Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (18)

1

Джули свали шлема. Погледна към монитора, който вече бе празен, с изключение на предупреждението Достъпът прекратен. Моля посочете файла за запаметяване.

Курсорът търпеливо премигваше, но Джули не можеше да се размърда.

Разбитата като от бомби виртуална памет на Саманта я остави объркана и смутена. Невъобразимата разруха, както и двата спомена, които успя да види, само добавиха още неясноти към мистерията. Защо?

— Джули? — Ръката върху рамото й я стресна. — Джули, добре ли си?

Итън. Беше забравила за него, за това, че той бе тук през цялото време и видя всичко. Извърна се към него. Лицето му беше поразително бледо.

— Видя ли?

Той кимна:

— Изглежда… ужасно. При всекиго ли, как го наричаш, виртуалното съзнание…?

— Виртуалната памет.

— При всички ли е така?

— Не. При Сам е истинска Хирошима. Не съм сигурна какво ще мога да открия… или видя.

— Разстроена си.

Джули въздъхна:

— Предполагам, че е така. Но също така съм заинтригувана и объркана — защо точно тези спомени? Какво проклето нещо ги прави толкова важни?

Тя извърна очи.

— Ти никога не си се виждала отстрани в сблъсък със сестра си. Боя се, че това се случваше доста често.

— Да, зная. Но…

— Думите, които каза на Сам, те тревожат, нали?

Тя отново се обърна към чичо си. Той стоеше непоклатим като скала. Зачуди се защо Сам е имала нужда от психиатър, когато е могла да се облегне на Итън. С цялата си загриженост и непоколебима подкрепа той беше нещо повече от чичо.

Тя кимна:

— Със сигурност не беше никак приятно да се чуя да казвам на сестра си „ще те убия“. Донякъде ме обезпокоява фактът, че това е един от ключовите й спомени. А и имаше нещо нередно. Онази статуя… не си я спомням.

— И аз не помня кое провокира този сблъсък, но помня самия инцидент. Саманта разби на пода твоя микроскоп — затова ти побесня.

— Разбира се! — като светкавица проблесна споменът у нея. Тогава Джули бе стъпила, без да иска, върху един колаж, който Сам бе измайсторила и отказа да се извини, защото сестра й го бе оставила в средата на пода. Отмъщението бе ескалирало, а кулминацията се изрази в разбиването на микроскопа.

— Защо тогава този микроскоп не присъства в спомена?

— Страхувам се, че това е в твоята област. Но мога да ти кажа почти със сигурност, че статуята беше „Персей“ на Челини. И да те уверя също, че никога не сме я притежавали.

— Тогава…?

— Е, ти направи опит — каза той като взе ръката й и нежно я стисна. — Прояви храброст, но считам, че е време да оставим медицинските експерти да си свършат работата.

Джули разтърси глава:

— Това е само началото, Итън. Толкова неща трябва да разбера — за Сам, за това, което е станало с нея. Ти току-що я видя с онзи мъж, за когото се предполага, че е терорист. Господи, бях уплашена за нея.

— Но как ще помогне всичко това на Сам?

Тя си пое дъх:

— Не зная. Защото все още съм докоснала само повърхността. Имах намерение да навляза, да разбера каквото ми трябва и да изляза. Едно, две, три. Но сега… е, ти видя сам какво е там. Ще отнеме дълго време.

Почукване на вратата.

— Да? — обади се Итън.

Влезе сестра с дузина червени рози.

— Цветята са за бедната госпожица Саманта.

Тя ги положи върху нощното шкафче и излезе.

— За Сам? От теб ли са? — попита Джули.

Итън поклати отрицателно глава с мрачно изражение:

— Не са от мен. Има ли картичка?

Тя зърна крайчето на нещо бяло сред тъмнозелените стъбла и отскубна картичката от бодлите. Във вените й пропълзя хлад като я прочете на висок глас: „За моята Сами. Не се тревожи. Няма да им позволя да те наранят“.

— Няма ли име? — попита Итън.

Тя обърна картичката. Без име. Поклати глава в отрицание.

Итън скочи на крака:

— От О’Донъл е. Проклет да е! Защо не я остави на мира?

— Не си уверен в това — отвърна Джули, обезпокоена от реакцията му.

— Не съм, права си — поуспокоен отвърна той. — Но кой друг може да изпрати рози с послание, звучащо като предупреждение?

— От нас?

— Не ти ли прозвуча като заплаха?

Джули трябваше да признае, че е така.

Пискливо бипкане зад нея. Тя погледна към апаратурата, следяща състоянието на Саманта, но всичко беше наред. Провери монитора и откри, че в ъгъла се отваря малко прозорче с камерна иконка.

Джули завъртя стола си.

— Какво е това? — попита Итън.

— Доктор Сийгъл. Иска да говорим.

— Твоят съветник. Надявам се да те посъветва да спреш. Междувременно трябва да проведа няколко разговора, да се опитам да открия кой е изпратил цветята. Изчакай ме. По-късно ще хапнем нещо.

— Добре звучи — отвърна Джули, но не се чувстваше така. Преживяното във виртуалната памет на Сам и мистериозните рози отнеха апетита й.

Итън се измъкна навън и Джули щракна с мишката върху иконката. Разтревоженото лице на доктор Сийгъл изпълни екрана.

— Джули… виждаш ли ме?

— Да, чудесно.

Той неуверено се усмихна:

— Е, аз не мога да видя теб, разбира се. Там нямаш захранване за камера, нали?

— Не, не счетох, че е важно. — Тя се поколеба, взирайки се в напрегнатото му изражение: — Е, какво мислиш?

Доктор Сийгъл се огледа наоколо, сякаш чувстваше дискомфорт от това, че го гледат.

— Точно както те предупредих. Ти си в тези спомени. Ти си част от виртуалната памет и което е предизвикало този хаос у нея, може някак да се прехвърли и върху теб.

Джули поклати отрицателно глава:

— Не съм съгласна. Аз наистина съм в тези спомени, обаче…

— Джули, отново си упорита като магаре. Това, което вършиш, не е разумно. Ако беше сърдечен хирург, щеше ли да оперираш собствените си брат или сестра?

Прииска й се да му изкрещи, но само си пое дълбоко дъх. Искаше да обсъдят видяното, а не да оправдава действията си. Вероятно беше добре, че доктор С. не можеше да види нейното ожесточение. Ако наистина я беше грижа за някого на този свят, то това беше доктор Сийгъл. Той и чичо Итън бяха двете канари в нейния живот.

Двама мъже я направляват — доста забавно, помисли си тя, имайки предвид своята сляпа неопитност с мъжете.

— Щях да оперирам, ако съм единственият хирург с достатъчно опит. А и — тя се приведе по-близко към монитора — аз и сега съм най-опитната.

Доктор С. потърка брадичката си. Вдигна очи към камерата:

— Това няма да мине без да те засегне, Джули.

— Зная това.

— Може да има прехвърляне на шоково състояние, някакви поражения върху теб. Твоята памет може да се овъгли като тази на Сам.

— Съмнявам се. Но животът е пълен с рискове.

— Все пак бих могъл да ти наредя да спреш.

— Но няма да го направиш.

Поне се надяваше.

Рискът, който той спомена, е реален. Джули го знаеше вече и го прие. Но беше твърде предизвикателен, за да я накара да спре. Едно-единствено пътуване сред разрухата на паметта на Сам съвсем не беше достатъчно. Това беше непозната земя, едно съвършено ново изживяване. Важни бяха нещата, които можеше да научи там, за да помогне на Сам, разбира се.

Тя наблюдаваше лицето на доктор Сийгъл, докато той обмисляше отговора си.

Аз съм въвлечена, той — също.

— Добре — меко каза той. — Но при първите симптоми за физическо увреждане при теб, напускаш.

— Прието. А сега имам още няколко неща, които искам да обсъдим.

— Давай.

— Перспективата във виртуалната памет на Сам… искам да кажа, ти сам видя. В един момент е обичайното — все едно гледаш филм. В следващия аз ставам тя… виждам събитието през нейните очи, аз…

Джули се поколеба.

— Да?

Тя за малко не се издаде, че съпреживява нещата, че извършва нещо повече от мисловно наблюдение, че чувства това, което чувства сестра й.

Но ако го знаеше, той щеше веднага да издърпа ключа.

— Не разбирам, как така виждам спомените от нейната перспектива.

— Да, това е неочаквано. Но мисля, че се дължи на генетичната ви връзка.

— Но то не се получи и при двата спомена.

— Може да зависи от самите спомени, доколко дълбоки са те, както и от типа чувства, с които са натоварени. Или пък да има връзка с другите спомени, към които отвеждат. Вероятно това не става, ако ти присъстваш в определен спомен. Каквато и да е причината, Джули, по-добре се подготви за някои разстройващи изживявания там. Но помни, че спомените не са фотографско отражение. Те не са реалността. Те са съхранени възприятия, оцветени от емоции и ревизирани от времето и интервенцията. Те са украсявани, променяни, смесвани…

— Зная това.

— Разбира се, че го знаеш. И не трябва да го забравяш. Трябва да запазиш обективност във виртуалната памет на сестра ти. Защото всичко, което виждаш там, е субективно.

Джули кимна. И после, като си спомни, че доктор Сийгъл не може да я види, каза:

— Разбрах, доктор С.

Изражението му стана строго:

— И нещо, за което настоявам, Джули — не навлизай в тази виртуална памет сама. Аз трябва да съм на линия при всяко твое пътуване.

— Наистина ли смяташ това за необходимо? Разликата във времето…

— Не подлежи на преговори, Джули. Ако имаш неприятности там, искам да съм на място и да ти помогна.

Поддавайки се на инфантилен импулс, тя изплези език към неговия образ. Не искаше да дава обещание, което може и да не изпълни, затова просто отвърна:

— Разбирам.

Той се усмихна:

— А сега — закъснявам за час. Довиждане. — Той й махна. След това малкият прозорец изчезна.