Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (24)

2

Хазяйката, мадам Дюпон, разпозна Джули и с характерното галско присвиване на раменете, я въведе в стаята. На горния етаж навяваше хлад. Наближаваше буря и небето над Париж бе оцветено в мръсносиво.

Жената поспря на прага за миг. После продума:

— Трябва да приготвя вечерята…

Беше време за вечеря.

И Джули остана в стаята сама.

Тя закрачи по пода като стъпваше върху разплисканата, но вече засъхнала боя — останките от последното творение на Сам. Това е бил светът на сестра й. А сега беше само едно празно призрачно пространство, пазещо зорко тайните си.

Огледа се наоколо. Боята върху пода беше яркооранжева и тъмносиньо, почти до черно.

Джули се впусна в размишления, като се чудеше дали платната бяха в някаква последователност. Дали не бяха ставали все по-мрачни, а образите — все по-сгърчени и изкривени?

Спря пред една картина, която изобразяваше деформирано, като от криво огледало, лице. Устата бе увиснала в застинал писък. Тревожна картина, полазиха я тръпки от факта, че стои тук сама с нея.

Тя се приведе по-близо и се вгледа в отворената уста…

И забеляза детайл, който не бе видяла досега. Вътре в устата, върху задната част на езика се виждаха мънички фигурки — семейство, седящо край маса в причудлива всекидневна от шестдесетте години. Майка, баща и две деца — две момиченца. Бащата разрязваше печеното. Джули се приближи още повече. Не, не беше печено…

Тя се дръпна назад.

… а човешка ръка.

Толкова съм тъпа, хрумна й.

Бе разгледала тази картина при първото си посещение, но не бе видяла всичко. Отрязана ръка. Бе видяла вече една във виртуалната памет. С тази стават две. Това трябва да означава нещо за Сам… но какво?

Какво още пропускам?

Бих искала… Бих искала липсващото платно да е тук.

Тя продължи нататък като проследи спомена на Сам за влизането й в това студио с Лиам. Реалност и спомени, границата ставаше все по-мътна.

Зад нея проскърца дъска.

Тя се обърна.

Пред нея стоеше едно момиченце на десет-единадесет години и я гледаше настойчиво. Дъщерята на мадам Дюпон. Тя правеше балончета с дъвката си.

Джули с усилие откри френските думи:

— Ъ, какво…

— Мама каза, че си сестрата на госпожица Саманта.

Английският на момиченцето беше перфектен с лек и приятен акцент.

— Да. Бях. Искам да кажа, все още съм…

— Тя не е ли по-добре?

— Не. Не е по-добре. Но се връща… вкъщи. — С усилие произнесе последната дума. И се запита дали Оукууд беше техен дом?

Момиченцето пристъпи в студиото.

— Това е добре. Защото аз мисля… — Тя погледна назад към тъмното стълбище. — Защото мисля, че онзи мъж може да дойде отново.

По гръбнака на Джули пропълзя мраз като след капчица ледена вода. Спомни си за розите, за нарушителя в санаториума, когото персоналът бе забелязал близо до прозорците на Сам. Това вече е реалност, помисли си тя. Аз не се намирам сега в съзнанието на сестра ми. Това момиченце стои тук, пред мен и ми казва…

— Валеше дъжд. И този мъж дойде — носеше шапка и шлифер. Казах на мама…

— Да? — меко промълви Джули.

— Казах й, че не можах да видя лицето му. Но след като той си тръгна, знаех, че нещо се е случило.

— Мислиш ли, че е бил приятелят й?

— Не знам. Аз харесвах сестра ти. Тя беше добра. Винаги ми носеше дъвка. Тя…

— Сесил! — Отдолу се чу призивния вик, с който хазяйката призоваваше дъщеря си. — Сесил идвай веднага!

Някакъв непознат, мислеше Джули, но детето не е видяло лицето му. Просто един силует в шлифер и шапка. И все пак Джули трябваше да се увери, че френската полиция ще дойде и ще говори със Сесил.

И май не беше толкова добра идея да стои тук, сама.

Тя хвърли един последен поглед из стаята и излезе.