Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (67)

2

— Как разбра за онзи тунел? — попита доктор С.

Лицето му изпълни монитора с подозрителното си изражение.

Можеше да му каже — но само за тазсутрешното си навлизане сама.

— Навлязох сама.

— По дяволите, Джули! Казах ти…

— Нямах време да те чакам и нямам време да споря за това. Паметта на Сам ще се затвори всеки миг. Навлязох, излязох, нищо ми няма. Връщам се отново и искам този път да бъдеш с мен. Хайде да не правим от всичко това федерално престъпление.

Тя осъзна, че му говори троснато и грубо, но бе уморена и нетърпелива и не искаше доктор С. отново да й набива в главата за опасностите във виртуалната памет на Сам.

Защото той не подозираше и за половината от тях.

Когато не получи отговор, тя се вгледа в лицето му. Тревогата бе заменена от болка. По дяволите.

— Съжалявам — каза Джули. — Не съм спала много напоследък. Но не мога да спра сега. Навлизам в сърцето на проблема…

— Какъв проблем?

— Във всичко. В последните тайни. Сигурна съм, че другият, по-тесен тунел води до сърцето на вулкана и имам усещането, че там ще намеря отговора на всички въпроси.

Не можеше да му каже, че тези въпроси не засягат само Сам. Те засягат и нея — защото в онези дни двете бяха практически свързани и каквото се случваше на малката Сам, се случваше също и на малката Джули.

Вече не става въпрос само за Сам, а също и за мен.

Но не можеше да позволи доктор С. да узнае това.

— А защо точно вулкана? — попита той. — Не може ли това, което търсиш да е погребано някъде другаде?

— Може. Но ние имаме склонността да забравяме — поне знам, че при мен е така — че виртуалната памет е символична. Трябва да си зададем въпроса какво означава вулканът в реалния живот. Той е точката на освобождаване на неудържимото напрежение, което нараства под земната кора. Какво представлява той във виртуалната памет? Нещо много сходно, мисля. Защо да не е точката на изригване на някакъв катаклизъм, достигнал твърде близо повърхността и твърде горещ, за да се задържи там?! Той се освобождава и изпепелява всичко наоколо.

— Не зная, Джули… Как може някой спомен, няма значение колко ужасен, да причини тази разруха, която наблюдавахме у сестра ти?

— Казах ти какво ни е било причинено.

Бе осведомила доктор С. за някои детайли, но пропусна бъркотията с бащинството. Ще му каже друг път. Може би.

— Да, но все пак…

— Това я прави уязвима.

— Ами не те ли прави уязвима и теб?

По дяволите! Разбра незабавно, че се бе изпуснала. Доктор С. не пропускаше пролука.

— Не — каза тя, фабрикувайки обяснението във въздуха: — Защото съм с ненормално развита лява полусфера на мозъка. Всъщност съм по-малко податлива.

Надявам се поне.

— Не зная откъде разбра това, но наистина се надявам да си права. В буквален смисъл ти навлизаш в търбуха на звяра. Звяр, който те очаква. Готова ли си за това?

Не, помисли си. Но отвърна:

— Да. И искам да дойдеш с мен.

— Ще бъда тук, ще те наблюдавам. Искам да се върнеш.

— Защо? — подразни го тя. — Заради дотацията на Брухмайер?

Боже, беше я забравила напълно. Колкото и да е странно, разбра, че не я е грижа.

— Знаеш защо — каза той.

Тя си пое дъх:

— Да. Зная.

И за пръв път не настръхна от мисълта, че някой ще наблюдава всяко нейно действие. Имаше предчувствието, че този път щеше да бъде страховито.

Мога да умра, помисли си. Но трябваше да го направи.

— Добре — каза Джули. — Тръгваме.