Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (5)

1

Джули потърка очите си и повдигна шлема. Отсреща доктор Сийгъл помогна на Хендерсън да направи същото. Очите му се разшириха от удивление и той трудно намери подходящите думи да го изрази:

— Това беше… невероятно! Имате ли представа с какво разполагате тук? Защо не сте го показали по медиите?

— Защото това не е будоарна игра — рязко отвърна Джули и улови предупредителния поглед на доктор Сийгъл.

Спокойно, момичето ми, мина й през ума. Дотук добре. Не проваляй нещата.

— Това, което иска да каже доктор Гордън — бързо се намеси Сийгъл, — е, че не искаме тази технология да бъде експлоатирана по непристоен начин. Тя не би могла да представлява последния крясък на висшите технологии за търсачите на силни усещания или за телевизионните шоу предавания. Програмата прави уязвими най-интимните моменти от живота на индивида. Само си представете как можем да примамим някого, да го излъжем и навлезем в паметта му. Бихме могли да го накараме да осъществи шантаж! Или индустриален шпионаж!

— Или пък да изтръгнете доказателства за съдилищата — добави Хендерсън. — Прилича ми на съвършен детектор на лъжата.

— И да, и не. Паметта не е непременно точно отражение на реалността. Тя записва възприятията, оцветени от емоции и често повлияни от нечия интервенция. Някой ден, след безкрайни юридически спорове, тази програма може и да се утвърди като законно средство. Но като метод на изследване на самата памет и що се отнася до загубата на паметта…

— Ето как стигаме и до болестта на Алцхаймер — прекъсна го Хендерсън и се обърна към Джули: — Навлизали ли сте някога в паметта на пациент с болестта на Алцхаймер?

— Не. Много бих искала, но се хващам на бас, че тя няма да е кой знае колко по-различна на повърхността от тази на Лорийн — поне не и ако няма някакво органично увреждане на мозъчната кора.

— А защо мислите така? Паметта е като снимка. Бих очаквал да се сблъскам със суха и безплодна пустош!

— Така мислите, защото бъркате съществуването на видове памет със способността да навлезем в тях — обясни Джули. — Всички спомени се състоят от отделни фрагменти, малките парченца са разпръснати из целия мозък. Да вземем за пример спомена за една шоколадова бисквитка — нейният аромат се зашифрира и съхранява в обонятелната кора на мозъка, видът на бисквитката се запечатва във визуалната кора, усещането за топла мекота пък е в осезателната кора, а вкусът й — във вкусовата. Така че когато обонятелният нерв отличи аромата на току-що изпечена бисквитка от марката „Тол хауз“, конвергенционните системи на мозъка събират всички тези парченца… и устата ви се пълни със слюнка. Но ако мозъкът ви не може да открие връзките и няма достъп до тези видове памет, дори и всички компоненти на бисквитката да са непокътнати, ароматът не означава нищо за вас. Той е просто един мирис, а не бисквитка.

— Какъв принос ще има всичко това за пациентите с болестта на Алцхаймер? — попита Хендерсън.

Колебанието на Джули беше видимо.

— Кажете — подкани я той. — Това е поразителен пробив. Искам фондацията „Брухмайер“ да стане част от него. Но бордът на директорите няма да се раздели и с един цент, ако не бъде убеден, че този проект в крайна сметка ще бъде от неимоверна полза за пациентите с Алцхаймер.

Джули започна обясненията си бавно и премерено, като се опитваше тонът й да бъде нехаен. Бяха го впримчили, сега трябваше да го хванат.

Погледна доктор Сийгъл. Колкото и за нея проектът да беше от кардинално значение, за него той беше съдбоносен. Вече бе претърпял загубата на жена си и Джули не възнамеряваше да позволи той да загуби и работата си.

— Не бих искала да даваме обещания, които не можем да изпълним със сигурност, но прекъснатите връзки в паметта могат да бъдат възстановени чрез виртуална визуализация.

Хендерсън скочи на крака.

— Това само теория ли е, или вече сте го правили?

— Беше направено — отвърна Джули, едва потискайки вълнението си.

Да, беше направено. Но само при един човек, един-единствен изолиран случай.

— Дяволски трудно е, но успях да го направя. — Тя вдигна ръка: — Но не при пациент с Алцхаймер.

— Аз мислех, че виртуалната памет е изцяло символична.

Джули кимна:

— Тя е символична, но не изцяло както считахме в началото. Ние не можем да променяме спомените, но възстановяването на връзките при визуализиране на паметта очевидно се пренася и върху реалните функции. Всъщност все още не знаем защо става така. Затова и се колебаех да го спомена.

Хендерсън като че ли понечи да закрачи нетърпеливо из стаята, но нямаше достатъчно място.

— Чакайте, ако ви осигурим средства и ви докараме доброволци, страдащи от Алцхаймер, твърде бързо ще узнаете причината, нали?

Джули кимна:

— Така смятам.

— Отлично! — Той скочи към закачалката на стената, сграбчи шлифера си и отново се извърна към тях: — Това е направо чудесно! Отивам при самия господин Брухмайер, и то още днес. Той ще иска да узнае всичко това незабавно. Ще прояви голям интерес!

— Колко голям?

— Искате да кажете — в долари и центове? Е, фондацията „Брухмайер“ никога не оказва половинчата подкрепа. Ако се заемем с това, ще ви подкрепяме докрай. Но със сигурност ще искаме подробен доклад за експеримента, който да представим на борда. Кога ще сте готови с него?

— Две седмици? — въпросително погледна Сийгъл към Джули.

Джули кимна като впрегна цялата сила на волята си да не изкрещи „Да!“ и да размаха юмрук във въздуха.

— Звучи ми съвсем реално.

— Ще ви очакваме да се обадите — продължи Хендерсън и отвори вратата: — Най-късно до края на месеца.

Още щом гостът пристъпи навън, доктор Сийгъл здраво я прегърна, гръмко се засмя и я завъртя във въздуха.

— Направихме го! — крещеше той. — Ще получим дотацията!

— Хайде още да не броим парите. — Джули никога не си позволяваше прекален оптимизъм. Нещата обикновено се обръщат, ако си твърде уверен. В борда на фондацията много внимателно щяха да прегледат документацията. Всичко трябваше да е перфектно.

— Джули, ти беше чудесна!

— Не беше трудно — отвърна тя, докато се наслаждаваше на възторга му. Колко хубаво бе да го види отново щастлив!

— Е, добре — каза той, като я отстрани на една ръка разстояние. — Като че ли нямаше моменти, когато…

— Бях овладяна — тотален, цялостен контрол. С изключение на момента, когато исках…

— Какво става? — дочу се глас зад тях.

Джули се обърна. Лорийн се беше изправила върху кушетката, изглеждаше замаяна и малко объркана.

— Как се справих? — попита тя.

Доктор Сийгъл се втурна и обгърна с ръка раменете й:

— Скъпа моя, справихме се чудесно. А ти беше истинска прелест — поне що се отнася до паметта ти!

Джули ги гледаше. Искаше й се и тя да покаже признателността си към Лорийн както доктор Сийгъл — да я прегърне и стисне ръката й. Но това не беше в стила й. Нещо винаги я спираше да го направи. Чувстваше се като прикована на мястото си.

— Добре се справи, момичето ми — вместо това каза тя.