Л. Рон Хабърд
Обречена планета (74)

XIX

Пазачът сякаш се изненада, когато ме видя. Пристъпи напред и заключи вратата на Кроуб.

— Добре е, че се измъкнахте жив оттук — каза той.

Направих знак към другата врата.

— Отворете я! — наредих аз.

— Да не би да искате да влезете в стаята на пациент 69 000 000 202? В документите му пише, че е склонен към насилие. Вижте, точно тук, на гърба на картона пише: „Внимание: веднъж за малко да убие човек от почистващия персонал.“

Погледнах датата. Това беше станало преди повече от седемдесет години.

— Оттогава досега — казах аз високомерно — той е преминал през няколко десетилетия на стандартна психоанализа.

— Каква е тази странна миризма? — попита пазачът. — О, от дъха ви е. Надявам се, че не сте пил нищо, което той ви е дал, така ли е? Може би е по-добре да ви отведа бързо в болницата, за да ви промият стомаха!

— Хич не си мисли, че един кралски инспектор не си знае работата казах аз надменно. — Отвори другата врата!

Той сви рамене, приложи пластинката за отваряне и аз влязох. Обърнах се и изгледах пазача, защото той стоеше на вратата с готово за стрелба оръжие. Поклати глава, но след като остави вратата открехната, се отдалечи на трийсетина стъпки.

Обърнах поглед към стаята. Беше доста тъмна. Изпаренията от разляната кана се промъкваха през вертикалната решетка и усмърдяваха цялата стая. Кроуб просто се беше отпуснал там и пиеше от една чаша още бял хибрид.

Ломбар Хист седеше съвсем неподвижно. Не си бях дал сметка колко едър мъж бе той: макар че беше седнал на пода, когато се приближих, видях, че жълтеникавите му очи са на нивото на раменете ми. Застанах на пътя на погледа му.

Изведнъж той се взря право в мен.

След това ме попита с напълно нормален глас:

— Мога ли да получа едно от онези пуфкала?

Зарадван от времето, което това ми даваше да формулирам първите си въпроси, аз услужливо бръкнах в джоба си и извадих една кутия. Протегнах я към него.

Той си взе едно пуфкало, като продължи да си седи по доста вежлив начин. Сложи го в устата си.

— Мога ли да получа огънче? — попита той.

Аз отново бръкнах в джоба си и извадих една кибритена клечка.

Драснах я.

Появи се пламък.

Протегнах го близо до крайчеца на пуфкалото на Хист.

ИЗВЕДНЪЖ ТОЙ СГРАБЧИ КИТКАТА МИ!

Силата му беше достатъчна да натроши костите ми!

С другата си ръка той хвана, стъблото на падащата клечка.

С рев, който много наподобяваше този на лепъртидж, той скочи на крака!

Отхвърли ме един замах, сякаш бях някаква кукла, право към отсрещната стена!

Още не се бях фраснал, когато той сграбчи една завивка от леглото.

Поднесе горящата клечка към нея и тя избухна в пламък!

Плесна с одеялото, сякаш то беше камшик, и го запрати към решетката!

Започна да крещи, докато плющеше с огъня през решетката:

— Ще те изпратя в АДА, чуваш ли? Ще те изпратя право в ДЕВЕТИЯ КРЪГ, ДИРЕКТНО!

Той удряше по решетката с горящото одеяло!

От него отскачаха потоци искри и се разпръсваха в стаята на Кроуб.

— Ти и твоята психоанализа! — пищеше Хист. — От десетилетия чакам този момент!

Кроуб беше скочил с притисната до кокалестия гръден кош кана с бял хибрид. Неговите крясъци също се присъединиха към врявата.

— Дръж си проклетите ангели от твоята страна на решетката!

По пода на Кроуб вече пълзеше едно огнено змийче, което изяждаше петната от разлян бял хибрид и показваше сини езици.

— Не, не! — изкрещя Кроуб. — Цял ме покри с ангели!

Ломбар продължаваше да пръска искри през решетката.

Аз овладях нозете си и хукнах към вратата.

Пазачът тичаше към мен. Когато излязох, се блъснах в него.

Оръжието му полетя в една снежна преспа.

В бъркотия от ръце и крака двамата с пазача се търкулнахме като топка по пътеката, която отвеждаше от хижата.

Ломбар изскочи навън.

Започна да увива пламтящото одеяло около себе си.

От вратата до него пълзяха сини езици.

Изведнъж се чу ужасен тътен!

Каните с бял хибрид бяха избухнали!

Целият покрив на хижата се разтвори и оттам заизлизаха сини и червени гейзери.

И ето че се появи Кроуб, който полетя нагоре към небето!

Точно, когато ревът от експлозията беше заглъхнал, чух гласа на Кроуб. С екзалтирани тонове той крещеше:

— Вижте, аз летя! Летя! ЗНАЧИ ВСЕ ПАК СЪМ БИЛ АНГЕЛ!

Когато вече беше много високо във въздуха, понеже носеше със себе си бомбата от бял хибрид, той изведнъж избухна с оглушително ТРЯС!

Обгърнат в пламтящото одеяло, Ломбар Хист търчеше към далечната страна на скалата.

Стигна до ръба. Продължаваше да тича. Опита се да скочи във въздуха.

Той мучеше:

— АЗ СЪМ БОГ! АЗ СЪМ ИСТИНСКИЯТ БОГ! ДРЪПНИ СЕ, БИБИПЕЦ ТАКЪВ, ЗА ДА МОГА ДА УПРАВЛЯВАМ ВСЕЛЕНАТА!

Той започна да пада като една огнена топка от шестстотин метра височина в грандиозна парабола.

Уцели едно парче плаващ лед, като произведе последен пламък!

Плъзна се по леда, за да бъде след това разбит от гърмящия прилив в скалата, едно овъглено и опечено нищо, смляно на кайма в леденото зелено море.

Кроуб и Ломбар Хист бяха напълно, напълно мъртви.