Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (60)

3

Лицето на Итън пребледня, докато се взираше в листа хартия върху бюрото си. Накрая я погледна и пророни едва чуто:

— Къде… откри… това?

Джули стоеше отсреща и вътрешно трепереше. Бе агонизирала през целия следобед, обмисляйки как да повдигне въпроса пред него. Това означаваше да си признае, че е нарушила най-интимното му светилище, но се налагаше нещата да се разискват. Тя трябваше да знае.

Тя посочи към заключения шкаф.

— Там.

— Не! — Итън удари с юмрук по бюрото — моливникът издрънча, а книжата се разхвърчаха. После удари едновременно с две ръце: — Не! — Очите му святкаха яростно. — Как можа? Как можа да нарушиш моето доверие по този начин? Да се промъкнеш тук и да тършуваш из личните ми папки като обикновен крадец? Аз…

Пръстите му се свиха като нокти на граблива птица и за миг Джули се побоя, че той ще скочи към нея. Тя се сви и отстъпи.

— Съжалявам — каза Джули. Прозвуча тъпо и уплашено, но само това успя да каже.

— Съжаляваш? Напоследък май често повтаряш тези думи! Е, съжалението не — как беше изразът — не поправя нещата, Джулия. Всъщност каквото и да кажеш, няма да оправдае това безсъвестно и незаконно нахлуване в частния ми живот! Искам да се махаш! Махай се от Оукууд. Още тази вечер.

— Не, Итън. Не можеш да го искаш. Ние губим Сам. И ако си криел всичко това, аз си помислих…

Той отново удари с юмрук. Лицето му пребледня и после почервеня от ярост.

— Наистина го искам! Няма да деля къщата си с някой, на когото не мога да имам доверие! Махай се!

— Итън…

— Вън! — Той посочи вратата. — Махай се! — Никога не го бе виждала толкова ядосан. Яростта му беше ужасяваща.

Какво очаквах?

— Добре — каза Джули и отстъпи към вратата — ще си отида. Но искам отговор само на един въпрос.

— Не! Тръгвай!

Той не я гледаше. Знаеше ли какво ще го попита? Затова ли?

— Ти ли си моят баща?

Ръката на Итън се отпусна.

Той продължи да се взира в бюрото си, после се отпусна назад в стола и зарови лице в ръцете си.

Джули го гледаше. Беше скован. Толкова ли беше ужасно? Щеше да обясни толкова много неща!

Когато той не се помръдна и не каза нищо, тя се приближи.

— Итън? Добре ли си?

Той остана неподвижен, със заровено в ръцете си лице. Джули заобиколи бюрото и застана до рамото му.

— Истина ли е, Итън? Ти ли си моят баща?

Дълга пауза на агония и тогава той кимна без да вдига глава.

Обзета от внезапна слабост, Джули се подпря на бюрото. Беше се досетила, беше го почувствала със сърцето си, когато схвана заключението от спермограмата, но да стои тук и Итън да го признае…

Моят чичо крие нещо…

Правилно си разбрала, Сам, помисли си. Всички винаги са казвали, че ни е отгледал като собствени деца…

Тя посегна с трепереща ръка и нежно, почти предпазливо положи ръка на рамото му.

— Здравей… татко.

Итън си пое дъх на пресекулки и свали ръце от лицето си. Без да я гледа, той покри с ръката си нейната.

— Джулия… всичко ще ти разкажа — дрезгаво каза той. — Но да слезем долу. Имам нужда от едно питие.