Л. Рон Хабърд
Обречена планета (60)

IV

Космическият кораб приближи с такава скорост, че бях сигурен, че ще се разбие.

Тогава той направи внезапен лупинг в последния момент и кацна на опашката си толкова меко, че дори тревата почти не се помръдна.

Когато корабът застана на едно място, аз зяпнах.

БЕШЕ ВЛЕКАЧ!

Вратата на херметическата камера се отвори, навън полетя едно спасително въже и по него се спусна грациозно един мъж. Беше облечен в бледосин цивилен костюм, без каквито и да било украси, но иначе с много скъпа кройка. Мъжът стигна до земята с лек подскок и се обърна. Някой, който беше останал в кораба, хвърли надолу едно куфарче, една кутия и един увит букет цветя, които той хвана до едно.

Със закъснение един екипаж от близкия хангар пускаше една стълба. Но вместо да се засрамят, както би трябвало, те просто му замахаха с ръка.

Аз стоях под една арка от рози до къщата. Той вървеше право към мен с лека стъпка.

БЕШЕ ДЖЕТЕРО ХЕЛЪР.

Той беше доста висок, много строен, от тоя тип мъже, които дори в превала на средната си възраст се поддържат в добра форма. Макар че чертите му се бяха изострили, той все още беше много красив мъж. Фиксира сиво-сините си очи върху мен. Каза:

— Къде е Хайти?

Аз отвърнах:

— О, тя се върна на Волтар днес по обяд.

— О, по дяволите — рече той. — Надявах се да я хвана. Ти трябва да си младежът, когото чух, че водела със себе си.

— Уважаемият Монте Пенуел, Корона, Ваша светлост, сър — и щях да коленича, но той ме спря.

— Я да оставим всички тия формалности. Имам ги — предостатъчно в Палас сити. — Той се усмихна, а усмивката му беше много подкупваща. — Аз съм си у дома. Наричай ме просто Джет.

— Сър — казах аз, понеже не можех да сдържам повече любопитството си, — това не е ли Влекач Едно?

— Не, разбира се — отвърна той и леко се намръщи.

— Но това е влекач — настоях аз. — Има тъп заоблен нос с перки. Освен това размерите и формата му са същите. На долната си страна има перка, за да се освобождава по-лесно от излишния товар на главните двигатели „Бъдеще-минало“. Когато отворихте вратата на херметическата камера, видях съвсем, отчетливо сребърни парапети. Даже на носа му пише „Принц Кавкалсия“!

— Млади ми Пенуел, този кораб НЕ е Влекач Едно. Обаче като те слушам как използваш този термин, ми се струва, че си разговарял с жените в къщата. Клюкарили сте.

Изпънах се. Стигах му малко над рамото.

— Не сме клюкарствали. Аз съм репортер-следовател!

Той се разсмя добродушно.

— Репортер-следовател? Не съм чувал този термин вече почти един век.

— Искам да напиша историята на живота ви — казах аз.

Той ми подаде кутията и цветята, които носеше.

— Ами, тогава заповядай в салона в парка и ще ти я разкажа цялата. Не виждам защо да те държа тук отвън на слънце.

Помъкнах се след него. Той влезе в салона. Там стоеше един лакей със студени напитки, който се усмихваше много гостоприемно. Хелър се стовари в едно кресло. Някакъв мъж в синя ливрея, който очевидно беше главен иконом, влетя в залата като продължаваше да се облича.

— Блин — обърна се Хелър към новодошлия, — отнеси тази кутия и я изпрати на Хайти. Съжалявам, че я изпуснах: очаквах с нетърпение да обменим по няколко „Спомняш ли си…?“, докато си бъбрим за Аталанта. Опаковай го много внимателно, защото е от много старо стъкло: сега ще трябва да измине с кораб целия път до Пош хилс. Цветята са Нейна милост.

Блин ме освободи от товара ми. Лакеят ми поднесе едно питие. Хелър ми даде знак да седна.

— Значи това, което чух, е вярно — каза той. — Скъпата Хайти ти помага да напишеш книга. Имаш ли си издател?

— О, да, Ваша… Джет. Байографикс Паблишинг Кампъни беше очарована от идеята да издаде книга за вас. Даже подписаха договора с мен, без да искат предварителни данни за книгата. Бяха много нетърпеливи наистина. — Не го осведомих, че те бяха предположили, че го познавам много добре, а аз всъщност разбрах, че Джетеро Хелър е истинското име на невероятно популярния и много влиятелен Дук на Манко, едва когато се захванах с този проект. Бяха стъписани, когато разбраха, че за него няма нито една книга и ми бяха казали:

— Млади Пенуел, ако можеш да проследиш отвътре биографията на Короната и да я опишеш в книга, ще натрупаш състояние!

Щях да им се представя в още по-добра светлина. Каква книга бях приготвил! Изтребител!

— Ами добре, това е чудесно — каза Хелър. — Предполагам, че момичетата са ти помагали.

— О, да — отвърнах аз. — Бяха чудесни — осигуриха ми достъп до всички ваши дневници и вещи, а освен това отвориха заради мен и цялата Мемориална библиотека.

— Предполагам, че си бил много зает. Добра ли се до някакъв друг материал?

— О, да, сър — отвърнах аз. — Нещо много учудващо. Някакво земетресение вероятно е направило пукнатини около Спитиос във Великата пустиня. Онова място, дето го разрушихте, спомняте ли си? И аз извадих голям късмет, като открих всички основни архиви на Апарата.

Опитвах се да го подлъжа, за да ми направи някакви нови разкрития или коментари, които мога да използвам.

Но той само каза:

— Мога да си го представя — и сръбна от студената си напитка. — Но мога да си представя и колко е трудно това за един млад писател. Имаш ли някакви неприятности?

Стигнахме до един мазол.

— Ами — казах аз, — заради семейството ми е. Откакто се дипломирах в Кралската академия на изкуствата, те въобще не приемат насериозно моята писателска дейност. Написал съм толкова много оди, а те даже не искат да ги чуят. Никаква подкрепа от тяхна страна.

Той поклати глава и ме погледна с голямо съчувствие.

— Е, младостта си иска жертвите. Но не мога да си помисля, че те активно те възпрепятстват.

— О, напротив, правят го! — противопоставих се аз. — Всичките ми роднини до един ме подтикват и насилват да правя това или онова, за да се добера до някакъв пост.

— О, боже — каза Хелър, — това трябва да е доста неприятно.

— Така е! — казах аз натъртено. Обаче се успокоиха по този въпрос. Сега става нещо абсолютно ужасно. Майка ми е организирала някакъв заговор, за да ме ожени за лейди Корса.

— Лейди Корса? — възкликна той ококорен. — Е, ама тя е наследница на половината планета Модон!

— Обаче е ужасно атлетична, на ръст два пъти колкото мен. И при това няма никаква душа! Мисля, че писането е загуба на време.

— Но, боже мой — каза Хелър, — така ще станеш един от най-богатите мъже на Модон след половин век. Земите на тази планета са легендарни с плодородието си, а планинските части са много красиви и пълни с дивеч. Истински рай!

Аз поклатих глава.

— Провинция — казах. — Селско, колкото можете да си представите. Единственото, което правят, е да копаят напоителни канавки или пък стърчат някъде с кепета в ръце и си дърдорят за вълната на животните. Даже селската аристокрация е неграмотна и си ляга веднага след залез-слънце. Няма да мога да се добирам до ярките светлини на Волтар даже и един път в годината. О, уверявам ви, Ваша милост, това би означавало СМЪРТ!

— О, бедният, ти — каза Хелър. — Писането трябва да означава много за теб.

— О, така е, така е. Заради това, Джет, моля те, разкажи ми историята на твоя живот.

Той придоби много сериозен вид. Довърши студената си напитка и остави чашата.

— Много добре тогава. Откъде да започна?

Малко ме бяха хванали в крачка. Не очаквах, че ще стане толкова лесно.

— Ами, обикновено човек започва с това къде е роден — казах аз.

Той кимна. Настани се удобно. Аз включих касетофончето си, очаквайки с нетърпение да чуя всяка негова дума. Сега щях да се добера до дъното на всичко. С хитрото и ловко задаване на въпроси, което си мислех, че един репортер следовател би трябвало да прилага, щях да го накарам да разкрие със собствени думи същината на най-гигантското прикритие за всички времена.

— Роден съм — започна Хелър — в Тапур, провинция Аталанта, планета Манко, преди сто двайсет и седем години.

Бях напрегнат. Погледът му придоби носталгичен оттенък от спомените. Сега щях да разбера всичко.

— След това — продължи Хелър — живях досега. И ето ме тук.

Усетих как стаята се завърта. Отворих уста. Затворих я.

Една детинска и невинна усмивка остана на устните на Хелър.

В коридора се чуха нечии стъпки. При нас се вмъкна дукесата на Манко. Въпреки възрастта си тя беше красива. Беше облечена във вечерна рокля, която проблясваше в синьо и жълто и сякаш отразяваше цвета на косата и очите й. Ако не знаех на колко години е, умението й да си слага грим щеше да ме заблуди.

Той стана, за да я посрещне, и тя го целуна.

— Ти си много лошо момче, да пристигаш тук с гръм и трясък един ден по-рано и да завариш всичко в такава бъркотия. Но аз съм много доволна — и тя го целуна още веднъж много топло. След това си даде сметка за моето присъствие. Каза: — Джетеро, не се стърпях и дочух онова, което току-що каза на този млад мъж. Спести му шегите си. Той наистина полага много упорити усилия, а и освен това е време да получиш някакво признание.

— Точно така! — каза Хелър. — Признание! Тъкмо това, което искам. Признание за това, че умирам от глад. Какво има за вечеря?

И това беше ВСИЧКО, което успях да измъкна от Джетеро Хелър, вицекралски председател на Великия съвет, дук на Манко.

Виждате ли?

ТОЙ И ДОСЕГА ПОДДЪРЖА НАЙ-ГОЛЯМОТО ПРИКРИТИЕ, КОЕТО КОНФЕДЕРАЦИЯТА НЯКОГА Е ПОНЕСЛА!

Но все още има време, скъпи читателю, все още има време. Свещеният График за нахлуването все още може да бъде реставриран и изпълнен.

Както обаче ми напомня Шафтър, още не съм ти казал всичко.