Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (52)

24

Бях помолена да работя в една група с експерти терапевти за възстановяване на паметта. Обикновено работя самостоятелно, но този път склоних — и добре ги подредих! Терапия за възстановяване на паметта — направо ме побиват тръпки! Никога не съм чувала нещо по-фалшиво! И тези терапевти искат да минат за учени? Трябва да ги арестуват! Те не възстановяват спомени, а ги „произвеждат“!

Произволни записки на Джулия Гордън

Студиото на Сам е почти празно. Виртуалното пространство е оголено. Лъвът в гондолата го няма, нито псевдо-Мондриан. Тук е само голямото недовършено платно и няколко други картини, небрежно разхвърляни наоколо.

Едната от тях спира вниманието ти — рисунка на плажна дъсчена пътека под огнено небе, синя вода — езеро или море…

Но няма хора.

Дъсчена пътека. Нещо, което те примамва, но трябва да отидеш до вратата и видиш какво е станало през нощта с водната пустош.

Издигаш се в мрака и установяваш големи промени във виртуалната памет. На проблясващата във водата лунна светлина забелязваш, че островът на Мондриан е изчезнал, погълнат от морето. Не можеш да разгледаш стаите зад онези врати. Островът на Нощните ястреби — и него го няма.

Настръхваш, защото регистрираш, че са останали само три острова… и те се приближават все повече един към друг. Почти са се слели в архипелаг.

Носиш се над тези острови и зърваш дъсчената пътека на единия от тях — като алея от анимационен филм, боядисана с цветни моливи. Почти като в детска рисунка — но ти познаваш тази картина. Нещо в нея ти е много познато, но липсва някакъв важен елемент, за да я идентифицираш.

Колебаеш се, защото се сещаш за онова нещо, таящо се под повърхността. Но се успокояваш като си мислиш, че то е останало някъде край Венеция.

Приземяваш се върху алеята. Дървените греди са полирани в оранжево.

Върху дъсчена пътека няма никой. Странно, не ти напомня на плажовете в Брайтън, където Итън ви водеше през летните ваканции. Дали този спомен не е отражение на пребиваването на Сам на Лазурния бряг? Дали имат такива алеи на Ривиерата?

Обръщаш се и търсиш някого, нещо…

Една машина за предсказване на съдбата стои самотна, с гръб към морето — стъклената будка свети като маяк. Отвътре към теб се взират тъмните стъклени очи на стара пластмасова циганка. Зловещо… но се приближаваш.

Още щом достигаш циганката, дясната й ръка започва да се движи сковано, точно като на истинска гадателка, която реди картите.

Но няма никакви карти.

Стъклените й очи премигват. Пластмасовите устни се движат.

Нищо не чуваш, отпред на машината светва кратък надпис: Какви тайни искате да ви разбули мадам Ханамсат?

Под надписа се появяват три думички: Живот… Любов… Съдба.

И под всяка дума чака бутон.

— Окей — казваш. — Кажи ми…

Пресягаш се и натискаш Любов.

Ръката на циганката се движи и в улея пада карта. Вдигаш я и четеш:

— Как можеш да питаш за любовта като не си влюбена?

Картата изчезва.

Светлинките отново проблясват: Задай друг въпрос. Усещаш, че циганката със стъклени очи те дразни.

Натискаш Живот.

Ръката се движи. Пада друга карта.

Живот преди… или след?

Преди и след какво? Тази машина трябва да е програмирана от Лиам — отговаря на всеки въпрос с друг въпрос.

Върху монитора вече премигват две нови думи, два нови бутона: Преди и След.

Натискаш бутона Преди.

Ръката отново се движи, пада нова карта.

На нея пише: Луната, къщата или маската?

Чудесно. Попадна на дзен монаха сред машините гадателки. Но поне имаш още няколко възможности за избор. Луната, къщата или маската…

Три възможности, три бутона.

От всичко, което си видяла във виртуалната памет на Сам, тази машина повече от всичко друго те убеждава, че Сам се опитва да създаде контакт.

Натискаш бутона под думата Маска.

Пластмасовата циганка вдига очи. И за първи път се усмихва — едно многозначително озъбване, смъртна гримаса, а стъклените очи не променят своя израз.

И главата се разцепва.

Вътре е Натан, седи до една маса с лице към теб, а ти си на четири години…

 

 

Татко иска отново да играете на онази игра, все една и съща всеки ден. И е забавно… повечето пъти.

— Джули, готова ли си?

Тя кима:

— Да, татко.

Той изважда картите.

Умножение и деление. Лесна работа. Толкова е просто. 3×3, 8×8, 7×6… Но той бърза, после — още повече.

— Хайде, хайде, Джулия. Колебаеш се. Хайде. Ти ги знаеш.

Джули усука крака „под ключ“. Изстрелва отговорите колкото може по-бързо.

— Двадесет и четири… петдесет и едно… шестдесет и три…

Но татко клати глава и ускорява.

— Хайде, хайде… това е рутинно, въпрос е на запаметяване, Джулия. Това е всичко. Не се изисква никакво мислене, никакво.

По-бързо и по-бързо, докато на Джули й се струва, че язди пони, държи се за гривата му и галопира из картите все едно са препятствия.

Вижда го да се усмихва. Справя се добре. Добре язди понито.

Когато той стига до края, обзема я разочарование. Може би има и други задачи за нея, да нарежда блокчета или пък да разпознае триъгълниците. И да ги преброи, всичките са с различни размери.

— Това е за днес, Джулия. Имам важна среща.

Той се изправя. Толкова е голям. Плъзва картите в джоба си. Отстъпва от простата дървена маса.

— Татко…

Той спира.

— Мога ли аз да ти задам една задача?

— Аз наистина…

— Винаги ми позволяваш да ти задам една задача. Само една.

Той се усмихва и усмивката му е хубава. Обича я, сигурна е в това.

— Окей. Давай, госпожице.

— Добре, добре. — Сега тя трябва да намери задача, нещо особено трудно. От нея се очаква да знае отговора… Така се играе тази игра. Но той никога не проверява дали тя знае отговора. Никога.

— Деветдесет и девет по — детето още по-силно стиска крачетата си — шестнадесет.

Той присвива очи. Трябва да помисли. И бързо отговаря.

— Хиляда петстотин осемдесет и четири. — Вече не се усмихва. — Това ли е отговорът, Джулия? Толкова ли е?

— Аз… аз…

Тя не го е пресметнала и играта вече не е забавна. Какво става? Играта уж винаги е забавление, а сега…

— Това ли е отговорът, Джулия?

— Аз… аз… не…

И ето че се случва. Виждаш как на главата на татко се появява тънка линия, която се спуска надолу през средата на лицето от косата до носа, към устата и брадичката. Толкова тънка линия. Иска да му каже нещо, когато…

Линията се разширява… пукащ, раздиращ звук и тя се „разтваря“.

— Това ли е отговорът, Джулия?

— Татко, татко, аз не знам. — Момиченцето плаче и вижда как лицето му се уголемява и се разцепва като онези орехи по коледа, разкрива…

Всъщност това е лицето на чичо Итън, тъмната му брада не е толкова гъста, очите му блестят и той повтаря същите думи, със същия тон и същия глас… като татко.

— Никога не ми задавай задача, на която не знаеш отговора.

Джули кима. Разцепената външна глава се свива и пада надалеч като свлечена змийска кожа. Чичо Итън се обръща и отдалечава.

И тогава момиченцето изчезва.

 

 

Първата ти мисъл — това не е спомен на Сам. Твой е. Боже, ти току-що видя тук един от своите спомени. И не само това, ти не само си спомняш играта с числата, която играехте с татко. Знаеше само, че те е обучавал, че ти е задавал загадки и задачи.

Но това, което видя не приличаше на игра.

И тогава осъзнаваш къде си — на онази дъсчена алея, която се простира към хоризонта. Виждаш бяло петънце в невъобразимо далечния край. Не си го забелязала досега и сигурно трябва да го разследваш, но си твърде разтърсена да предприемеш още нещо.

Обръщаш се…

Останалата част от пътеката я няма, сякаш е отмита от голяма буря. Виждаш нещо на ръба, точно където нащърбените краища на счупените дъски стърчат като шипове. От черната вода се издига камък.

Приближаваш се.

И докато го правиш, ти хрумва друга тревожно смущаваща те мисъл…

Итън и Натан… толкова си приличаха, очите, гласовете. Разбира се, те са братя, но начина, по който говореха, очите им… толкова еднакви.

Вече си до камъка — тъмно, безсмислено парче скала.

Но има ли нещо безсмислено в тази памет?

Навеждаш се над ръба и го изучаваш. Точно под теб тъмната мазна вода е като мрачно огледало и…

И ти виждаш себе си. Ти си. Така, както изглеждаше тази сутрин. Различаваш шокираното си лице, изучаващо отражението.

— О… господи!

Отражението мърда устните си в синхрон.

— Какво, по дяволите, става тук?

Стигаш до очевидното. Губиш разсъдъка си. Технологията за визуализация на паметта действа чудесно, с изключение на една малка, незначителна подробност — докарва те до лудост.

Няма как тук да се появи твоето отражение, освен ако не…

Плисък. Напрягаш се и се оглеждаш наоколо. Няма какво да предизвика този плисък.

Още един плисък — по-шумен. О, не. Свеждаш очи, точно когато дебелото гърчещо се пипало се стрелка над водата — от зиналата уста на ужасеното ти отражение.

Пищиш и се отдръпваш, но пипалото е бързо. То се увива около глезена ти. Боже, студено е и лепкаво! Смукалата му имат кукички, които се впиват в меката плът на прасеца ти. То затяга примката, колко боли! Това не бива да се случва. Ти не си част от виртуалната памет на Сам. Тук си само призрак. Нищо не може да те сграбчи така.

Но нещото наистина те е впримчило и те дърпа, заловило глезена ти, влачи те към водата.

Бутона Exit. Натисни го сега!

Сякаш прозряло мислите ти морското чудовище извива силно глезена ти и ти се претъркулваш от дъсчената пътека във водата. Тя е студена и мазна. Удряш се в една скала и се вкопчваш в нея. Чудовището се опитва да те повлече в открито море.

Бутона Exit — сега!

Протягаш ръка, стегнатата хватка върху глезена ти се отпуска. Пипалото се размотава и изплъзва като те оставя да газиш във водата от другата страна на скалата.

Вдигаш очи.

Камъкът е на една ръка разстояние и сега виждаш, че това е гигантска надгробна плоча. Четеш имената — Натан и Лусинда Гордън. Надгробната плоча на твоите родители. Под имената са издълбани датата на пожара и рождените им дати, на Лусинда — 17-ти май, 1943, а на Натан…

1-ви декември, 1941.

Същата като на Итън.

Те толкова си приличат, очите, гласовете им…

Пипалото те довлече дотук и те освободи. Сякаш е искало да прочетеш това.

Протягаш ръка и докосваш тежкия камък. От пръстите ти се изцежда вода върху гравираната му повърхност и пада върху една от датите.

1-ви декември, 1941.

Истина ли е? Натан и Итън са близнаци като теб и Сам? Как можеш да не знаеш това? Но те никога не са си приличали толкова много, особено Итън с тази брада. А и никога не сте празнували рождените дни на своите родители…

А близнаците в семействата се повтарят, нали?

Обръщаш се и се оглеждаш. Чудовището кръжи, потопено в тъмната вода под това тъмно небе и само светещите му очи са на повърхността и те наблюдават.

Потръпваш. От студената вода или от друго?

Както и да е, трябва да се връщаш в реалния свят. Сега.