Хани Мюнцер
Жило и мед (9)

Осма глава

Ноевият ковчег, Юни 1924 година

Още от самото начало Густав и Елизабет бяха единодушни, че са създали вундеркинд, а обсъждането на имената беше кратко: ако се роди момиче, ще го кръстят Дебора — на покойната майка на Густав.

Ако бъдат дарени с момче, ще се казва Волфганг, на Амадеус Моцарт — големия идол на Елизабет.

Малката Дебора се роди в един слънчев ден на юни 1924 година, в съзвездие Близнаци — зодията, към която, както се твърдеше, принадлежали особено много хора на изкуството. И наистина, късметлийската звезда грееше ярко над новата земна обитателка: бъдещият й дом беше щастлив и изпълнен с музика, с родители, които се обичаха страстно и обичаха своето дете, както и с всички възможни буржоазни удобства.

Когато съзерцаваше малкото чудо Дебора в люлката й, Густав съзираше в нея обещанието за едно по-добро бъдеще. Но в съзнанието му неизменно присъстваше и миналото, и настоящото време — време, в което много хора страдаха от глад и в което цареше страхът от неизвестното бъдеще.

Едва шест години бяха изминали, откакто Германия бе загубила войната с най-многобройни жертви в историята на човечеството. Той сам беше участвал в тази война и бе изживял ужаса и безсмислеността й като лекар на предната фронтова линия.

Ала много по-голяма тревога будеше у него последвалото катастрофално развитие, което окончателно изтласка отечеството му на ръба на пропастта: Ноемврийската революция и рухването на Вилхелминската империя, подпечатано през 1919 година с Мирния договор от Версай. Наложеният с диктат мир изискваше плащането на чудовищно високи репарации на страните победителки и беше съпроводен от тежки социални безредици, които предизвикаха гражданска война и накрая доведоха до Ваймарската република — една република с над трийсет различни партии, които се настъпваха по мазолите, пречеха си всячески и се караха люто помежду си.

Густав беше потресен не само от продължаващия терор на комунистическите орди, така нареченият Черен блок, но и от засилващия се антисемитизъм. Враждебността и насилието спрямо евреите се радикализираха след края на империята; антиеврейските акции се превърнаха в характерна черта на новата Ваймарска република, смятана за поеврейчена. Последна и най-известна жертва беше първият външен министър на републиката от еврейски произход — Валтер Ратенау. Популярната песничка „Гръмнете Валтер Ратенау, проклетата еврейска свиня“ беше претворена в дело през лятото на 1922 година — той бе взривен в автомобила си, докато отивал на работа. Приятелят на Густав Максимилиан Харден, социалист и издател на седмичното списание за политика Ди Цукунфт, беше ранен тежко при атентат и още не можеше да се оправи напълно. Антисемитизмът бе проникнал във всички слоеве на населението, но привържениците му се рекрутираха най-вече от средното съсловие и образованата буржоазия. За пореден път евреите бяха гръмоотвод и изкупителна жертва за всичко, на тях приписваха и вината за загубената война; заклеймяваха ги като страхливци, изклинчили от фронта, или ги представяха като хитри спекуланти и печалбари в карикатури, плакати и позиви, които наводняваха страната.

Победителят от Таненберг, генерал-фелдмаршал фон Хинденбург, също беше допринесъл за формирането на негативно мнение, обосновавайки Легендата за ножа в гърба^[1] в едно изказване пред Ваймарското Национално събрание през 1919 година. Той твърдеше, че германската армия била „непобедима на бойното поле“ и „пронизана в гръб“ от цивилните безродници и ноемврийските революционери в родината. Публичната реакция на тези думи беше възмущение, при това изцяло едностранчиво, защото генерал-фелдмаршалът несъмнено намекваше за евреите.

Не стига това, ами все по-широко се разпространяваше легендата за световен еврейски заговор с неописуемите „Протоколи на Ционските мъдреци“ — един пасквил, който се разграбваше като топъл хляб. След като го прочете, Густав само поклати глава и въздъхна. Кога най-после щяха да поумнеят хората? Защо се хващаха всеки път на едни и същи изпълнени с омраза тиради? И защо беше толкова лесно да им се внуши нещо лошо? Защо се оставяха да ги манипулират с такава лекота? Не за първи път си задаваше тези въпроси. Той беше евреин, не по-добър и не по-лош от всеки друг, един съвсем нормален човек.

През това време страната се люшкаше в политическия водовъртеж, затъваше в безконечни и безплодни вражди, докато кръвта на германския народ изтичаше. Войната и погрешната политика неизбежно бяха довели до хиперинфлация.

През октомври 1923 година един самун хляб струваше петдесет и осем милиона райхсмарки^[2]. Хората ходеха да пазаруват с цели колички, натоварени с банкноти без стойност, и се връщаха, без да са купили почти нищо.

Немците не намираха работа, гладуваха и губеха надеждата за по-добро бъдеще. Управляваше мизерията, а не политиката — опасна хранителна среда за зли козни и екстремни фигури.

За радост на родителите, благоприятният хороскоп на Дебора се изпълни още в люлката: момиченцето беше родено по средата на златните 20 години на XX век, точно когато страната започваше да се изправя отново с плаха надежда.

От ноември 1923 година нататък ситуацията в Германия се стабилизира благодарение на паричната реформа и на Плана „Дауес“^[3] — две икономически мерки, които донякъде помогнаха на препъващата се и залитаща Ваймарска република да се задържи на крака.

Крехкото създание реагираше отрано на тонове и звуци под всякаква форма. Малката изпадаше във възторг, колчем Елизабет подхванеше приспивна песничка, риташе, размахваше ръчички и несъзнателно тактуваше.

За свое голямо съжаление младата майка твърде скоро откри, че детето й отказва да се подчини на същинската цел на пеенето й, а именно — да заспива. Напротив, то явно нямаше намерение да се задоволява с немузикалната тишина: щом Елизабет свършеше песента, малкото личице се зачервяваше и с кански рев настояваше за бис.

След няколко часа непрекъснато пеене дори едно закалено на сцената сопрано като Елизабет Малпран достигаше границите на физическите си възможности. Всичко това обтягаше нервите и на бащата, който прекарваше нощите в брачното ложе, без да мигне, докато съпругата и детето му най-сетне заспиваха от изтощение.

Това не можеше да продължава до безкрай, разбира се. Бащата, не само медик, но и задълбочен мислител, живееше с убеждението, че за всеки проблем си има решение. Една вечер той се прибра с чисто нов портативен грамофон „Виктория“ и го разположи в детската стая.

От този момент младият баща се посвети с научно усърдие на задачата да подлага кърмачето на всевъзможни фонетични експерименти. Най-напред трябваше да разбере как би реагирало детето на други женски гласове, освен този на майка си, например на прочутите сопрана Кирстен Флагстад или Мери Гардън. Резултатът: малката Дебора харесваше всякакъв вид женско пеене, стига да звучи непрестанно.

После Густав сложи първата плоча с изпълнител от мъжки пол. Той притежаваше няколко редки, скъпоценни записи на Енрико Карузо, когото боготвореше. Дебора хареса и този глас; най-много й допадна арията Ла донна е мобиле от Риголето на Верди.

Този метод имаше обаче един фатален недостатък: през 1924 година всяка шеллак плоча трябваше да се поставя внимателно, чувствителната игличка да се издухва постоянно, с цел да се изчисти от евентуален прах, а максималната продължителност от шест минути не беше достатъчна, за да изпаднат родителите в така мечтания сън. Така че Густав и Елизабет по цели нощи се сменяха, полусънни и олюлявайки се по коридорите, на шестминутни интервали, за да сложат нова плоча. Трикът със заспиването съвсем не действаше винаги на бебето и с времето се поизтърка.

Густав реши да сложи край на нощните екскурзии и призова на помощ нов член на домакинството: Магда, петнайсетгодишната племенница на готвачката Берта. Така той, без да подозира, положи основите на новаторска професия, която щеше да бъде призната едва след много десетилетия: „сменяч на плочи“, с други думи — „диджей“.

Магда беше невзрачно девойче с коса, сресана на среден път и сплетена на тънки плитчици, плахо създание, което почти не вдигаше глава. Целият й речник като че ли се изчерпваше с „Да, милостива госпожо“, „Да, милостиви господине“ и „Благодаря“, придружени с поклон. Освен това тя се боеше адски от леля си Берта, която размахваше черпака не само над тенджерите.

Ала под скромното боне се криеше пъргав ум, който схващаше бързо. От първия ден Магда се зае пламенно със задачата си и много бързо се срасна с грамофона: почистваше го и се грижеше за него, сменяше изхабените иглички и скоро даже се научи да отстранява дребни дефекти, а към плочите от шеллак се отнасяше като към малки скъпоценности. Елизабет й подари два чифта ръкавици, с които да почиства грамофона, и от този момент момичето ги носеше постоянно.

С появата на Магда нощите най-после станаха отново спокойни: през следващите години родителите и детето процъфтяваха и всички бяха доволни. Докторът работеше много, а Елизабет се радваше на Дебора.

Два пъти седмично младата майка вземаше уроци по пеене при госпожа Леман, всекидневно се упражняваше сама на пианото и поддържаше гласа и пръстите си гъвкави с гами — а до нея винаги беше малката Дебора в люлката си. Въпреки това певицата скоро започна да усеща липсата на операта: репетициите с колеги съмишленици, трескавото очакване преди излизане на сцената, соловите изпълнения, дуетите и накрая — удовлетворението от аплодисментите на публиката.

Тя обсъди въпроса с Густав и скоро в дома им се появи нов член: на Принцрегентенплац 10 се нанесе възрастната детегледачка Клара Шнапхан — леко кривогледа, ала с отлични препоръки.

Така Елизабет най-после можа да откликне на поканата на Миланската скала, която бе принудена да откаже две години по-рано.

Публиката не беше забравила Елизабет Малпран. Под диригентската палка на маестро Артуро Тосканини никога не е имало по-пленителна Виолета, твърдеше единодушно пресата на сутринта след първото й представление след майчинството. Във възторга си един критик стигна дотам да твърди, че артистката била убедителна дори когато не пее — толкова майсторски умеела да държи в плен публиката със сценичното си превъплъщение.

Накрая имаше опасност певицата да бъде погребана под безбройните цветя, които непрестанно се трупаха на сцената, а спускането и вдигането на завесата, както и виковете „Браво“ адресирани специално за нея, бяха безчет.

При целия си успех Елизабет обичаше нежно своята рожба Дебора и никога не я оставяше задълго сама. Затова отхвърли поканите от Нюйоркската „Метрополитън“ и от оперите в Чикаго и Сан Франциско, защото тези ангажименти щяха да я разделят задълго от детето й. Заради Дебора Елизабет се лиши от сигурна световна кариера.