Л. Рон Хабърд
Обречена планета (19)

Глава втора

Битката при лагера на смъртта започна през ранния следобед. Тя започна внезапно и неочаквано и се втурна към един разрушителен завършек.

Само няколко часа, след като изявлението на Хайти Хелър се беше промъкнало във „Вътрешен обзор“, Ломбар Хист пристигна в Спитиос с един чудовищен летящ танк.

Той се приземи върху парадната зона, почерпи се с още един „спийдбол“ и като се настани върху люка под изгарящото пустинно слънце, започна да наблюдава приземяването на сто хиляди подкрепления.

Ломбар Хист се чувстваше кръвожадно добре. Беше във висините на интелектуалните си способности, беше и съвсем близо до едно наситено с високи емоции състояние. Почувства се способен на свръхчовешки подвизи. Това беше от амфетамините. Хероинът придаваше мекота на крайните състояния, физически осезаема топлота и усещане за велико задоволство. А дълбоката същност на личността му — психотичната параноя — беше преминала в царствената фаза на мегаломанията. Покачен върху танка, огромен в червената си униформа, той беше наистина, а не само във въображението си, един много опасен мъж.

Гигантската черна крепост Спитиос се издигаше вляво от него. В нея бяха складирани хиляди тонове опиум и хероин на горните, етажи, които бяха достатъчни да подчинят една огромна част от населението, а да не говорим пък за едно събрание от лордове.

Онова, което го притесняваше, беше амфетаминът: макар и да разполагаше с достатъчно чиста дрога за собствена употреба за години напред, той нямаше достатъчно количество, с което да пристрастява лордовете през следващия месец, въпреки че правеше големи усилия да влага фалшиви примеси. Той разсъждаваше върху това кога би могъл да започне нахлуването на Земята: той не беше пипнал с пръст корабите и отрядите, които бяха приготвени за нахлуването в изолираните изходни бази. В този момент той разчиташе за подкрепления единствено на затворите, които почти беше изпразнил: може да бяха една мизерна сган и може да изглеждаха малко странно в униформите си и по начина, по който носеха оръжието си, но си бяха убийци, в което не можеше да има никакво съмнение. Ако някой развържеше пояса им върху населението и ги снабдеше с тежко въоръжение, те можеха да пометат тълпите като плява, викайки „Да живее Хист!“ за това, че им е дал възможност да убиват, плячкосват и изнасилват. Милионът, който се завърна от Калабар, вече даваше чудесен пример в градовете: бяха като глутница лепъртиджи, нахвърлила се върху беззащитни тревопасни животни. Хората вече бяха загубили бройката на цивилните пострадали.

Заради това Ломбар се чувстваше в пълна безопасност и много самоуверен, докато седеше на високо. Флотът и Армията не знаеха на кого да се подчинят и поради тази причина оставаха неутрални. Спитиос беше лесен за отбрана, а Палас сити беше напълно непревземаем.

Над главата му и много ниско във въздуха летяха триста военни кораба на Апарата. Може да бяха стари и отписани от Флота, защото бяха предназначени вече само за нападения на незавладени планети с единствената цел да задържат вниманието им и да ги карат да се страхуват, но бяха по-добри от всичко, което беше по-слабо от Флота. Като се носеха там горе, те всъщност охраняваха последните товароносачи от подкреплението, които разтоварваха стотиците хиляди човека на горещия пясък точно под лагера.

Полковете се оформяха. Бяха около сто. Представляваха внушителна гледка. Върху устните на Ломбар заигра вълча усмивка, докато той усещаше вкуса на властта при преминаването на множеството като на парад към местата, където щяха да построят близките си биваци. Музика нямаше: това просто не беше в стила на Апарата. Обаче тътенът от всички онези крака накара земята да затрепери.

Усмивката на Ломбар все повече се разтяга, докато накрая блеснаха всичките му зъби: стандартните предводители бяха разбрали за какво става въпрос и показваха това, докато минаваха покрай него: правеха бърза смяна на стъпката и кратко приклякване, което беше кралското отдаване на чест.

И тогава един остър звук нарани слуха му. Прозвуча като бърза серия от експлозии, макар и доста малки. Сякаш идваха от другата страна на бездната до крепостта. Доста приличаше на стрелба с малокалибрени оръжия.

Избухването обаче беше много кратко. Не се случи нищо друго. Като си помисли, че звукът вероятно идва от някой отряд, който се упражнява в стрелба или пък екзекутира някого с пушки, вместо да го хвърли в бездната, Ломбар Хист не обърна никакво внимание на шума и отново загледа минаващите пред него отряди. Тъкмо минаваха последните, а останалите вече се бяха разпръснали и спичаха глинени колиби сред множество камиони и стълбове: сякаш се появяваше един нов град от мръсни бараки, който се раждаше мистериозно от пясъка.

Това, което спаси живота на Ломбар в този момент, беше желанието му да уталожи жаждата си. Той се спусна надолу през люка в просторната кабина на летящия танк, а един от екипажа остави люка да се затвори с трясък, за да спре следобедното слънце, което проникваше вътре в надпревара с пренатоварените от работа въздухоохладители.

Ломбар стоеше точно зад противоударния наблюдателен пункт. Той си наливаше една цяла кана с газирана вода.

От другата страна на парадната зона се появи ужасен проблясък!

БУУУУУМ!

Само след секунда една ударна вълна се стовари върху танка с такава сила, каквато никой боен заряд не би могъл да предизвика!

ТРЯЯЯЯС!

Танкът полетя на около осемдесет и три километра назад, без да спира!

Хора, колиби и сгради летяха във въздуха, сякаш изхвърлени от най-чудовищния ураган, който някога се беше появявал на планетата.

Снелц беше взривил склада със снаряди на лагера на смъртта с такова количество заряд, което можеше да изравни с лицето на земята един цял град! А самият склад също съдържаше достатъчно заряд, за да унищожи един цял град!

Тристате бойни кораба, които се носеха във въздуха твърде ниска над земята, поеха пълната мощ на ударната вълна върху себе си!

Те започнаха да се превъртат през глава в небето като взривена плява. Сгромолясаха се в разкъсания въздух, след като бяха загубили контрол.

Високо в небето, доста над атмосферата, на височина около петстотин километра кръжаха около хиляда транспортни кораба на бунтовниците и наблюдаваха сражението. Както се беше предполагало, неутралният Флот не им обръщаше никакво внимание.

Спуснаха се стремително надолу!

С главозамайваща скорост те се насочиха към равнината като ястреби.

Преди още да се беше разпръснал прахът от взривения склад — всъщност преди димът от експлозията да беше успял да се разсее напълно из въздуха, стотина хиляди отряда бунтовници, под предводителството на принц Мортиай вече изскачаха от херметическите камери върху пустинния пясък.

С виещо втурване, тътен от стъпки и като надаваха пронизителни викове, те се спускаха върху ненавистните им оцелели служители от Апарата с електрически байонети и ръчни картечници, които трещяха бясно и право в целта!

Униформите им бяха дрипави, лицата изпити от недохранване, но бунтовниците компенсираха всичко с накипялата им огромна жажда за мъст.

Не можеше и дума да става за някаква пощада.

Няколкото оръдия, които Апаратът успя да пусне в действие, изчезнаха безследно под потока от проблясващи щикове.

Омразата отприщи един смъртоносен откос през лагера убиец.

Сто седемдесет и два отряда на Апарата бяха унищожени за по-малко от половин час, като останаха само няколко кораба, както и обслужващите оръдията на крепостта, които продължаваха да стрелят. Те бяха неуязвими за подобен щурм.

Масовото избиване на кавалерията на Апарата обаче не беше крайната цел на битката при лагера „Убиец“. Тя беше само генералната репетиция.