Л. Рон Хабърд
Обречена планета (24)

Глава първа

Джетеро Хелър промъкна влекача през „задната врата“ на Палас сити. Само един волтариански инженер можеше да познава „мекотата“ на изкривеното пространство в близост до планината, която се издигаше над Палас сити.

Мястото се считаше за напълно недостъпно и то си беше такова. В течение на 125 000 години то усърдно беше защитавало коронованите глави на Конфедерацията. Беше символ, един абсолют за власт: четиристотин милиарда хора на сто и десет планети гледаха на него, както и на самия Император, като на общовалиден ЗАКОН. Докато се държеше Палас сити, щяха да му се подчиняват. Хелър имаше намерение да докаже, че е уязвимо, разбира се, ако успееше.

Рисковете бяха неимоверни, шансовете за успех — минимални. Това обаче беше начин на живот за Джетеро Хелър, един военен инженер.

Една малка черна дупка от външното пространство беше вмъкната в планината откъм северната страна на Палас сити. Направена там от първите волтариански инженери скоро след пристигането им от далечна галактика и завоюването на тази планета, тя осигуряваше мощност и защита през цялото това време. Черната дупка изкривяваше пространството и променяше часовото време в района.

Доволен от това, че създадената от вятърните демони бъркотия държи в прикритие хората от защитния периметър, Хелър промъкна влекача. Настъпи моментно гадене при промяната на времевите фактори. Човек веднага се озоваваше в приглушената атмосфера на изкуствено осветление.

Хелър вдигна поглед към извисяващата се планина. Тя беше внушително голяма. Зад нея лежаха позлатените, кръгли палати, с всичките им изкуствено осветени паркове и в цялото им великолепие. Засега всичко това беше скрито за него.

Той знаеше, че от другата страна ще има пълни с въоръжена артилерия в настоящето гори, както и безброй отряди. Макар че абсорбиращото му покритие щеше да го направи относително невидим, понеже не отразяваше светлината, имаше вероятност да попадне между някаква илюминация на планината и наблюдаващите долу и да се открои като силует. В най-добрия случай щеше да се окаже неподвижна мишена за тях.

Той не беше разполагал с Флотска база, на която да подготви кораба си. Беше направил най-доброто, на което беше способен. Беше качил две тръби най-отгоре върху корпуса на влекача: той просто не разполагаше с оръдия. Освен това беше прикачил един контейнер за мини под долната част на влекача.

На фона на призрачната мрачина той повдигна предницата на влекача така, че Т-образният му нос се вирна нагоре. С тази машина имаше само една възможност: трябваше да направи всичко възможно да не обърка сметките по някакъв начин.

Натисна един бутон за стрелба.

С едно фиууу, някакъв осмоъгълен предмет излетя, от едната тръба. Заиздига се все по-нависоко и по-нависоко. Прелетя над върха на планината. Хелър можеше само да се надява, че то ще се приземи както трябва на другия склон. Това беше мишена — стръв. Всяко автоматично нагласящо се оръжие, което търси по какво да стреля, нямаше да може да устои на тази мишена: макар че корабът му вече беше забелязан и по него беше открит огън, контролните механизми на оръдията щяха да предпочетат мишената-стръв — надяваше се той.

Дотук добре. Сега той повдигна носа на влекача малко по-нависоко. Можеше да се окаже от голяма полза, ако успееше да създаде нова бъркотия. Във втората тръба той беше поставил няколко задействани с радиовълни топчета, които бяха няколко хиляди на брой. Хелър натисна втори бутон за стрелба: стотина хиляди сачми полетяха навън като това доста наподобяваше стрелбата с рязана пушка. При тази висока траектория те щяха да се разпилеят из десетки декари площ сред парковете и палатите. Той се съмняваше, че някой ще им обърне внимание, освен ако не бъде ударен от някое от тях. Хелър провери кутията за дистанционното им задействане: предпазният механизъм беше включен. Той я постави в джоба си.

Сега вече щеше да се хване на работа.

Беше поставил нещо, което се наричаше косер-дезинтегратор, в отделението над палубата.

Схемите, които бяха използвани при инсталирането на черната дупка, бяха изчезнали толкова отдавна, че той можеше да разчита единствено на слуховете, които беше дочул, докато учеше като кадет. По всяка вероятност черната дупка се намираше в горната една трета на планината.

Хелър включи екраните си и започна да триангулира за заемане на позиция. Имаше една тънка струйка гама-лъчи, която можеше да следва — цепнатини в защитната обвивка, които не бяха опасни. Дупката сама по себе си бе напълно обгърната. Енергията й беше канализирана по изолационни тръби. Микровълновите рефлектори от другата страна на планината бяха просто радиационни детектори. Вече ги беше използвал, така че нямаше намерение да повтаря опита си. Вече щяха да са нащрек в това отношение.

Хелър затърси напосоки черната дупка по цепнатините й. Новините не бяха добри: намираше се в абсолютната долна част на едната трета. Трябваше да се справи с много повече планина, отколкото му се щеше.

В дупката не можеше да се вкара лъч: тя просто поглъщаше всичко от този сорт. В нея не можеше да се хвърли бомба: взривът щеше да погуби половината Волтар заедно с нея. Хелър просто щеше да отреже върха на планината и да го завлече встрани, ако успее!

Вече беше локализирал каквото му трябваше. Захвана се на работа с косера-дезинтегратор. Устройството можеше да направи прорез с широчина една молекула, през каквото и да минеше, но Хелър мислеше, че производителят му въобще не беше предвидил, че то може да се използва за отрязването върха на планина.

Силен, силен вой започна болезнено да стига до слуха му. Хелър спря и си сложи тампони в ушите. Производителите го бяха предвидили за заравняването на сгради като се правеше прорез, а след това ненужната секция се отделяше. Въобще не си бяха дали сметка, че един военен инженер ще има нужда от ТИШИНА! Рано или късно някой в Палас сити долу щеше да се зачуди откъде идва този двайсет хиляди оборотен писък.

Работата напредваше бавно. Трябваше да мине през базалт, а той беше ТВЪРД!

По цялата дължина на планината започна да се процежда една тънка струйка светлина от голямата температура. Това означаваше, че скоро щеше да се появи подобна струйка и от другата страна на планината. ВИДИМА!

Хелър разклати влекача напред-назад, наляво-надясно. Не можеше да разбере колко дълбок е станал прорезът. Единственото, което можеше да прави, бе да реже, реже, реже и да се надява.

Рано или късно някой със сигурност щеше да чуе този вой. Той достигаше до слуха му дори през тампоните. Беше СИЛЕН!

Хелър имаше ужасното чувство, че оставя пропуснати места — такива, на които камъкът не беше прорязан. Беше трудно да се поддържа равна линия: устройството беше предвидено да се ползва от стабилна платформа, която е установена на земята, а не от кораб.

Добре де, не можеше просто да си седи така и да реже до края на живота си. Трябваше по някое време да пробва какво е станало.

Той изключи косера-дезинтегратор.

Установи влекача от дясната страна. Сега вече се виждаше откъм Палас сити: ето го как си лежи в позлата и зелено, окъпано в изкуствена светлина.

Хелър включи теглещите мотори в задната част на влекача. Направи маневра, за да обхване добре и здраво върха на планината.

БУМ!

Един снаряд се разби в планината. Бяха го забелязали!

БУМ! БУМ!

Мишената-стръв, слава Богу, привличаше снарядите и те не попадаха в целта. Само един от тях да улучеше и влекачът щеше да се изпари яко дим: нямаше никаква броня.

Хелър отвори широко клапите на планетните двигателни механизми. Той усили докрай времевите двигателни механизми „Бъдеще-минало“.

Влекачът силно дръпна напред. Теглещите лъчи се опънаха.

Влекачът започна да се клатушка.

Върхът на планината НЕ се помръдваше!

Хелър погледна надолу по склона към ситито. Приближаваше се един пехотински отряд, който от такова разстояние изглеждаше много малък. Войниците спираха сред канарите, приклякаха и насочваха бластерите си нагоре. Хелър се стегна, за да приеме удара.

Влекачът се бореше, за да премести планината.

ПРЕДНОТО СТЪКЛО СЕ НАТРОШИ!

Автоматичното предупреждение на влекача се включи:

— Сър, цилиндърът на конвертора „Бъдеще-минало“ от дясната ми страна е пренагрят. Моля да намалите темпото.

Хелър направи още едно опъване с влекача.

Над него се чу експлозия. Някой бластер вероятно беше улучил обвивката на една от тръбите върху корпуса на кораба.

Ситуацията ставаше прекалено напрегната.

Изведнъж той отпусна теглича, който отказваше да тегли.

Завъртя се надясно. Прикри се зад планината, за да не бъде виждан от пехотата.

Сега вече беше време за нова бъркотия. Той извади дистанционното устройство от джоба си, изключи предпазителя и задейства устройството. Това трябваше да накара топчетата, които беше пуснал в ситито, да загърмят. Трябваше да започнат да избухват на определени интервали. Това щеше да разнообрази тия там долу. И той може би щеше да успее да довърши работата си.

Проблемът се състоеше в това, че върхът на планината все още не беше напълно прорязан.

Понеже беше предположил, че подобно нещо може да се случи, Хелър беше поставил стотина down-blast разрушителни мини в тръбата под корпуса на кораба.

Това означаваше, че ще трябва да направи кръг около планината. Надяваше се, че бъркотията, която беше създал, си върши работата. Започна да се придвижва по посока на часовниковата стрелка около върха. На всеки стотина метра, приблизително на мястото, където беше направил прореза, той пускаше по една разрушаваща мина.

Експлозиите започнаха да избухват с гръм, всеки път, когато поредната се докоснеше до планинската повърхност.

Хелър показа носа на кораба иззад разклонението на планината, като отново стана видим за хората в Палас сити.

ТРЯЯЯС!

Нещо разкъса горната част на корпуса!

Бъркотията, която беше причинил, не му беше свършила работа!

Тогава си даде сметка, че е направил грешка: беше стоял зад планината и черната дупка, когато натискаше бутона, а активиращият лъч не беше достатъчно мощен, че да премине!

Е, със или без бъркотия, той трябваше да продължи работата си.

Продължи да пуска мини, докато въздухът около него беше осеян със снаряди от бластери, които улучваха корпуса му, и накрая довърши кръга.

Из влекача се носеше дим. Доста неща бяха улучени.

Макар и да беше загубил надежда, той все пак се надяваше, че е довършил отделянето на планинския връх с помощта на мините, при което отново се прикри зад планината.

Вече дори не можеше да вижда екраните си.

— Сър — каза влекачът, — залата с мотора на моите „Бъдеще-минало“ гори. Бих ли могъл да ви препоръчам посещение в най-близкия сервизен салон?

Идиотщината на всичко това накара Хелър да разбере, че компютърните банки вероятно също са повредени. Той натисна бутона за ръчно погасяване на пожари при спешност. Палецът му се плъзна по него. Хелър погледна надолу: върху пода на палубата се събираше в малка локва хидравлична течност.

Като се молеше контролното му табло все още да работи, той заработи с теглещите мотори, за да обхване планината още веднъж. Усети ги как се пристягат.

Отвори клапите на планетарните си двигателни механизми. Усети как влекачът се тресе от напрежението в лъчите.

Като продължаваше да се моли, той отвори клапите на мощните двигатели „Бъдеще-минало“ конвертори на времето.

Това спря влекача със силно дръпване назад. Той все още имаше мощност.

Нещо се удари в долната част на влекача. През всичкия дим не можеше да се разбере какво точно е станало, но той предположи, че част от пехотинците са заобиколили разклонението на планината. Абсорбиращият му плащ сигурно беше разкъсан на парчета. Той вече беше видим!

Започна да дава мощност на клапите. Караше влекача да подскача отново и отново при всяко подръпване на мъртвия планински връх.

Един изстрел улучи отдолу мястото на десния пилот до него. То започна да пуши и пука.

Контролното табло ставаше все по-хлъзгаво и по-хлъзгаво.

Хелър насочи носа на кораба нагоре под ъгъл от четиресет и пет градуса. Още веднъж отвори широко клапите.

Зад него се чу нещо като рев. Започна от много нисък тон, а след това се изкачи по тоновата стълбица, докато заприлича на нещо виещо.

Влекачът се движеше.

Изстрелите, които бяха пронизвали въздуха, изведнъж замряха. Пехотата долу сигурно вече се сражаваше със земетресението точно под краката им.

Хелър не виждаше нищо. Екраните му не работеха, за да може да гледа на тях.

Можеше само да се досети какво става.

Дали се движеше напред, теглейки планинския връх зад себе си или не?