Франсис Пол Уилсън, Матю Костело
Мираж (51)

2

Полицейският инспектор от Уитби, мъж на име Стивънс, приличаше на човек, гледал твърде много детективски филми. Носеше шлифера си с вдигната яка и непрекъснато кимаше с глава, докато Джули говореше.

Итън седеше до нея на кушетката във всекидневната. Беше му се обадила в Единбург и той побърза да се върне. Обикновено твърд като дъб, сега той изглеждаше разсеян, почти дезориентиран, а очите му бяха подути. Плакал ли е? Джули знаеше, че с Алма го свързваше нещо повече от професионално отношение. Разбира се, че Итън никога нямаше да го признае.

Стивънс насочи молива си към нея.

— Съжалявам, госпожице. Извинете, може да съм забравил… но вие казахте, че сте отишли там да…?

— Просто исках да се разходя… да подишам въздух.

Инспекторът потърка челюстта си. Този случай се оказа много заплетен и интересен, даваше му възможност да се изяви.

— Но тогава не знаехте, че доктор Евънс също е отишла натам?

— Не, не знаех.

В стаята влезе един униформен полицай, надвеси се към инспектора и му прошепна нещо. Стивънс кимаше, докато слушаше, без да сваля поглед от Итън и Джули. Когато полицаят излезе, Стивънс каза:

— А сега ми разкажете за сестра си.

Итън обясни накратко мистериозната кома на Сам.

Инспекторът драскаше в бележника си.

— И вие подозирате… престъпно деяние, а?

— Не знаем — отвърна Итън.

Стивънс се изправи.

— Добре тогава. Ще ви кажа какво ще направим. Ще се върна до онази скала, за да се убедя дали моите хора не са пропуснали нещо. А междувременно може би ще се сетите — дали доктор Евънс не е имала някакви врагове…

Джули погледна към Итън. Очите му бяха зачервени, изглеждаше напълно изтощен. А сега трябваше да изслуша и това, което трябваше да съобщи на инспектора.

Но как да го кажа? И какво да премълча?

— И-има нещо, което искам да ви кажа.

Стивънс вече тръгваше към вратата. Обърна се и повдигна въпросително вежди.

— О? И какво е то?

Вече бяха вдигнали тялото на Алма от скалите долу. То се намираше в катафалката на път за града.

— Тук имаше един човек, човек, който може да е…

Тя усети как Итън се извръща към нея.

— Има един човек, мисля — тя рискува да погледне Итън, — мисля, че го издирват. Името му е Лиам О’Донъл.

Усещаше очите на Итън, вторачени в нея, пронизващи я.

Инспекторът кимна. Нека Итън да обясни.

— Джули, какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Тя бавно се обърна и срещна погледа му. Винаги има болка, когато се разкрива някаква тайна, помисли си тя.

— Той беше тук. Преди две нощи се появи. Изненада ме навън… Каза ми колко много обича Сам.

Дали не бе плод на въображението й, или устните на Итън наистина се изкривиха в погнуса?!

— О’Донъл е бил тук? В Оукууд?

Джули кимна.

— Помоли ме да не казвам на никого… Каза ми, че обича Сам, че не…

Итън се изправи. Отдалечи се от кушетката, търкайки замислено брадата си.

Джули се обърна отново към инспектора, който извика един от хората си и му подаде лист хартия.

— Ще го проверим, госпожице. Но каква е връзката на сестра ви с този мъж?

Итън се обади, преди Джули да успее да отговори. Гласът му звучеше глухо докато осведомяваше инспектора за отношенията на Сам с О’Донъл… и за своите подозрения. А Джули се чувстваше ужасно глупава и незаслужаваща доверие. Как би могла да си го помисли?

Стивънс ожесточено си водеше бележки.

— Ако се навърта наоколо, ако още е тук, ще го заловим. — Той погледна Джули. — Макар че не разбирам защо не сте казали на никого, госпожице.

Нито пък аз, помисли Джули.

Продължаваше картинно да си представя тялото на Алма Евънс, блъскано от разбунената вода.

Итън като че ли странеше от Джули.

Боже, би трябвало да си тръгна, каза си тя. Да хвана първия самолет и да се махна оттук, въпреки доброто, което искам да направя. Един човек умря може би поради моята глупост.

И объркване. Как успя да ме омагьоса този Лиам?

Помисли си, че по някакъв начин — може би чрез Сам — той бе успял да я развълнува. Накара я да почувства… нещо, което не бе преживявала преди и това изкриви нейната правилна преценка, направи я уязвима.

Но защо да не е просто нещастен случай? Точно като този, който едва не я сполетя?

Инспекторът затвори бележника си.

— Е, тук имаме още работа. Ще ви държим в течение.

Итън кимна с отсъстващ израз, когато Стивънс отдаде чест и напусна стаята.

Джули остана в надвисналата тишина с наведени към пода очи, без да смее да погледне Итън. Искаше й се той да изкрещи, да хвърли нещо, за бога! Тази тишина я убиваше.

Знаеше, че той може да се вбесява. Но тя се боеше от неговото разочарование. Джули не искаше да го разочарова никога. Достатъчно му бе това да прави Сам.

Дочу стъпки. Итън си тръгва или…

И тогава той дойде до нея. Тя стисна челюсти.

Ето, идва.

— Защо, Джулия? — Гласът му беше нисък, плътен и изпълнен с болка. По-лошо от вик. Много по-лошо. — Защо не ми каза за О’Донъл?

— Аз — аз бих искала да мога да отговоря — отвърна тя приглушено.

— Защо, за бога, ще държиш в тайна от мен нещо толкова важно? Известен терорист, който е заплаха за моята племенница, твоята сестра и то в моята къща. — Повиши глас: — Какво си мислеше?

— Нищо не мислех. Толкова е глупаво, че не ти казах, аз…

— Какво друго не си ми казала?

Има още тайни. Трябваше ли да разкрие и тях? Да признае, че е ровила в тайните на Итън, че Сам е искала да ги узнае, че дори бе помолила Лиам…

Тя се обърна към него и отвори уста:

— Аз…

Не. Не можеше да го направи. Не и когато я гледаше с този наранен поглед. Достатъчно бе разбит за днес.

Или пък отново си въобразяваше?

— Само ако бях прозряла по-рано нещата, които видяхме вчера, щях да го издам незабавно. Но Сам му имаше доверие и…

Итън се напрегна.

— Мислиш ли, че той е знаел това, което видяхме вчера?

— Не виждам как.

— Ти не си ли му казала?

— Не! Разбира се, че не!

— Тогава защо Алма е мъртва?

О, боже, и аз бих искала да знам! Тя изрече едно от предположенията си.

— Може да е било нещастен случай. Скалите са измамни… ти си ни го казвал хиляди пъти, докато растяхме.

— Да, би могло, но ми се струва твърде лесно обяснение. — Той тръгна към вратата. — Чудя се…

Неочаквано Итън излезе във фоайето и се отправи към хола. Джули го следваше.

Когато влезе след него, той вече ровеше из видеокасетите.

— Какво правиш?

— Търся касетата от последния сеанс — онази, в която го видяхме в Лондон по време на експлозията в „Бранъм банк“. Къде е тя?

— Трябва да е тук. Алма я…

Итън захвърли яростно една касета.

— Няма я! Той не само е нахлул в моето имение, но е бил и в къщата ми! Да бъде проклет! — Извърна се и я посочи заканително с пръст: — Ти ще трябва занапред да живееш с тази отговорност!

Той се отправи с твърда походка към фоайето. Джули го следваше, сякаш бе вързана с каишка за ръката му.

— Къде отиваш?

— В Залива, за да уредя формалностите по пренасяне на тялото на… — с усилие търсеше думи, болката му бе очевидна — Алма. Тя има син в Лондон. Ще трябва да се свържа с него. Не зная кога ще се върна.

Джули никога не го бе виждала толкова гневен.

Той отвори гардероба и извади кожено сако. Не бе в неговия стил. В него изобщо не приличаше на Итън.

Без да каже нищо повече, той излезе от къщата.

Джули остана сама във фоайето. Обземаше я вина по отношение на Алма, както и чувство на загуба, объркване… и самота.

Странно усещане е да бъдеш самотен. Не си спомняше да е била самотна преди. Никога. Винаги се е гордяла с факта, че е независима и самостоятелна. Дори се шегуваше с това: „Аз никога не съм самотна когато съм сама — защото съм със себе си“.

Чу колата на Итън да потегля от алеята. Отиде до прозореца и дръпна завесата. Видя паркираните полицейски коли. Стивънс го нямаше — явно проверяваше стъпките на Алма, гледаше по пясъка за други отпечатъци.

Сама… и самотна. Не искаше сега да бъде само с Джули. Искаше да има компания.

И знаеше чия.

Джули отиде горе в стаята на Сам. Сестрата я погледна, когато застана на прага.

— Можеш да си починеш — каза й Джули.

Сестрата бе свикнала с посещенията й и тихичко се измъкна.

— Здравей, Сам — поздрави сестра си, докато компютърът инициализираше сателитното захранване и вършеше диагностичните си тестове. — Не знам дали ти харесва или не, но твоята сестра се отбива за поредното си посещение. Без Итън и без доктор С. И, боже, без Алма! Само ти и аз.

Джули трябваше да си признае, че се чувства малко неспокойна да навлиза тъкмо сега във виртуалната памет на Сам. Като че ли й се изплъзваше от контрол и все повече я замесваше като съучастник, а не просто наблюдател. Предупрежденията на доктор С. отекваха в главата й.

Но виртуалната памет на Сам бе като призив на сирена, с все по-изтъняваща нишка, която отграничаваше „начупените“ спомени на Сам от реалността на Джули.

Дори когато съм тук, навън, никога не съм напълно свободна.

Което означаваше, в това бе сигурна, че нямаше да спре, докато не стигне колкото се може по-нататък.

Тя си нахлузи каската. Още не се виждаше нищо, освен синьото на празния екран — малко преди старта на програмата.

Самотата се отдалечаваше. Сам отваряше врата…

Вертикално завихряне в лещите на шлемофона, потъмняване и вече беше вътре.

И това, което видя, отне дъха й.