Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (11)

4

Хотелът, „Ле Боа Фаран“, двуетажна постройка с гипсова мазилка и плочи на покрива, с пълзящи по стените лози, успяваше да съхрани причудливия си провинциален чар въпреки лукса.

Като странноприемница от някоя приказка, помисли си Джули.

Итън й беше резервирал просторна и светла стая с двойно легло, покрито с огромен юрган. Тя отиде до френските прозорци, които както можеше да се очаква, водеха към малък балкон, и зарея поглед към очертания от тополи път към ханчето.

Леглото сякаш я приканваше, но въпреки умората си Джули бе твърде напрегната, за да спи. Ако успееше да издържи до вечерта и след това се сгромоляса в леглото, щеше да се пренастрои към местния часови пояс.

Зачуди се как ли вървят нещата в Ню Йорк, осъзнавайки, че там все още не се е зазорило. Опита се да не мисли върху дотациите от фондация „Брухмайер“. Важното тук беше мистериозната кома на Сам. Загадката я объркваше и предизвикваше. Трябваха й още парченца от мозайката и тя знаеше къде може да ги потърси.

Прекоси коридора и почука на вратата на Итън. Той се показа по риза с къси ръкави и с кърпа в ръка. Брадата му беше влажна. За миг той й се стори странно непознат с прилепналата към лицето брада — приличаше на старите снимки на баща й.

Той попи капчиците вода по лицето си:

— Нещо не е ли наред?

— Бих искала да отида в Париж.

— О, Джули, стига. Не си ли много изморена?

— Не. По-добре ще е ако се опитам да се настроя към местното време за един ден. Но очите ми се замъглиха от разглеждане на медицински изследвания.

Той й се усмихна съчувствено:

— Разбирам. Къде конкретно искаш да отидеш?

Тя прехапа устни:

— В апартамента на Сам. Имаш ли адреса?