Л. Рон Хабърд
Обречена планета (67)

XII

И двете момичета започнаха да хлипат. Притиснаха се към мен, за да намерят утеха.

Прация въздъхна разтреперано, след което каза:

— Хайде, усмихнете си. Вечерта все още не е свършила. Аса, избърши си сълзите и пусни музика.

Момичето се отдели от мен и скочи от леглото. Отвори един голям бял шкаф на уредба и пъхна някаква лента в отвора.

Чу се гръм, а след това и някакъв ритъм. Силата на звука направо разбиваше слуха ми. Виенето и писъците на електронните инструменти започнаха да разкъсват измъчения въздух. Никога през живота си не бях чувал подобни звуци. Удряха човек като с парен чук и по някакъв начин му действаха така, че той започваше да кърши снага.

Главозамайващ залез!

Уоо-оо! Уоо-оо!

Главозамайващ залез!

Уоо-оо! Уоо-оо!

Главозамайващ залез!

Уоо-оо! Уоо-оо!

Главозамайващ залез!

Уоо-оо! Уоо-оо!

Разтворените устни на Лик бяха почти на ухото ми.

— Не е ли божествено? — прошепна тя. — Прапрабаба е презаписала цялата фонотека на Тийни на ленти. Послушай само тоя пънк-рок!

— Лик! — извика Прация над пулсиращата врява. — Недей само да си лежиш там. Изпълни си задълженията!

Момичето скочи и като продължаваше да извива тялото си под звуците на музиката, изтича до едно бюро. Отвори някакво чекмедже, а бедрата й продължаваха да се движат в такт, докато бърникаше. Извади някакви зеленикави листа и хартии и започна да свива плътни, широки цилиндри с дължина около седем сантиметра.

Като продължаваше да се кълчи под ритъма на музиката, тя подаде един на Прация. С потрепващи пети и извиващи се бедра пъхна един и в нетърпеливите ръце на Аса. След това скочи върху мен и когато косата й се развя почти под носа ми, набута края на един цилиндър в устата ми. В ръцете й се появи пламък.

— Дърпай силно! — извика тя като поднесе пламъка към цилиндъра. — Всмукни го дълбоко в дробовете си и задръж дима там.

Димът едва не ме задуши.

— Какво е това? — разкашлях се аз.

— Панама ред! Най-доброто! Виждам, че ще трябва да те науча как се пуши марихуана! ДЪРПАЙ! ДЪРПАЙ! О, послушай само тоя рок!

Издишах сладникавия дим.

Като поклащаше глава в такт с гърмящата музика, Лик също си дръпна. Пое дълбоко дъх, за да отведе дима в дробовете си, и го задържа така. След това го издиша.

— О, Божествено! — изстена тя.

Аса се беше върнала на леглото, а от устата й се виеше бяла мъгла. Пъхна цигарата си между устните ми и извика:

— ДЪРПАЙ! ДЪРПАЙ! Само така ще можеш да чуеш истински музиката!

Дръпнах си и отново се закашлях. Хвърлих поглед към Прация. Седеше на мястото си с обвита в дим глава. През него надничаха живо очите й.

— Добре, момичета! — извика Прация. — Вече можете да поупражните уроците си! ТОЙ Е ВАШ!

Изведнъж започнах да потъвам в чудновато и меко усещане. Чувствах, че се нося сякаш напълно откъснат от реалността.

Музиката изведнъж стана по-прекрасна, отколкото можеше да се опише с думи, а „Главозамайващ залез“ продължаваше да гърми.

Ставаше обаче и нещо друго.

С любопитни пръсти двете момичета търсеха точките ми. Пред очите ми прелитаха ръце. Съсредоточих се върху един пръст, който натискаше гърлото ми.

Започна да ме обзема невероятно голяма радост.

От тавана се усмихваха лукаво две ангелчета.

Още марихуана.

Още музика.

След много часове заспах.