Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (32)

2

Агнешката плешка бе сервирана с бордо. Прекрасната кухня на многото чудесни готвачи в Оукууд си беше чиста загуба за Джули и сестра й, докато растяха, но сега тя можеше да я оцени.

Итън вдигна чаша:

— Докато пируваме тук, нека не забравяме за Саманта. За нейното бързо възстановяване!

— Да, да! — каза Алма Евънс. — Горкото момиче…

— Колко добре познаваш Сам? — попита Джули.

— Алма е психиатър на Саманта от доста години! — отвърна Итън.

— Така ли? — Джули не бе изненадана особено. Итън спомена за психиатърката тази сутрин, а сега вече самата мистериозна гостенка присъстваше на вечерята. Джули почти се бе досетила. — Удивена съм, че се е съгласила на някаква терапия.

— След инцидента във Венеция Саманта реши, че трябва да опита — каза Алма.

Джули погледна към Итън.

— Венеция? Какво стана там?

Итън извърна очи.

— Опит за самоубийство. Не искаше никой да узнае — особено ти.

Особено аз, помисли си Джули. Защо това също не ме изненадва?

— Тя и преди е вземала свръхдози. Сигурен ли си, че този инцидент във Венеция е бил преднамерен?

Итън кимна.

— Да, тя остави бележка. Но това вече е минало. С помощта на Алма Сам преодоля това, което я бе отчаяло толкова. В действителност започна да влиза във форма. И тогава дойде тази… кома. Доведох Алма тук тази вечер, за да се запознаете, защото тя, вероятно, най-добре от всеки друг знае какво става със Саманта напоследък.

— Това донякъде ме поставя в неудобно положение от етични съображения, както можеш да си представиш — обясни Алма. — Но като претегля привилегията на пациента срещу неговото оцеляване, не виждам друг избор освен да наблегна на оцеляването.

— Оценявам помощта ти — намеси се Джули. — Всеки ден губим по нещо от Саманта. Не виждам как…

— Помолих Алма да остане тук за няколко дни — каза Итън. — Помислих, че може да ни осветли относно своите прозрения за сънищата на Саманта.

— Сънища?

— Да, тези неща, тези… — и той махна с ръка във въздуха — тези фантазии, които ти виждаш като навлезеш в нейната памет.

— Това не са сънища. Това са спомени.

— Но те не са точно пресъздаване — допълни Итън. — Те са изкривени. Онази статуя „Персей“ е добър пример за това. Все още не зная какво си видяла днес, но може би Алма ще ни интерпретира символите.

Това не се понрави на Джули. От една страна тя не искаше Итън или някой друг да разнищва новата технология. От друга страна — и без това се чувстваше достатъчно зле, когато Итън и доктор С. надничаха през рамото й, а сега и тази непозната…

Но ако е в състояние да даде отговор на някои въпроси…

Джули се обърна към Алма:

— Чичо разказа ли ти как статуята замести микроскопа?

— Да — кимна Алма. — Този процес за визуализиране на паметта звучи абсолютно зашеметяващо. Трябва да го видя в действие.

Джули кимна. Не беше сигурна как се чувства. Едно нещо бе да споделя миналото на Сам с нейния терапевт…

Но и аз присъствам там.

— Ще имаш възможност. Но това изкривяване на спомена, за което ти е разказал Итън — какво е твоето тълкувание? Имаш ли представа какво може да означава?

— Не бих могла да кажа със сигурност — отвърна Алма. — Налага се да видя повече от тези спомени, преди дори да опитам да изкажа някаква интерпретация. Споменът е символика… — Алма погледна към Итън и отново към Джули. — … но на какво?

Е, поне не предложи някаква „съчинена“ измислица като отговор. Джули бе предубедена относно какъвто и да е непосредствен анализ. Доктор Евънс току-що се издигна на едно стъпало по-горе в оценката й, защото Джули уважаваше всеки експерт, който имаше смелостта да изрече „Аз не знам“.

— Джули, моят план е Алма да прегледа видеозаписите, които си направила досега при тези твои „пътувалия“ във виртуалната памет. Вероятно тя ще извлече някакви изводи, които да ни дадат насока.

Джули замръзна като се сети за днешния запис.

Включеният към монитора видеокасетофон бе записал пътуването от този следобед в паметта на Сам — любенето… и подозренията на Сам.

Моят чичо крие нещо… той крие много неща.

Тя вече знаеше, че той е направил колекция от техни „работи“, но това ли е всичко?

Подозренията на Сам може да наранят Итън. И да го поставят нащрек, да засилят колебанията му дали Джули да продължи. Тя искаше да избегне и двете неща.

Защото, помисли си Джули, защото някой ден може да поискам да узная какво се крие в онзи заключен шкаф.

Тя си пое дълбоко дъх и отпи от бордото.

Трябва да скрие касетата още щом се качи горе. По-късно ще каже, че е забравила да включи на запис.

— Да. Разбира се. Не бих ги показала на който и да е. Те са особено интимни. Но тъй като Алма е неин психиатър…

— Отлично! — възкликна Итън. — Колкото повече глави мислят, толкова по-скоро ще разрешим тази бъркотия и ще върнем Саманта в съзнание. — Усмивката му изчезна. — Тоест… ако може да се върне в съзнание.