Л. Рон Хабърд
Обречена планета (23)

Глава шеста

Отпред лежеше жълтата мъгла, която беше Палас сити.

Преоблечен отново в червената генералска униформа, за всеки случай ако го уцелеха, Джетеро Хелър управляваше влекача на около седемстотин и петдесет метра над пустинната повърхност. Той летеше назад. Онова, което той преследваше, се намираше между него и Палас сити.

Слънцето му беше отдясно и той не мислеше, че могат да го видят. Освен това лъчите щяха да са много объркани от онова, с което той разполагаше.

Теглителните мотори пееха. Клапите им бяха едва-едва открехнати. Ако той затегнеше твърде много „теглича“ си — теглич, макар че той буташе с него — механизмите щяха да се задавят безумно.

Единствената гледка, с която разполагаше, беше на екраните му. Те блестяха и просветваха, но той все пак различаваше образите.

Сега се чудеше на начина, по който Апарата беше построил защитния периметър около жълтата мъгла. Противоударните бункери бяха заровени дълбоко в пясъка, в три редици на дълбочина, в три кръга. Той увеличи образа и ги проучи.

Артилерия и още артилерия, пехота в изобилие, той разпозна и постовете за електронни барикади, които те убиваха, ако се опиташ да минеш през тях. Ако тези три пръстена бяха разположени дори около една обикновена крепост, човек би си играл с огъня, опитвайки се да я превземе.

Жълтата мъгла беше друго нещо. Даже без външните й защитни средства, никакво нападение не би могло да направи пробив. Най-добрият й пазач беше факторът време. Един снаряд, който е изстрелян по нея в настоящето, би изгърмял във време, което вече е минало и не би могъл да направи нищо. Освен това, с изключение на пространството около портите, сега цялото място беше покрито с електронна мрежа, захранвана от черната дупка в планината. Тази мрежа покриваше изкривеното пространство и всеки снаряд, танк или кораб, които се опитаха да минат през нея, щяха да бъдат погълнати както от времето, така и от енергията. Имаше си само едно слабо място — там, където вихърът на поглъщащата черна дупка се обръщаше навътре на гърба на планината, в която се намираше черната дупка. Само един инженер би се досетил за това, но то едва ли можеше да се нарече пазена в строга секретност тайна: човек не би могъл да стреля оттам към ситито, защото планината препречваше пътя. Ако врагът се опиташе да промъкне някой кораб през нея, то той щеше да бъде толкова малък, че унищожителната му сила щеше да е нищожна. Освен това той трябваше да изкатери такива гигантски скали и канари, че само един отряд, решен на самоубийство, би се качил в него. Хелър беше използвал това слабо място веднъж, когато измъкваше Императора. Тъй като много малко хора знаеха за случая, той се съмняваше, че мястото е строго охранявано.

Хелър наблюдаваше екраните си. Да, вече си имаше публика. Въпреки трептящата картина, той получаваше доста уголемен образ на няколко офицери от Апарата, обслужващи защитния периметър. Те стояха на ръба на един бункер и го наблюдаваха с очила. Но колкото и добре да виждаха, накъда напредва Хелър, все още в обхват от петнайсет километра, те можеха с голяма вероятност да го вземат за праха от приближаваща сила на бунтовниците.

Обаче не ставаше въпрос за бунтовници: те вероятно все още се качваха по корабите си в лагера „Убиец“ и когато дойдеха, това щеше да стане откъм небето. В тази атака участваше само Хелър.

На екрана си той виждаше проблясването на очилата на командирите от Апарата. Те даваха знаци, за да извикат хора при окопите и при местата на артилерията.

Като продължаваше да лети заднешком, Хелър бавно буташе странния си товар.

И тогава, когато обхватът беше по-малко от десет километра, той видя, че офицерите започнаха да дават знаци за отмяна на заповедите им. Защото сега те разбраха какво пълзи към тях.

Вятърни демони!

Хелър се трудеше усърдно да ги кара да се въртят. Те рядко бяха стигали толкова близо до Палас сити, ако въобще това беше ставало някога.

Те бяха въртящият се резултат от температурни разлики между нажежената повърхност на пустинята и един често срещан леден вятър, който духаше на около километър и половина над пустинната повърхност. Демоните възприемаха наситено зеленото от медните пясъци, блестящото жълто от фелдшпата и оранжево-аленото от железните смеси, при което се получаваха цветни, гърчещи се стълбове високи от деветстотин метра до два километра и половина, които танцуваха като ансамбли от демони.​

Хелър успяваше да поддържа въртенето им само като мяташе теглещите лъчи отляво надясно и изваждаше стълбовете от равновесие. Изискваше се голямо внимание към теглещите клапи, както и сръчност при боравенето с тях.

Демоните обаче бяха често срещана гледка, макар и малко предизвикваща страхопочитание, за всеки, който живееше близо до, вътре във Великата пустиня или, пък му се налагаше да лети над нея.

В демоните имаше много мощ. Една от причините, поради които беше почти невъзможно да се прекоси Великата пустиня, бе, че всеки, който се движеше пеша, можеше да бъде засмукан и изхвърлен във въздуха на височина до километър и половина. На някоя друга планета можеха да бъдат наречени торнадо или спирала. Веднъж Хелър беше видял как една къща, неправилно построена от някой невнимателен предприемач, беше изхвърлена на километър и половина височина тук, във Великата пустиня.

Офицерите от Апарата, които бяха застанали на парапета, можеха да са новодошли или пък още неопитни. И тогава Хелър се окуражи. На екрана си той видя един посивял лейтенант да търчи между различните офицерски групи и да крещи. Хелър не можеше да го види много добре, защото лъчите му за наблюдение минаваха през вятърните демони, които той буташе, и естествено не можеше да чуе нищо, но от лудешкото размятане на ръцете на човека долу и от реакцията на останалите на това нямаше никакво съмнение за какво става въпрос.

Сигналите с размахване на ръце придобиха характера на паника. Изведнъж по окопите започнаха да бълват хора. Цели потоци стрелци търчаха надолу откъм артилерията. До един те се спускаха в бункерите като бързо се прибираха под земята, за да не бъдат хвърлени на километър и половина във въздуха.

Като размяташе с помощта на клапите теглещите лъчи и като летеше вече в дъга, Хелър започна да подрежда внимателно и прецизно вятърните демони около жълтата мъгла в кръг. Те представляваха един гладен, отвратителен танцов ансамбъл от проблясващи цветове, който крещеше подигравателна оброчна песничка.

Оръдия бяха изтръгвани от установките им, покривалата на бункерите започнаха да се развяват безразборно, антените на лъчовите екрани се изкривяваха, електронните постове до един бяха изтръгнати от пясъка, а при един от подземните входове, където се беше събрало множество, бяха грабнати войници от Апарата. Всичко това полетя във вихър високо, високо, високо във въздуха! Там, където долната част на някоя от тези спирали се докосваше, веднага се виждаха пораженията! Основите им шибаха като змии и издълбаваха дупки навсякъде, където се докоснеха. Бяха фунии от хаос, които поглъщаха всичко с апетит, който подхранваше само зеленото и прашно небе отгоре.

Самото Палас сити не беше пострадало. Обаче демоните със сигурност бяха направили бъркотия от трите пръстена на защитния периметър.

Имаше много артилерийски потенциал — много хора, които бяха останали долу. Хелър не се опитваше да спечели тази война с помощта на вятърните демони. Той само създаваше бъркотия.

Той раздвижи пръстите си: почти ги беше обездвижил от триенето при управлението на теглещите клапи. После отлетя на север и се отправи по своите си ангажименти. Щеше да започне работа по истинската причина, поради която беше дошъл тук сам.