Л. Рон Хабърд
Обречена планета (65)

IX

— Всичко започва — каза Прация, докато си нанизваше малките халкички с иглата — около пет години, след като император Мортиай се възкачва на трона. Атмосферата в цялата Конфедерация беше много спокойна. Цареше пълен разцвет. Строителният процес бързо напредваше. На практика всички бяха забравили за Хист и, разбира се, понеже за остров Рилакс не се пишеше на първа страница, той беше най-далечното нещо за чиито и да било мисли. И тогава един ден, точно тук, пред портата се появи един рибар от крайбрежието на Западния океан. Беше стар човек, много мургав, опърпан и беден. Беше извървял пеша целия път от селцето Уейл, разстояние от около седемстотин километра. Не искаше да говори с никого, освен с мен, поради което го доведоха в лятната къща, където се намирах. Той застана пред мен като не спираше да мачка шапката си с голяма козирка и каза, че ми носи някакво съобщение. Дали съм щяла да му платя? Казах му, че зависи. Той бръкна в сламената си торба и извади една запечатана стъклена кутия. Приближи я до очите ми, но я задържа в ръцете си. Аз погледнах през стъклото и прочетох: „Ако някой намери това послание, да го отнесе на Прация Тейл, имението Минке, Пош хилс, за което тя ще му даде двеста кредита.“ Това са много пари. Рибарят каза, че е видял кутията, докато тя се носела по вълнолома при Уейл. Любопитството ми победи. Платих му, той ми даде кутията и си замина. Разчупих печата и в ръката ми се разгърна цял свитък. Разгънах го напълно. Там пишеше:

Кажи на вестниците да пуснат тези заглавия:

НЕБИВАЛА ЧУМА ВИЛНЕЕ НА

ОСТРОВ РИЛАКС

ХОРАТА ИЗМИРАТ КАТО МУХИ

Изгнаническата колония на кралица Тийни, монарх-заложник на Флистен, не е само изложена на опасност, а обречена!

Непогребаните мъртви лежат по улиците и причиняват непоносимо зловоние.

Жалостиви стонове на пеленачета изпълват въздуха.

Смъртта вилнее от най-горната точка на връх Теон надолу до най-южната скала, простирайки разрушителните си пипала не само в телата, но и в мозъците на беззащитното и тръпнещо население.

Липсват каквито и да било медикаменти.

Ако не бъде оказана незабавна помощ, няма никаква надежда.

PS: За Бога, Прация, пусни това по вестниците!

Е, можеш да си представиш в какъв шок изпаднах! Веднага хванах видеотелефона и започнах да показвам посланието. Обаждах се на редактор след редактор, издател след издател. Появиха се и няколко репортера, на които показах посланието заедно със стъклената кутия. И знаеш ли какво стана тогава? НИЩО! На следващия ден не беше публикувана нито дума по вестниците, нито ЕДИН ред! Как само се разстроих. Ти знаеш, че по това време, Прахд нямаше кой знае колко работа, макар че беше личен лекар на императора. Мортиай беше в отлично здраве, а Прахд отдавна беше привършил с прочистването на отстранените лордове. Клинг беше още жив, но за него се грижеше специален екип от сестри. И така, за да си уплътнява времето, Прахд отвори малката болница тук като целологична козметична клиника за овдовелите и жените на Пош хилс. Прекарваше тук по три дни в седмицата, така че когато пристигна следващия път, му показах съобщението. Той се почеса по главата. Погледна датата на посланието, видя, че е писано само преди две седмици, и каза, че може още да не е късно. Обади се по видеотелефона в Палас сити, за да се опита да се свърже с онзи КРАСИВ мъж Джетеро Хелър — дук на Манко е правилното му име в момента, макар че аз винаги си мисля за него като за милия Джетеро, такъв ПРЕКРАСЕН мъж. Такава грация… Докъде бях стигнала? А, да. Та скъпият Джетеро — наистина ми се ще някой ден да си поговоря с него. Сега трябва да го боготворя от разстояние. Ти имаш много връзки, Монте. Ще можеш ли някой ден да ме запознаеш с него?

— Възможно е — отвърнах аз, докато лежах чисто гол между двете момичета. — Но моля ви, моля ви, разкажете ми!​

— О, миличко. Както и да е, милият Джетеро беше на някакво пътуване по това време надалеч, чак на другия край на Конфедерацията и никой не знаеше кога ще се върне. Великият съвет се събираше само веднъж в месеца, а следващата им среща щеше да се състои след цели три седмици. Прахд не посмя да говори с Мортиай за това, разбира се, но си има доста стабилно влияние. Така той се свърза с лорда на здравеопазването, който, пред вид това, че случаят беше спешен, уреди нещата с планетарната охрана. Прахд не искаше да отиде на острова направо с голям медицински екип, за да не причини голямо объркване, така че взе една кралска линейка и когато се записах като доброволка, той ме дегизира като някоя от неговите медицински сестри и… Какво има, Аса?

От известно време Аса беше започнала да хлипа, но аз не бях обърнал голямо внимание на това. Тя каза на пресекулки:

— Лик се позабавлява, а аз не. Цялата съм възбудена и фрустрирана и ми се струва, че ще изпадна в нервна криза. Лежа си тук до него и направо МИ Е БОЛНО!

— О, милинка — бързо отвърна Прация със съчувствие. — Давай, без да се спираш от нищо: не бих могла да понеса себе си, ако измъчвам деца.

Аса изстена нещо като благодаря.

Лик скочи и погледна надолу към лицето ми.

— И аз се чувствам ощетена. Не получих възможност да го даря с една хубава целувка.

Извърнах лицето си от нея.

— О, хайде стига, Монте Пенуел — каза Лик. — Една целувка със сигурност не може да нарани никого, особено ако я предлага девойка, която се гордее с целомъдрието си.

Прация се ухили в очакване и седна по-напред в креслото си.

Извърнах главата си като предложих на момичето страната си.

Прация беше започнала да диша тежко.

Очите ми се отвориха широко! Стоновете на Аса изпълниха стаята.

Иглата и халкичките на Прация изпращяха в треперещите й ръце.

Лик ме поглади нежно по бузата.

— Видя ли? — каза тя. — Не те заболя въобще. Ти си добро момче, Монте.

— О, така си е — каза Аса задъхано.

— Прабабо, може ли да чуем останалата част от историята някой друг път? — попита Лик.

— Не, не! — прекъснах я аз. — Моля ви, моля ви. Какво се случи на острова?

Прация премигна няколко пъти, след което отново се върна към нанизването на халкичките с иглата си.

Тя въздъхна.

— И така, преминахме през планетарната охрана и се приземихме на острова. Никога не си виждал толкова мирна картинка. Цветята цъфтяха много красиво, въздухът беше много чист. Стъпалата към двореца бяха излъскани, а пътеките — пометени. А тук-там по малките кътчета се любеха катамити. Дори не бяха забелязали, че сме се приземили! Помислихме си, че е така, защото се бяхме приземили откъм задната порта на двореца и защото никой не е забелязал линейката, понеже Прахд беше карал много внимателно, и се втурнахме в двореца. Изтичахме по някакви стъпала нагоре, а после и през един коридор. Там, пред вратата на спалнята на кралица Тийни, седяха петима офицери. Командирът им ни видя и вдигна ръка намръщен.

— Не, не — каза той, — не можете да влезете. В момента сменяме караула.

От другата страна на вратата се чу шум от някаква бъркотия. Вратата се отвори и излязоха петима офицери, които оправяха униформите си.

Старшият в коридора отдаде чест на старшия, който излизаше, след което му каза:

— Тук сме, за да ви помогнем, сър. Има ли нещо, което трябва да знаем?

Офицерът, който командваше стражата, закопча до долу туниката си.

— По-топло е от обикновено. Съветът ми е да се предприеме незабавна атака.

Преди помагащият офицер да успее да отговори, Прахд го блъсна встрани и се втурнахме в стаята. Тийни лежеше в леглото си. Петте години, които бяха изминали, не я бяха променили много, а освен това продължаваше да държи косата си на конска опашка. По устните й играеше красива усмивка, докато тя се изтягаше лениво в леглото. Тогава ни видя! Скочи и се втурна към нас. Много се притесни!

— Вие сте от континента! — извика. — Какво има? Освен това сте в лекарски престилки. Някой да не е болен?

Показахме й посланието и тя избухна. Руга цели две минути, без да спира. След това премина в настъпление. Навлече си някакви дрехи — нещо, което наричат бикини, грабна една верига и събра около себе си петима истински стражи. Качихме се в линейката и по нейна заповед полетяхме към южния край на острова. Очевидно Мадисън и бандата, която си беше сформирал, живееха там в едно село, на много километри от двореца, на ръба на една канара. Мястото беше много живописно, къщите бяха със сламени покриви, а подовете им бяха покрити с плочки. Спряхме пред най-голямата: отгоре й беше поставен надпис „Прес служба“, но всъщност там живееше Мадисън. Излезе една жена, чието име, доколкото разбрах, беше Флип. Тя се опита да падне на колене, но Тийни мина покрай нея, без да й обръща никакво внимание. Мадисън си лежеше на леглото. Тийни хвърли бележката към него. Той я погледна, а след това и Тийни. Опита се да стане! ТРЯС! Тийни го удари с веригата и го бутна обратно на леглото!

— Ти, кучи сине — изкрещя му тя, — да не би да се опитваш да направиш така, че да ни евакуират от тук? — И го удари още веднъж. След това започна да удря по мебелите и почти съсипа цялата стая! Жената на име Флип стенеше нещо пред Прахд и настъпи ужасна бъркотия. И знаеш ли каква беше чумата? Мадисън беше настинал! Когато нещата се поуспокоиха малко, Прахд го прегледа, понеже така и така беше отишъл там.

— Настинката — каза той — е обикновена алергия. Алергичен сте към нещо тук.

А Мадисън се обърна към Прахд и му прошепна:

— Алергичен съм към липсата на заглавия.

Тийни го чу и отново се разфуча.

— Само за това говориш през цялото време, бибипец такъв! Сега ще ти дам едно заглавие! — и тя го прасна по главата с веригата и разцепи скалпа му на две.

Това явно й беше достатъчно, защото тя излезе навън и започна да ругае хората на Мадисън, че са му позволили да създава неприятности. Мадисън се строполи и зарида.

— Целият ми гений отиде по дяволите. Откакто започнах да спя с Флип, не ме е спохождала нито една истинска идея. Започнах да прилагам връзки с обществеността на губернатора и точно когато бях успял почти напълно да го доведа до бесилото, Тийни разбра всичко и ме тикна в една тъмница за цели три ужасни седмици. Аз съм един некадърник. Не мога да подбудя дори един мъничък бунт! А тя никога няма да ми позволи да започна да издавам вестник! Прахд заши главата му, поуспокои го и дори му даде някакъв газ, който можеше да диша, за да не е толкова импотентен с Флип, и с това беше поставен краят на чумата. Но ти знаеш Прахд. А може и да не го знаеш. Та той може по всяко време да открие нещо нередно в клетките на хората. Бяхме се озовали там с една линейка, пълна догоре с медикаменти, които бяхме преценили да ни стигнат за едноседмична борба с чума, а всъщност чума нямаше. На острова обаче имаше пет хиляди човека, а може би и шест хиляди, които имаха брадавици и тем подобни неща, а лекарят им въобще не можеше да се мери с Прахд. И така те започнаха да обикалят селата, за да вкарват хората във форма. Нямаха нужда от моята помощ и аз се нанесох при Тийни, с която си прекарвахме отлично времето в клюки за отминалите времена. Тогава бях по-млада, нали се досещаш, така че наистина се забавлявах. Лягах на едното легло, а Тийни лягаше на другото и си говорехме часове наред за всичко под слънцето, луната и звездите.

Прация изпусна една дълбока въздишка, пълна със сладостна носталгия.

— Оооооо! Онези офицери!

— Чакай малко — казах аз като се надигнах между двете девойки, — Прахд не те ли ревнуваше?

— Прахд? О, Монте, колко си наивен. Прахд не ме е докосвал с пръст. Той е целолог и е против професионалната му етика да бибипа пациентките си. А аз съм му пациентка от много години!

— Но всичките ти деца са със зелени очи и сламено руси коси — запротестирах аз. — В архивите прочетох, че първото ти дете от Грис е било със зелени очи и сламено руса коса…

— А също и второто — каза Прация. — О, сега разбирам. Ти не знаеш, че аз измамих в първата си брачна нощ в кралския затвор. — Тя се усмихна на някакъв приятен спомен. — Каква нощ само! И два месеца след това вече бях бременна. Великолепно.

Аса измърмори:

— Прабабо, продължи историята докрай. Винаги ми доставя удоволствие да я слушам.

Лик си играеше с космите по гърдите ми.

— Да, продължи, прабабо. Тъкмо стигна до най-хубавата част.

— О, да — каза Прация. И така, както и да е, изведнъж забелязах, че изразходвам разрешения ми брой офицери много по-бързо от Тийни. Винаги съм вярвала в запазването на енергията и една нощ, когато си направихме почивка, за да похапнем, я попитах каква е причината за всичко това. А тя отвърна:

— От точките е.

А аз попитах:

— Какви точки?

Тя отговори:

— Точките, които докосваш.

А аз казах:

— Нищо не разбирам! Кажи ми нещо повече!

Разбрах, че тя очевидно беше обучена от жена, която наричаше „уличницата от Хонг-Конг“, професор в някакъв висш образователен институт. Тийни можеше да кара тялото си да прави най-безумни неща вътрешно, познаваше всеки нерв в тялото на другия човек, както и всички точки, които трябваше да се натискат. Показа ми и се получи нещо наистина разкошно! Никога не бях чувала за това! Тогава се поразмислих, разбрах, че горивните им блокчета са на привършване и че няма да имат нито едно след около месец-два. Нямаха никаква комуникация с външния свят, но Тийни не се притесняваше много, докато не й посочих, че малките пръчки, които използваше, за да обучава жените, няма да работят след привършване на горивото. И така двете сключихме една сделка. Щях да я снабдя с двайсет тона горивни блокчета, които щяха да й стигнат поне за петдесет години, ако тя ме научи на разните трикове, които знаеше. Прахд изправяше зъби и лекуваше завити навътре нокти на крака. Той беше открил, че някои от обитателите на острова са потомци на морски хора от Теон, живели преди много векове, така че не беше кой знае колко трудно да го накарам да докладва, че чумата е под контрол, но са необходими още няколко седмици, за да бъде унищожена. Е, трябва да ти кажа, че последвалите две седмици бяха може би най-великите в живота ми. Някакъв тъпак по електрониката от екипа на Мадисън я беше снабдил с всички необходими екрани и сонди, с които тя беше обучила всичките си камериерки, така че се захвана на работа върху мен.

Прация продължи да говори. Докато я гледах обаче, не усещах нещата, които разказваше, да стигат до объркания ми мозък.

Устните й се движеха.

Аса слушаше с огромно удоволствие.

Лик беше озарена от сладострастие.

Устните на Прация изричаха някакви думи.

До мен не достигаше никакъв звук!

И тогава си дадох сметка, че всъщност не съм се побъркал. Двете момичета просто бяха повдигнали двата края на възглавницата, върху която лежеше главата ми, и бяха запушили ушите ми!

Отстраних нетърпеливо пречката пред слуха ми.

— … и след като се бях изявила толкова добре пред цялото островно население, се дипломирах като Magna cum loud, — Прация се отпусна назад с въздишка.

Момичетата дишаха тежко.

Накрая Прация се усмихна. Поклати глава.

— Как бързо бягат годинките. Уви, двете седмици бяха свършили.

— Сега идва ред на тъжната част — каза Аса и също въздъхна.