Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (30)

14

Не осъзнаваме колко са крехки спомените. Те се разрушават, ако не осъществяваме редовен достъп до тях. В нашия мозък има ограничен брой неврони, затова по-старите спомени се отместват назад, за да сторят място на потока от нови.

Произволни записки на Джулия Гордън

Джули свали шлемофона и бързо се огледа.

Сама. Итън не се е върнал. Никой не я беше видял. Слава богу!

Тя се отпусна назад в стола и притвори очи, като си пое дълбоко и треперливо дъх. Беше слаба и влажна.

Господи! Боже господи!

Значи това било то!

Сега вече Джули разбра защо Сам винаги си бе падала по момчетата. Колко по-различни щяха да бъдат поведението й, по дяволите, и целият й живот, ако и тя откликваше така!

Тя впери очи в сестра си. Спящата красавица дишаше леко, а основният монитор показваше умерен пулс от седемдесет и две в минута. Никакъв признак, че е преживяла отново мига, който Джули току-що съпреживя.

Но когато бясно препускащото сърце на Джули се успокои и обърканите й мисли се подредиха, тя се върна към разговора в леглото.

Моят чичо крие нещо.

Какво трябваше да означава това? Да крие, но какво?

Бипкането на монитора я накара да подскочи. Иконката за камерата настойчиво премигваше — доктор С. искаше да разговарят.

Това бе последното нещо, което й се искаше да направи сега. Щеше й се да притвори очи и да се наслади на това непознато чувство на покой.

Още едно бипкане.

— Добре, добре. — Тя хвана мишката и щракна иконката. Появи се лицето на доктор Сийгъл.

— Джули? Там ли си?

— Да, доктор С., тук съм.

— Добре ли си? Толкова рязко напусна виртуалната памет!

— Трябваше да си тръгвам, не мислиш ли? Искам да кажа, че моментът беше много интимен.

— Не се налагаше да оставаш точно в този възел. Можеше да отидеш някъде другаде. Джули… — Очите му се присвиха, сякаш се втренчи в нея през екрана: — Има ли нещо, което не ми казваш?

Слава богу, че само тя можеше да го вижда! Усети как пламва и се изчервява. Един поглед към нея и щеше да разбере.

Но сега трябваше да му даде приемлив отговор. Може би най-добрата тактика беше справедливо негодувание. Без усилие успя да прозвучи сърдито:

— Разтревожих се като видях как сестра ми се чука с мъжа, който може да е отговорен за настоящето й състояние. Доволен ли си? Това достатъчно лично и приемливо ли е за теб?

— Аз, аз съжалявам, Джули — отвърна той. — Не исках…

— Зная, че не си искал — каза по-меко тя. — Просто… може ли да говорим за това по-късно?

— Разбира се. Тук съм.

— Чудесно. Ще ти се обадя.

Тя прекъсна връзката и лицето му изчезна от екрана. Почувства се гадно, че го излъга толкова грозно, но не можеше да рискува дълъг разговор с него точно сега. И не биваше да рискува, да осъществява толкова много навлизания във виртуалната памет на Сам, а той да наднича през рамото й. Рано или късно той щеше да събере две и две и щеше да разбере, че тя съпреживява със сетивата си конкретните спомени. И тогава доктор С. щеше да прекрати всичко. Несъмнено.

Джули изключи монитора и повика сестрата, която се промъкна в стаята с погребално изражение. Джули кимна към жената и се отправи към стаята си. Имаше нужда от душ.

По коридора мина покрай кабинета на Итън.

Забави ход, посланието от виртуалната памет вибрираше в нея. Спря, обърна се и застана пред затворената врата.

Моят чичо крие нещо… мисля, че крие много неща. И аз знам точно къде ги крие. В кабинета му има огромен стенен шкаф, който винаги е заключен.

Какво можеше да крие Итън? Или по-скоро, какво Сам си въобразява, че крие Итън? Когато бяха деца, той винаги държеше кабинета си заключен и това беше неизменен източник на мистерии и интриги. Но като пораснаха, Джули разбра тази необходимост от интимно съхраняване на лични ценности. Особено с някого като Сам, която препускаше из къщата в непрекъснато издирване на материали за безконечната й серия от колажи. Някое рядко първо издание можеше да бъде скъсано на стотици парченца, които да украсяват някаква безумна бъркотия от отпадъчна хартия, късчета от билети и нарязани на парчета фотоси.

Колко пъти Джули отваряше едно от своите списания — „Астрономия“ е било винаги едно от любимите й — и откриваше, че снимки на облаковидни небесни петна или далечни галактики бяха откъснати. Тичаше към стаята на Сам и ги откриваше залепени на табло сред безсмислен, поне за Джули, миш-маш от други късове хартия.

Но сега, когато цялата къща беше на негово разположение, имаше ли причина Итън да държи кабинета си заключен?

Тя протегна ръка и завъртя бравата. Вратата се отвори.

Предполагам, че не.

Тя пристъпи навътре. Не беше тук за пръв път. Джули и Сам бяха нахлували тук, когато Итън работеше на писалището си, или се бяха промъквали, когато той забравяше да заключи вратата. Но никога не бяха успели да останат вътре по-дълго. Итън неизменно се появяваше и меко ги пропъждаше.

Дъбова ламперия между лавиците с книги, тежки зелени завеси на прозорците, с изглед към предните градини и тъмнозелен килим на пода, в тон със завесите. Огромното дъбово писалище отразяваше светлината през прозорците. Всичко беше много умерено, солидно и много британско и красиво.

Но надвиснало над всичко останало в стаята беше внушителното туловище на масивен дъбов шкаф, окупирал северната стена.

Джули усети как този шкаф я притегля. Тя се опита да устои на порива и отиде до лавиците с книги. Ръбовете на половин дузина списания стърчаха сред първите издания. Тя издърпа едно: „Журнал по неврохимия“. Провери датата — 1968 година. И останалите бяха от края на шестдесетте. Странно. Тя бързо прехвърли съдържанието и се втрещи, прочитайки името на един от сътрудниците на списанието: Натан Гордън, доктор по физика.

Татко.

Господи — изследователски статии на нейния баща. Сърцето й заби силно. Не й беше известно, че е публикувал. Искаше й се да приседне и ги прочете. Сега. Но как би могла? Не би трябвало дори да е тук.

По-късно. Ще намери начин да надникне тук, когато Итън е вътре и ще й ги „открие“.

След като върна списанията в техните ниши, краката й сами я отведоха до стенния шкаф. И тя се озова изправена пред него, вдигнала очи към извисяващите се странични колони, втренчила се в сложните плетеници по лъскавата повърхност на масивните врати, които пазеха съдържанието на шкафа от външни посегатели. Двете дръжки бяха от античен месинг, но нямаше нищо антично в грубата заключалка „Медеко“, монтирана под дясната дръжка.

Тя посегна и дръпна една от дръжките. Никога не бе надниквала вътре.

Заключено. Все още беше заключено. В къщата не живееше никой друг, освен Итън и помощния персонал… и все пак беше заключено.

Моят чичо крие нещо.

Джули се обърна и тръгна към вратата. Работата на Итън беше винаги негова работа. Щом иска да държи шкафа заключен…

Писалището. Огромното дъбово писалище привлече погледа й. Ако не носи ключа у себе си, къде по закона на логиката щеше да го държи?

Тя промени посоката, но мина покрай писалището без да спре. Вместо това отиде до прозореца и се вгледа навън към градините. Итън още не се е върнал от летището.

Той е… аз съм тук… има време…

Тя рязко се обърна и приближи писалището. Не можеше да си позволи дълго да обмисля, защото нямаше нищо разумно в това, което вършеше. Това беше просто крещящо нахлуване в личния живот.

Но май напоследък това й стана навик, нали? Трябваше да елиминира параноичната идея на Сам.

Итън винаги им беше казвал да правят това, което трябва, да вземат това, което искат. Е, тя просто следваше съвета му.

Започна с горното средно чекмедже и видя, че е уцелила. Един месингов ключ, с надпис „Медеко“ върху главичката, лежеше в отделението за моливи.

Джули прехапа устни. Не можеше да направи това. Не беше правилно. Само ако не беше чула Сам да казва това.

Тя се извърна и пристъпи отново до прозореца като почти се надяваше Итън да се връща с колата. Но не, алеята беше празна.

Това я подтикна.

Тя грабна ключа и се втурна към шкафа. Ключът потрепваше в пръстите й, докато го пъхаше в ключалката. Завъртя го. Колебливо отвори вратите. Ами ако имаше аларма?

Не бъди смешна!

Тя дръпна силно дръжките и отвори вратите на десетина сантиметра. Нямаше сирена, камбанки или свирки, само студен полъх, напоен с дъх на застояла хартия. Отвори широко вратите.

И политна назад.

В пространство, колкото една малка стая, но много по-голямо и дълбоко от представите й, имаше дузина кантонерки, спретнато подредени. Дръжките на чекмеджетата бодяха очите й. Но това, което видя около тях, я накара да се почувства така, сякаш целия й живот прелита покрай нея.

От лявата й страна вътрешността на шкафа съдържаше увеличени училищни награди и грамоти, които бе спечелила като дете — а тя имаше много — заедно с награди и ленти за изследователски доклади и научни проекти. Тук бяха дори и някои от самите научни проекти, грижливо опаковани и разположени върху лавици. Дясната половина беше посветена на Сам — една секваща дъха поредица от стари рисунки и колажи от ранното й детство до гимназиална възраст, дори някои от оцелелите скулптури от папиемаше.

Устата й направо увисна. Чичо Итън… изглежда той бе съхранил буквално всичко за тях, до което се бе докопал. Но защо го крие по този начин? Нима се боеше да покаже колко много държеше на тях?

А защо ли пък не съм развълнувана?

Тя се повдигна на пръсти и издърпа едно от чекмеджетата на шкафа. То се отвори и разкри поредица от папки. Първата не беше маркирана, но всяка една след това бе с пореден етикет: Джулия — на шест години… Джулия — на седем… и така нататък.

Пулсът й се ускори, когато разрови из чекмеджето. Какво беше всичко това?

Тя издърпа първата папка, небелязаната. Тя съдържаше известен брой сгънати вестникарски страници, втвърдени и пожълтели от времето. Джули предпазливо разтвори една от страниците и се озова пред уводната страница на „Милбърн експрес“. Злокобно усещане пропълзя по вените й, когато видя датата на издаване — 7-ми март, 1972. Тя знаеше тази дата. Нямаше смисъл да чете самия материал. Заглавието казваше всичко:

СЕМЕЙСТВО НАМИРА СМЪРТТА СИ В ПОЖАР — ДЕЦАТА СА ИЗЧЕЗНАЛИ

И под него:

Милбърн: Малко след полунощ пожарът погълна дома на Натан и Лусинда Гордън в западните покрайнини…

Джули не можа да издържи по-нататък. И нищо друго не можеше да направи, освен да се взира в зацапаната снимка на овъглените руини, които някога бяха нейния дом.

Доста патологично бе да се запази това.

Тя внимателно сгъна страницата и я пъхна на мястото й. Стига лоши новини. Какво друго?

Тя издърпа папката с етикет „6-годишна възраст“ и я отвори. Първото, което видя, бе нейна снимка от началното училище „Свети Йоан“ в Уитби. Видя своето шестгодишно лице да се взира сериозно в обектива. Сам стоеше близо зад нея, всъщност, май направо се опираше в нея и не изглеждаше по-щастлива от сестра си. Мрачни времена бяха и за двете — татко и мама бяха загинали само година преди това и за тях се грижеше чичо им Итън, който ги премести в Англия, където всички останали деца казваха, че говорът им е много смешен.

Някой, вероятно Итън, беше написал в кръгче едно „Дж“ и очертал стрелка към нея. Но защо нямаше стрелка към Сам?

Тя прелисти папката до края — бележки, уроци по краснопис, контролни по правопис и речник. Всичките нейни. А защо не на Сам? Освен ако не…

Тя отвори горното чекмедже на съседната кантонерка. И ето: Саманта: на шест години… Саманта на седем…

Бързото надзъртане в папката на Сам с етикет „Шест години“ разкри същата снимка, но този път стрелката и кръгчето „С“ сочеха Сам. И заедно с първите бележки на Сам бяха и първите й рисунки с цветни моливи. Типични за Сам — тя никога не си правеше труд да спазва коловозите. Бунтовна, дори и на тази възраст.

Джули отвори и други чекмеджета и видя, че етикетите с надпис „Възраст…“ водеха до 30 и за двете им, макар сега да бяха все още на двадесет и осем години. Очевидно това бе един дълготраен проект.

И толкова ясно беше защо папките започваха с възрастта шест години — всичко дотогава бе изпепелено в пожара. Вестникът в онази първа немаркирана папка беше като черна линия, овъгляваща техния живот и слагаща началото на тяхната документирана история.

Но защо? Защо той е правил толкова детайлна хроника на техния живот? Дори и най-любящите родители не бяха толкова вманиачени! Беше направо плашещо!

И все пак чичо Итън сигурно бе един от най-педантичните хора, които познаваше. Може би всичко това бе в негов стил. То със сигурност показваше колко много ги обича.

Но защо го пази заключено?

Последната кантонерка се различаваше от другите, бе малко по-широка и висока и доста по-стара. Тя дръпна горната дръжка, но чекмеджето не поддаде. И тогава забеляза комбинацията от четири цифри отпред.

Великолепно. Заключена кантонерка в заключен шкаф. Какво държи чичо Итън тук? Още едно, по-малко, заключено чекмедже?

Джули подскочи като чу тръшването на врата на кола отпред. Втурна се към прозореца само за да види как Итън слиза от своето бентли, но не можа да съзре кой е на пасажерското място.

О, боже! Той се върна!

Тя бързо затвори с тласък отворените чекмеджета. Те прищракаха шумно.

— По дяволите! — процеди тя, раздразнена от своята несръчност.

По-предпазливо, но все пак бързо, Джули затвори вратите и заключи отново шкафа. Върна ключа в чекмеджето на писалището.

Като се опитваше да си придаде възможно най-нехаен вид, Джули тръгна към коридора.

Бърз поглед наляво и дясно — свободно.

Тя си пое дъх и забърза към стаята си.

Моят чичо крие нещо.

Да, Сам, помисли си Джули. Права си. Итън крие нещо. Но то не е лошо. Това поне бе очевидно.

Можеше да е и по-зле. Можеше да открие колекция от камшици и вериги, както и мъжки и женски кукли — сексуални играчки. Или пък костите на безследно изчезнали деца. Или — тя се усмихна — гардероб пълен с женски дрехи, всичките с размера на Итън.

Вместо това тя откри… техния живот. Всяко събитие бе записано, картотекирано и сложено в папка. Колко странно. Бреме от обич, непосилно за повечето съвестни родители. И малко зловещо.

А какво да мисли за чекмеджето със закодираното отваряне? Чий живот се пази там?

Не е моя работа.

Може и да е израснала тук, но току-що пристъпи границите с това нахлуване в кабинета на Итън. Той беше неговото светилище. Тя току-що направи първото си и последно посещение в онзи шкаф. Оттук нататък ще се концентрира върху това, за което е дошла — върху изследването паметта на Сам.

Тя забави ход горе на стълбите. Вечерята бе във фурната. Ухаеше вкусно.

Джули се зачуди кой ли е мистериозният гост на Итън?