Хани Мюнцер
Жило и мед (23)

Двайсет и втора глава

Две седмици по-късно господин Албрехт Брунман се обади по телефона на Принцрегентенплац и съобщи, че възнамерява да посети госпожа Елизабет Малпран и лично да й поднесе почитанията си.

Елизабет беше оздравяла и вече репетираше за потвърдения си наскоро ангажимент в берлинската „Щатсопер“. Тя прие господин Брунман в музикалната си стая, където имаше нов роял — още неплатен, защото старият беше осквернен и съсипан от правителствените мародери, чужди на всякакво изкуство.

Господин Брунман донесе подарък — колкото изненадващ, толкова и приятен: конфискуваните й бижута. Колекцията беше в пълен състав и без никакви повреди. Елизабет се удиви — след всичко преживяно не бе очаквала това да се случи някога.

Разбира се, тя не показа външно изненадата си, не и пред толкова високопоставен представител на режима. Ала когато вдигна глава, по очите на господин Брунман разбра, че бе отгатнал мислите й.

Господин Албрехт Брунман не беше многословен, особено що се отнася до собствената му персона. Но този ден Елизабет все пак научи, че всъщност бил машинен инженер и работел за дъщерната фирма на едно американско петролно дружество, преди националсоциалистите да вземат властта.

Какви ги върши той от началото на 1933 година в своята есесовска униформа по време на безбройните си командировки във винаги излъсканата до блясък черна лимузина „Мерцедес“ с шофьор и знаменце — това тя не научи, а и не попита.

Елизабет никога не призна напълно пред себе си, че се страхуваше да узнае истината. Все пак той бе спасил децата й, беше освободил Магда от обвинението в кражба и й бе върнал бижутата. Полагаше й се да прояви мъничко благодарност, пък макар и на сляпо.

За жалост връщането на бижутата се оказа бартерна сделка, така типична за онова време, сиреч — неизгодна за Елизабет.

Защото господин Брунман беше донесъл не само украшенията й, но и служебно потвърждение за конфискуването на „недвижима собственост, намираща се на Принцрегентенплац 10“. Густав беше регистриран като собственик на недвижимостта. Сега обаче режимът на практика смяташе съпруга на Елизабет за еврейски беглец и всичко, което му беше принадлежало по право, сега принадлежеше на Германския райх и на неговия фюрер.

Още един жесток удар за Елизабет — така тя губеше дома си. Ала предвидливият господин Брунман имаше готово решение: лично той бил закупил по законов път недвижимостта и сега предложи на Елизабет да остане в жилището с децата си, докогато сама поиска. Той извади от чантата си цял куп документи и й поднесе готов договор за наем, издаден на нейно име.

Размерът на наема беше наистина изключително умерен. Елизабет, объркана и в шок от съкрушителната вест за конфискацията, подписа веднага, без да му мисли.

Изпита облекчение — домът на децата й беше осигурен. По време на тази среща тя многократно увери господин Брунман, че щом събере необходимите средства, непременно ще откупи от него имота.

После отново го помоли да помогне да бъде изяснено изчезването на съпруга й и гостът обеща да се включи в разследването. Елизабет пропътува многократно разстоянието до швейцарската граница, показваше снимката на Густав наляво и надясно, разпитваше всеки срещнат. Цялата тази активност беше един вид обещание към самата себе си, че продължава да носи любимия мъж в сърцето си и че никога няма да го забрави.

Седмиците и месеците се точеха и с всеки изминал ден надеждата за добър край чезнеше малко по малко, ала любовта на младата жена към Густав оставаше непоклатима.

През ноември 1938 година, след пет месеца на различни ангажименти в градове на Германския райх, Елизабет за първи път забеляза, че досега не й беше предложено участие на големите и свободни европейски сцени — Париж, Лондон или Брюксел. Имаше само една оферта от Рим, където управляваха фашистите.

Изпълнена с подозрение, тя отправи въпрос към австрийския си импресарио, който след известно увъртане призна, че от високо място бил помолен да не съобщава на сопраното Елизабет Малпран за подобни предложения.

В този миг тя осъзна, че я държаха за заложница в собствената й страна. Първо се ядоса, после се изпълни с непоколебима решимост. Значи я смятаха за неблагонадеждна? Е, добре, щом така или иначе я смятат за неблагонадеждна, тя в никакъв случай няма да разочарова правителството.

През ноември 1938 година Елизабет започна за втори път да планира бягство от Германия.