Л. Рон Хабърд
Обречена планета (61)

V

Когато се върнах на Волтар, разбира се бях зает дълго време, докато пишех историята, която вие прочетохте. Честно да ви кажа, никога не съм работил толкова упорито през целия си живот. Изнудих Хаунд — понеже той пие — да казва на хората, че съм седнал да уча за някакъв изпит, който ще ми даде пост, но без да казвам кой от роднините беше спечелил. Освен това лейди Корса беше се върнала заедно с брат си на Модон, така че нищо и никой не ме притесняваше. О, колко пот хвърлих само.

И тогава дойде великият ден, в който си помислих, че съм свършил, а изведнъж чувам Шафтър да ми казва, че не съм си дозавързал краищата на историята.

— Добре — рекох му нетърпеливо, — добре. Но аз не разполагам с повече материал, Шафтър. Всичко е изписано!

Той въздъхна, след което каза:

— Млади ми Монте, някога давал ли си сметка колко досадно беше за мен да бърникам наоколо, докато ти си цапаше ръцете с мастило? Всичките коли, дето ги имаш, са до една в пълна изправност. И знаеш ли какво?

— Какво? — попитах аз.

— Мисля, че ти пишеш приказки.

— О, Шафтър, и ти ли си вече срещу мен?

— Не бих направил такова нещо, млади ми Монте. Но бих могъл да те предпазя от една ужасна грешка. — Той отиде до вратата на стария космически туристически кораб, който беше купил за една песен (трябва да бъда малко по-точен: не беше една от одите ми, защото тях никой не ги иска; беше го купил с неизразходваните ми аванси, натрупани докато пиша), отвори скърцащата врата и натисна един бутон на контролното табло. След това каза:

— Погледни тук.

Погледнах.

Беше включил някаква карта. Карта на Западния океан.

— Не виждам нищо — казах с изненада.

— Тъкмо това ти показвам — каза Шафтър. — Би могъл да направиш някоя ужасна грешка. Вгледай се внимателно. НИЩО!

Повярвайте, изпаднах в отвратителен шок, когато разбрах и се уверих в това, за което той говореше. Там не само, че нямаше никакъв остров Рилакс, ами НЯМАШЕ ВЪОБЩЕ НИКАКЪВ ОСТРОВ!

— Боже мой! — извиках. — Та това прикритие е стигнало дотам, че да се промени една планетарна карта на Волтар!

— Знаех си, че ще го приемеш като мен — каза Шафтър. — Ще помоля Хаунд да ни приготви обяд за из път и веднага тръгваме!

Полетяхме натам веднага. Три хиляди километра. Старият туристически кораб не беше от най-бързите — вдигаше най-много петстотин километра в час — но пък си имаше много устройства и екрани.

Скупчените облаци бяха много високи и сиви, океанът — много застрашителен и зелен. Около четири часа следобед бяхме стигнали над точните координати.

— Внимавай да не се блъснеш във върха на планината — казах аз. — Забравил съм колко е висок.

— Обаче и в пилотския дневник не пише нищо. Там въобще не е споменат такъв остров. Аз обаче си имам система. Начертал съм една схемичка й просто ще летим напред-назад, като се спускаме все по-ниско. Така ще проверим цялата тази част от океана.

— Недей да се блъскаш в планината! — предупредих го аз.

— Няма — отвърна Шафтър. — Защото съм напълно сигурен, че там няма нищо. Освен това съм включил всичките екрани. Отпусни се спокойно и изяж още едно кексче. Търсенето ще ни отнеме доста време.

Реехме се ли се реехме, все по-ниско и по-ниско, като прорязвахме вълмата мъгла и слънчевите петна. От време на време океанът проблясваше под нас.

Вълните започваха да изглеждат все по-застрашителни. Накрая летяхме толкова ниско, че даже видях как една риба-прилеп я преследват цяло ято риби-зъбари. Започнах да се изнервям, особено когато Шафтър избра точно този момент да отвори един вътрешен капак, за да пъхне още едно горивно блокче: надявах се, че разполагаме с достатъчно от тях.

Изведнъж слънцето ме заслепи. Блестеше под мъглата, хоризонтално. ЗАЛЕЗ!

И тогава ми хрумна една много странна мисъл.

— Кажи ми, Шафтър, някой от Планетарната охрана обаждал ли се е?

— Не — отвърна той, докато наблюдаваше вълните.

Ами тогава, за Бога, провери дали каналът ти за трафика работи. Хич не ми се иска някоя бойна глава да се забие в нас. Островът е доста далеч от разрешения район. Провери си канала!

Той вдигна рамене и опита да осъществи връзка.

— Проба, проба — каза той в микрофона.

— О, това ли сте правили? — попита един глас от базата за Планетарна охрана. — Мислехме си, че вероятно търсите място за риболов.

Шафтър се обърна към мен и ми намигна.

— Точно така — каза той в микрофона. — Обаче внимаваме да не се блъснем в планината.

— Каква планина? — попитаха от Планетарна охрана.

— Теон — отвърна Шафтър. — Планината на остров Рилакс.

Настъпи тишина, след което се чу:

— Туристически кораб 4536729-MY7. Току-що ви издадохме призовка за проверка, заради това, че летите без карти и пилотски дневник. Моля да се явите в удобно за вас време в Пътна сигурност, за да бъдат проверени екраните и справочниците ви.

— О, чакайте малко — каза Шафтър, — нямаме нужда от това.

— Ами тогава сигурно е по-добре да получите една истинска призовка за това, че сте летели под въздействието на тап.

— Не, не — рече бързо Шафтър. — Предпочитам предупреждението, благодаря. Не е моя вината, че справочниците ви се четат толкова трудно. Мога да се закълна, че видях да се споменава Връх Теон там.

— Привиждат ви се разни неща. Ще издадем истинската призовка. Няма нито такъв остров, нито такава планина. Ще наблюдаваме на монитор връщането ви у дома. Елате в съда утре сутрин. А освен това донесете десет кредита за глобата. Край.

Шафтър се обърна към мен.

— Моля те, спри с предложенията си, млади Монте, Сега ми дай десет кредита, за да мога утре да отида в съда, преди да си станал от сън, и да платя глобата. Тук няма никаква суша, отиваме си у дома.

Бях стъписан. Това беше нещо много повече от обикновено прикритие.

Какво беше станало с кралица Тийни и Мадисън, с катамитите, с персонала на Палас сити и още около пет хиляди души?

О, Шафтър се оказа прав. Бях забравил да завържа краищата на историята си й сега те се вееха свободно във въздуха!

КАКВО СЕ БЕШЕ СЛУЧИЛО?

Островът беше образуван от един вулканичен мехур.

Дали Хелър, този архи-престъпник, не беше изпратил някой боен кораб да го взриви във водата, за да прикрие прикритието си завинаги?