанието на Сам. Фрагментите отразяват оскъдна светлина.

Най-безнадеждното място, което си виждала някога.

Безнадеждно… защото осъзнаваш, че не ти остава много време — на Сам не й остава още много.

Но тук трябва да има нещо, нещо, което се намира върху склона между низината и огъня горе. Нишка, водеща към цялостния спомен…

Подтикната от нарастващия ужас, че ще загубиш Сам ако не откриеш нещо, ти започваш да катериш склона. Търсиш. Какво друго да правиш?

Нищо не ти спира погледа, нищо. Пълно мъртвило.

И тогава отдясно, на половината път по склона от шлака, виждаш тъничка ивица светлина.

Бързаш към нея и откриваш цепнатина в шлаката и пепелта. Не е отвор към вулкана, защото оттам не приижда топлина. По-скоро е пещера или тунел, който е отворен от изригването. Слабата светлина се процежда отвътре. Дълбоко отвътре.

Навлизаш и като пеперуда се носиш към светлината.

Или по-скоро към светлинките. Виждаш ги далеч напред. Сякаш се движат, вихрят се като светулки над нива през лятото.

Пулсът ти се ускорява по скалата. Това ли е пътят към загубения спомен, който търсиш? Очевидно това там долу е погребано, скрито от всички.

Тунелът рязко свършва и ти се озоваваш в огромна дупка сякаш без край. Като че ли си преминала през вулкана от другата му страна. Но усещаш, че този свят тук е малък, напълно вдълбан в камъка, дори когато оживялата скала отстъпва място на нива със златно зърно и тъмнозелени кипариси, които люшкат вълнисти корони към звездите.

И, господи! — какви звезди! Въртят се лудешки като пламтящи фойерверки. Нощният въздух е натежал от живот и се вихри със светлината. Смееш се. Познаваш това място. Това е „Звездна нощ“ на Ван Гог. Ти и Сам години наред спорехте за тази картина, Сам настояваше, че тази фантасмагорична сцена е изникнала от въображението на Винсънт, а ти я вбесяваше като твърдеше, че е резултат на неврохимични отклонения, че не е артистично видение, а психоза — това е виждал в действителност горкият полудял художник.

Боже, как умеехте да се подлудявате!

Но сега, да живееш в тази картина, да виждаш как звездите се вихрят, а кипарисите танцуват, просто е… просто е чудесно!

Но къде са селото и островърхата църква от картината? Наоколо сякаш няма жива душа.

Не, не съвсем. Вижда се къща, сгушена сред дърветата. Прилича на…

О, не. Не отново тази къща. Не и къщата в Милбърн. Не искаш да влизаш отново в нея. Много е болезнено. Понечваш да се обърнеш, но спираш.

Защо си тук? Не и да получиш утеха, нали? От теб се очаква да изследваш всички спомени, до които достигнеш. Нали за това става дума? А ти вече научи, че болката е правопропорционална на значимостта на спомена.

Съвсем ясно, познанието си има цена в тази виртуална памет.

Вътрешностите ти се свиват на топка от ужас, когато се обръщаш и тръгваш към къщата.

Опитваш се да не мислиш какво ще откриеш вътре. Изучаваш виещите се кипариси, които сякаш са изтъкани от зелено-кафяви пламъци, удивляваш се на изкривените сенки, хвърляни от завихрените звезди и все пак не можеш да не чуеш високите сърдити гласове, които изпълват нощта някъде отблизо. Гласове на мъже. Следваш звука и завиваш към къщата.

И там…

Натан и младият Итън са изправени един срещу друг като призьори по борба, чакащи гонга. Между тях има маса за пикник от червено дърво. Усещаш натежалото напрежение. Натан държи в дясната си ръка чифт работни ръкавици. На двадесет стъпки нататък се намира зеленчуковата градина с лехи от царевица, домати и патладжан. На земята лежат гребло и мотика — там, където явно ги е захвърлил Натан при пристигането на Итън.

Дори на бледата светлина от звездите виждаш, че бузите на Натан се почервенели от гняв. Малки капчици слюнка покриват мустаците му. Итън изглежда по-спокоен, но май само си дава вид. Трудно е да се прочете изражението му зад гъстата брада, но гневът му е овладян и хладен.

Огледаш се. Няма деца наоколо. Как тогава…? Вдигаш очи и виждаш мъничко личице да наднича зад щорите на един от прозорците на втория етаж. Гледа с ококорени, учудени очи. Сам с нейните игри на криеница и „бу-у“.

Перспективата ти се променя рязко. Вече гледаш сцената отгоре, през алуминиевите щори на прозореца на спалнята ти. Ти си Сами и се чудиш защо баща ти и чичо ти са толкова бесни. Ти знаеш сега, че Натан не е истинският ти баща, но за малката Сами той е татко — и ти не можеш да отделиш нейните чувства от своите докато си тук. Всичко е такава бъркотия!

 

 

— Ти нямаш право! — крещи татко. — Нямаш никакво право!

— „Аз“ нямам право, така ли? — Чичо Итън сочи към журналите с експерименти, пръснати по масата за пикник. — Ти си играеш на Господ и имаш наглостта да ми стоиш тук и да се оплакваш, че някой е тършувал из каталожния ти шкаф? — Той разперва ръце. — Няма смисъл да се говори с теб, Натан! Ти си луд!

— Оставих онези книжа при теб да ги пазиш. Очаквах, че ще уважаваш моята личност! Мислех, че мога да се доверя на собствения си брат да не бърника из папките ми!

— Доверие? — пита чичо Итън. — Как можа да изговориш тази дума?

Татко има вид като че ли ще избухне. Той тика пръст в лицето на Итън.

— А как „ти“ можа да я кажеш, братко? Излиза, че нищо мое не е в безопасност, когато ти си наоколо. Не съм ли прав?

— Какво…? — По лицето на чичо Итън се изписва виновно изражение. Внезапно той заема отбранителна позиция и не може да погледне брат си в очите. — Не знам…

— Знаеш дяволски добре за какво говоря… — В очите му се чете горчивина и яд. — Нали така?

Чичо Итън отказва да лапне стръвта. Той се овладява и гневно поглежда брат си.

— Не се опитвай да смениш темата. А ако трябва да сме точни, не съм нарушил нищо. Ти остави шкафа незаключен.

Татко рита масата. Журналите подскачат и единият се търкулва в тревата.

 

 

Тези журнали — те са на Натан. Същите, над които прекара в четене цялата минала нощ. Какво правят тук? Точно тази сутрин Итън ти каза, че научил за тях едва след пожара. И все пак ето го тук, конфронтира с тях Натан.

Крясъците отново приковават вниманието ти към масата за пикник.

 

 

— Върви по дяволите, Итън! Можеше да оставиш „твои“ книжа, пръснати по пода на моята къща и аз нямаше дори да ги погледна!

— Е, аз „погледнах“ тези! Бях любопитен докъде си стигнал в работата си. Аз… Аз бях потресен… Не мога да повярвам какво си извършил! Ти си престъпник!

— А аз не мога да повярвам какво си извършил „ти“!

— Натан, ти си неправдоподобен! Дори не се опитвай да издигаш тук морални ценности! Ти си чудовище! Аз… как можа? Те са твои „дъщери“, Натан!

— Скинър е използвал собственото си дете…

— Но не го е тъпкал с „наркотици“!

Татко размахва ръце.

— Млъкни! Няма на никого да направиш добро, ако си отвориш устата за това! — Той снижава глас и тонът му става умоляващ: — Направих грешка, Итън! Действах необмислено и съжалявам за това, което направих. Но станалото — станало! Не мога да върна времето назад. А както виждаш, няма увреждане. И двете са съвършено здрави, нормални деца. Съвсем нормални. Така че нека да го запазим между нас — за доброто на момичетата.

Но чичо Итън не се поддава. Той разтърсва глава.

— Твърде късно е, Натан. Вече казах на Луси — за доброто на момичетата.

За един миг гневното зачервяване по лицето на татко преминава в пепелив шок. Гласът му е дрезгав и едва се чува, когато той залита и се хваща за масата.

— Не! Лъжеш! Не можеш да я нараниш така!

Поклащайки глава в отвращение, чичо Итън събира журналите от масата, взема падналия от тревата и ги тика в ръцете на брат си.

— Може би трябва да ги прочетеш отново — и тогава да ми говориш за нараняване!

Той тръгва към къщата, а татко го преследва. След миг завиват и изчезват от погледа на Сам.

И внезапно мама те хваща за ръката и забързано тръгвате към долния етаж. Чувате гласа на татко от стълбищната площадка.

— Стой надалеч, Итън! — ниско казва той. — Тук не си добре дошъл. Не можеш да влезеш. Не искам да те виждам отново в моята частна собственост. Ако дори…

— Твърде късно е, Натан! — отсича мама, когато стигате долу.

— Луси! — втурва се татко навътре. — Луси, не можеш да му вярваш!

Бавно, с леко колебание чичо Итън влиза след него.

Малката Джули притичва от задната част на къщата и мама я стиска за ръката.

 

 

Сега си пак наблюдател. Виждаш майка си да стои изправена в подножието на стълбите. От двете й страни са дъщерите й и тя ги стиска за ръце. Погледът й…

Никога не си виждала мама такава. Имаш снимки и тя винаги се усмихва, винаги изглежда толкова нежна. Но тази жена… студената ярост в очите й е плашеща. Спира те на място. Защото тя сега е повече от мама. Тя е образ на всички майки по света, защото някой е навредил на нейните деца.

Господ да е на помощ на този, който го е направил! Внезапно перспективата се замъглява и отново се променя и ти си вече малката Джули, стиснала ръката на мама. Много си объркана. Мама се сърди на татко и малката Джули не знае защо.

 

 

— Не се налага да му вярвам — казва мама с тревожно студен глас. — Не е нужно нищо да ми казва. — Тя посочва журналите в ръцете на татко. — Твоите собствени думи, написани със собствената ти ръка, са повече от достатъчни.

— Но това е някакво недоразумение. — Той вдига напред журналите. — Това всичко е… измислица. Пиша един роман.

Но очите на мама стават още по-студени.

— Не обиждай моята интелигентност!

— Луси! — Татко вече скимти. — Ти не можеш да повярваш, че ще направя нещо, за да навредя на моите собствени дъщери.

Очите й го пронизват:

— И двамата знаем истината за това сега, нали, Натан? И твърде скоро и твоят брат ще я научи. — Тя тръгва към вратата и повлича със себе си Джули и Сами. — Отивам си. И вземам и момичетата с мен. И господ да ти е на помощ, ако те видя да се доближиш дори на една миля от тях! Ще те застрелям!

— Не! — Викът на татко прераства в писък и той хвърля журналите към стената и бяга към задната част на къщата. — Не!

Тогава Джули трепери и се свива до крака на мама. Вижда, че Сами прави същото от другата страна. Късно е и тя е уморена, пък и никога в живота си не е чувала такъв писък, особено от татко. Къде отиде той? Тя е смутена… И уплашена.

Чичо Итън стои до вратата, на лицето му има изписано изумление.

— Каква истина? — пита той. — За какво говориш, Луси?

Мама се опитва да му се усмихне, но не успява. Изглежда така, сякаш ще се разбие на милиони парченца.

— Аз… аз ще ти кажа за това по-късно. Точно сега искам да се махна оттук. Итън, ще ми помогнеш ли?

Той кима:

— Разбира се.

— Има една чанта горе на стълбите…

— Ще я взема.

Чичо Итън тича нагоре по стълбите, а малката Джули вдига очи към мама.

— М-мамо, на пътешествие ли отиваме?

— Да. На дълго пътешествие.

— А татко няма да дойде — казва Сами не особено разстроена от това. — Той и чичо Итън вече не се обичат. Аз ги видях… Видях ги да се карат.

— Защо? — пита Джули.

Преди мама или Сами да могат да отговорят, чичо Итън се появява отново и мъкне огромен куфар по стълбите.

— Какво има в него? Всичките ти принадлежности?

— Почти.

Чичо Итън мъкне куфара към вратата и изведнъж всички се вцепеняват…

 

 

И внезапно ти си откъсната и всички образи избледняват.

Сега си в празната къща. Тичаш от стая в стая, но няма никой. Препъваш се и излизаш навън, в нощта на Ван Гог, и търсиш из двора. Дори надничаш сред царевичните стъбла в градината.

Никой.

Един последен поглед към опустялата къща и се носиш надалеч, търсиш тунела към повърхността.

Но си раздразнена. Защо не си спомняш нищо от това? И ти беше там. Твоите родители никога не са се разделяли. Видя себе си в този спомен — поне в съзнанието на Сам беше там. Значи трябва да помниш. Или…

… този същият спомен е погребан в собствената си скална ниша в твоята памет?

Но нима това, което видя не е твърде безобидно, за да бъде погребано? Няма тежки травми, просто крясъци и отчуждение.

И кога е станало това? Ти и Сам изглеждахте на пет години, но може да сте и на четири и половина.

Виждаш широкото тъмно гърло на тунела към повърхността. И отдясно — друг по-тесен и по-тъмен отвор. Накъде води той? От тази позиция сякаш води към сърцето на вулкана.

Който и път да избереш, време е да напуснеш каверната на „Звездна нощ“.

Надзърташ през рамо за последен път. И докато гледаш, едно огнено пипало се гърчи, после пада от една звезда и се спуска към къщата. Докосва покрива и внезапно…

От прозорците избухват пламъци, от входната врата.

— О, не! — викаш високо.

Не и пожарът! Не можеш да понесеш да го гледаш. Преживявала си го толкова пъти в собственото си съзнание, защо трябва да го изстрадваш и в паметта на Сам? Не можеш да го понесеш.

Почакай… паметта на Сам. Може би Сам има различен поглед върху трагедията. Може би е видяла нещо, което ти не си — или помни нещо, което ти не помниш. В края на краищата нали не помниш нищо от това, което току-що видя в къщата? И благодари на Бога, че не видя себе си с кутия кибрит…

Бягаш назад, кипарисите преливат в дъбове, кленове и брястове. Небето също се променя, звездите се свиват до точици светлина, а луната се изпълва, окръгля и се втренчва.

Мяташ се твърде близо и се отдръпваш от топлината.

Вътре огънят е господар, изстрелва пламъци от прозорците на сутерена, притичва през първия етаж и близва прозорците на горния. Бърз, оживял и ужасяващ.

И тогава виждаш силует на фона на пламъците на входната врата. Носи две вързопчета в ръце, скача от входната площадка и се втурва към моравата. Бяга право към теб и спира само на няколко крачки. Натан. Той се свлича на колене и поставя на тревата Сам и Джули.

Знаеш наизуст следващите думи: Вие, момичета, останете тук. Аз се връщам за майка ви.

И все пак тази сцена те вълнува. Колкото и да мразиш този човек за това, което е причинил на вас и майка ви — да се преструва, че сте негови собствени дъщери, когато е знаел истината, и за да отмъсти на майка ви, да ви използва като опитни зайчета — въпреки всичко не можеш да не изпиташ същия прилив на любов и доверие, които изпитваш всеки път, когато си спомняш този миг.

Той ви спаси от пожара.

Гледаш го как се втурва обратно към къщата, вдигнал ръце пред лицето си, за да се защити от топлината и как изчезва обратно сред пламъците.

И сега е най-трудната част. Чакането. Гледаш отражението на пламъците върху облените със сълзи лица на Джули и Сами, докато страхът им расте. Къде е татко? Защо не довежда мама? И после ужасът. Татко! Мамо! Къде сте? Не ни оставяйте тук!

Тогава и двете момиченца пищят от ужас. Защо? Нищо не се е променило — освен ако не са осъзнали едновременно, че техните мама и татко няма да се върнат от тези пламъци.

Никой не откликва на писъците им. Никой не идва да ги утеши. Само безжалостната луна наблюдава тяхното объркване. Тъпата, ухилена луна.

Й внезапно всичко е черно — няма къща, няма пожар, няма луна. Съвършен мрак, съвършена тишина.

За миг надвисва паника и тогава чуваш — усещаш — хрущенето на листата под нечии стъпки. Отгоре се процежда светлина. Вдигаш очи. Вече е ден. Слънчевата светлина надниква сред дърветата. Оглеждаш се и виждаш сестра си Сами до теб. Не плачете — вече сте изплакали сълзите си. Но ви е толкова студено и сте гладни.

И неочаквано сред дърветата се подава един мъж с фланелена риза и мръсни дънки. Той се вцепенява, втренчен е във вас и приближава.

— Не се страхувайте, момиченца — казва дрезгаво той, като протяга ръце, все едно към плашливо котенце или кученце. — Няма да ви нараня.

Ти обгръщаш с ръце сестра си и тя се вкопчва в теб. Мама винаги ви е предупреждавала за непознати, как трябва да стоите надалеч от тях и да бягате и крещите, ако някой се опита да ви хване, но сега сте твърде уморени и слаби да бягате. Треперите една в друга, чакате този непознат и се надявате да не е такъв тип, за който ви е разказвала и предупреждавала мама.

Накрая той се изправя пред вас и се надвесва. Лицето му е брадясало и мирише като че има отчаяна нужда от баня. Протяга ръце. Те треперят. Поставя едната си ръка на твоето рамо, а другата — върху рамото на Сами.

— Вие ли сте момичетата на Гордън? — пита той.

Твърде сте уплашени за да говорите. Само можете да кимнете.

— Слава богу! — казва той. Обръща се и вика към гората: — Хей! Насам! Открих ги! Тук са! — И в полуридание продължава: — И са добре! — Обръща се пак към вас и пада на колене. Виждате сълзи в очите му. — Сега сте в безопасност, момичета. Всичко ще се оправи.

И тогава мъжът избледнява, малката Джули и малката Сами — също, но остава гората. Както и студът и гладът. Усещаш, че ще ти трябват часове да намериш пътя си в тези гори. Нямаш време за това.

И натискаш Exit.