Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (56)

2

Кабинетът я влечеше като пеперуда към пламък.

Искаше й се да прекара повече време с Лиам, за да преодолее шока от присъствието му и го попита за липсващата касета. Дали я бе видял? Не е ли надничал през прозореца, докато Алма я е гледала?

Ами онази сцена на скалите? Дали наистина той си бе тръгнал, или се надяваше тя да предаде думите му на полицията и да остане наблизо?

Стресна я мисълта, че щом е могъл да тършува из хола, защо да не е стигнал и до кабинета? Беше толкова очарован от стенния шкаф.

Джули отиде до писалището на Итън и отвори горното чекмедже.

Ключът го нямаше. По дяволите! Лиам е идвал и тук!

Тя притича до стенния шкаф и го отключи със собствения си ключ. Чуваше дишането си — по-дълбоко и дрезгаво… почти трескаво. Трябва да запазя самообладание, помисли си.

Отвори вратичките и с нервен апломб на изпечен касоразбивач набра комбинацията за кантонерката. Прескочи една цифра и за един ужасяващ миг се побоя да не би комбинацията да е сменена. Но втория път успя да отвори.

Всички папки вътре бяха подредени в спретнати и прави редици, както ги бе оставила. Прерови ги — писма, пълномощни — пожълтели и парцаливи изрезки отпреди десетилетия.

Сякаш принадлежаха на нечий друг живот.

Отиде до прозореца. Алеята за коли беше празна. Мога да разполагам с цялото време на света, помисли си. Или само с няколко минути.

Една сцена, на която стана свидетел във виртуалната памет на Сам вземаше надмощие в съзнателните й мисли през последните два дни и я обсебваше. Сега тя бе изплувала на повърхността — малката Джули, която си играе с кибрит зад огнището.

Прелисти до края папката и измъкна една от старите вестникарски изрезки. Беше с по-късна дата от онази в незаключения шкаф. Прегледа трошливата хартия като се насили да прочете всяка думичка. Отново се потопи онемяла в страшните подробности на пожара: Как двете тела на Лусинда и Натан Гордън били открити близо едно до друго — „Като че ли той се е опитвал да измъкне съпругата си“ според думите на един държавен служител — как пожарът е с неизвестен произход, вероятно от електрически уред и е започнал в мазето, как се е разпространил с невероятна бързина из старата къща.

… Започнал в мазето…

Призля й. Облегна се.

О, боже! Аз ли съм причината? Итън винаги е казвал, че пожарът е причинен от електрически уред и е бушувал из дървената къща. Но аз ли съм причината? Аз ли запалих пожара, който погуби моите родители?

Тя притвори очи и усети ужаса, изгарящият ужас да бъдеш в капан сред задушаващия пушек и изгаряща топлина… да няма изход навън, да си обграден от гладните пламъци.

Овладя се и се опита да се отърси от мислите си. Не знам. Никога няма да узная. И не мога да се виня за нещо, за което може да нямам никаква вина.

Продължи да чете.

Телата били изгорели до неузнаваемост. Итън Гордън — брат на Натан — не могъл да идентифицира и двата трупа.

Трупове. Вече не са били хора.

Но зъбните експертизи на Лусинда и Натан Гордън потвърдили с точност чии са.

Така е станало тогава. Два живота внезапно са свършили, две тела били овъглени и идентифицирани по зъбите, а след това погребани. Нищо не е останало от тях, освен онази надгробна плоча и няколко пожълтели вестникарски изрезки.

И техните деца, разбира се. Сам… и аз.

Едното може да е подпалило пожара.

Ръцете й трепереха, когато поставяше обратно статията. Но докато затваряше папката, тя зърна нещо, което не бе забелязала преди — плоска кутия, пъхната в дъното на дългото чекмедже.

Измъкна я с усилие заради издутите папки.

Металната кутия с размер на пощенски плик беше заключена.

Джули огледа капака, но яката старомодна ключалка го държеше здраво затворен. Постави кутията на масата зад себе си и продължи да търси из чекмеджето за евентуален ключ. Нищо.

Джули се обърна и вторачи очи в кутията на масата. Сети се за матрьошките, за всички онези кукли във виртуалната памет на Сам. А ето тук в реалния свят — вътре в заключен шкаф друг заключен шкаф и във втория — заключена кутия.

А вътре в нея?

Вдигна я и отблизо разучи ключалката. Можеше да я счупи. Не изглеждаше много устойчива.

Отново я постави на масата. Какво правя? Не беше ли наранила Итън достатъчно? Кога ще спра?

Трябваше да върне кутията обратно.

Тъкмо щеше да го направи, когато дочу стъпки отвън в коридора. Притича до вратата и надзърна. Идваше Кларис.

Джули се втурна обратно към шкафа и го затвори. Набра числата на комбинацията. После затвори и вратичките на големия стенен шкаф и ги заключи.

Когато се обърна, видя металната кутия върху масата зад нея. По дяволите! Беше я забравила. Или пък не? Нямаше време да отваря отново шкафа. Само едно можеше да направи.

Тя притича до най-близката полица с книги и грабна първата по-дебела, която й се изпречи. Стисна я под мишница и плъзна кутията зад нея. Стигна вратата в мига, когато прислужницата беше вече на прага.

Кларис подскочи като я видя:

— О, боже, госпожице, стреснахте ме!

— Съжалявам — каза Джули. Тя я заобиколи като държеше книгата така, че да закрие кутията от погледа на Кларис.

В стаята на Сам сестрата стана и се измъкна от стаята, още щом я видя.

Джули отиде до гардероба на сестра си — беше празен, с изключение на спалното бельо и медицинските принадлежности — и сложи кутията на горната полица зад едно одеяло. По късно, когато Кларис си отиде, щеше да я върне в заключения шкаф.

Върна се при сестра си и приседна на леглото.

— Какво има в кутията, Сам? Имаш ли представа?

Извърна очи към компютърния терминал и шлемофоните. Изглеждаха заплашителни сега, когато виртуалната реалност стана по-малко виртуална… и повече — реална.

Тя приближи до апаратурата и се отпусна на стола.

— Ще бъда ли наранена отново, Сам? — Погледна още веднъж сестра си, преди да си сложи шлема. — Искам да узная за пожара, Сам. Искам да зная дали имам нещо общо с него. А ти знаеш ли? Можеш ли да ми помогнеш?

Дръпна каската, пое си дъх и стартира програмата.