Хани Мюнцер
Жило и мед (60)

Епилог

Аз, Фелисити

В началото споменах, че истината винаги следва собствената си физика. В един момент тя ни застига и ни обвинява. Но това е само едната й страна, защото тя ни прави свободни. Тя може да лекува рани и да носи мир.

В тази нощ „При Джино“ ние — отец Симоне, вуйчо Волфганг, майка ми и аз, научихме още много за нашето семейство и за неговата съдба. Представих си прабаба и прадядо, хармонията на тяхната любов — тяхното нещастие е било, че са родени в погрешното време. Те са станали жертва на перверзна идеология, която повлякла със себе си цял един народ, а друг насмалко не унищожила завинаги. Защо? Въпрос, на който ще бъде отговорено чак когато човечеството най-сетне се научи да живее в мир.

Хрумна ми да попитам правуйчо дали знае какво е станало с бабината приятелка Марлене. Бях я обикнала, четейки животоописанието на баба. Каква силна и смела жена! В отговор той ми се усмихна дяволито и попита дали съм чувала за Грета Якоб. Разбира се, казах, та кой не познава Грета Якоб, една от най-известните актриси на своето време!

Така узнах, че Марлене Калтен е осъществила младежката си мечта и станала актриса. Правуйчо ми я познаваше добре, след войната станали приятели и дълги години издирвали заедно баба.

— Явно сестра ми не е искала да бъде открита, вероятно миналото е било твърде тежко бреме за нея — тъжно поясни той. — Защото по всяко време е имала възможност да влезе във връзка с Марлене. В много интервюта Грета дори изрично споменаваше, че издирва своята приятелка Дебора, но… — Той не довърши изречението, а аз усетих болката му.

Сега Грета Якоб или Марлене Калтен била прехвърлила деветдесетте, разказа ми по-нататък той, но въпреки възрастта си се радвала на добро здраве и пъргав ум. Преди двайсетина години се оттеглила от сцената и днес отново живеела в Краков.

Накрая правуйчо Волфганг ми подари стихотворението на прадядо ми с думите:

— Това стихотворение е единственото нещо, което ми остана от моя баща, то е най-ценното ми притежание. Искам да го вземеш, Фелисити, за спомен от двамата прекрасни човеци, каквито бяха моите родители. Баща ми умееше да лекува не само с ръце, но и с думи. Той ме научи на много неща. Но най-често си спомням едно негово изречение — че любовта е единственото нещо, което може да излекува този свят. — Моят родственик, с когото току-що се бяхме намерили, ме погледна с умните си очи, сякаш знаеше, че в живота ми има още един голям въпрос без отговор.

Още тази година с мама ще гостуваме на правуйчо Волфганг в Мюнхен. По време на войната къщата на Принцрегентенплац 10 била разрушена, но той ще ни покаже гробовете на моите прародители. Гробът на прадядо ми е празен. Съдбата му ще остане неизвестна завинаги, както на толкова много други хора. После ще заминем заедно за Краков и ще посетим Марлене. Двете с мама искаме непременно да се запознаем с нея. Правуйчо Волфганг вече разговарял с нея и каза, че ни очаквала с нетърпение.

След като призори се сбогувахме с отец Симоне, аз прочетох още веднъж стихотворението. И още веднъж. Милият Волфганг ми беше написал превода. А после отново чух неговия глас: „Любовта е единственото нещо, което може да излекува този свят“.

Замислих се за жените от моето семейство, за прабаба ми Елизабет, за баба Дебора и за собствената ми майка. Брънки от веригата на моите предци. Всички те са изживели различни форми на любов, която е определила съдбата им. За тях любовта е била изпълнена с копнеж, сърцераздирателна, стигаща до ексцеси и всепоглъщаща, но също и толкова разрушителна, че собственото ти сърце да изгори в нея и да не остане нищо, освен студена пепел. Тогава любовта е болка. Ала любовта е преди всичко непреходна, тя надживява всичко и умее да докосва и лекува сърцата дори десетилетия по-късно. Така, както докосна моето сърце.

Изведнъж разбрах: място за колебания няма. Посегнах към телефона.

Ричард вдигна веднага, сякаш беше очаквал обаждането ми.

— Радвам се да те чуя, Фелисити! Станала ли си вече? В Рим трябва да е още много рано. Баща ти вече ми разказа, че си открила майка си. Как си, люб… — Представих си как Ричард си прехапва езика, за да потисне ласкавото обръщение. Вероятно си беше помислил, че тепърва ще му се наложи да свиква с факта, че вече не съм негова годеница…

— Чувствам се прекрасно — отвърнах. — С мама решихме да останем в Рим до неделя. После се връщаме вкъщи. Имам много за разказване. Впрочем, татко ми каза, че си го наглеждал на два пъти. Много ти благодаря, Ричард.

— Не е нужно да ми благодариш. Знаеш колко уважавам баща ти.

Настъпи кратка пауза, после попитах плахо:

— Предложението ти още ли е в сила?

— Кое имаш предвид? Да работиш като лекарка в Детската болница или да се омъжиш за мен? — Стори ми се, че дори през телефона усетих как се разтуптя сърцето му.

Отново се поколебах, преди да отвърна:

— Да речем, че обмислям и двете?

— Какво стана с Кабул и „Лекари без граници“? — чух го как се задъха.

— Няма да постъпя там. Нека някой друг да спасява света. Моето място е у дома. При теб. — Този път гласът ми прозвуча твърдо. Вече нямаше колебания, нямаше нерешителност.

Отново настъпи пауза. Тя продължи само няколко секунди, но за мен беше голяма и широка като океана, който лежеше между нас. В сърцето ми се прокрадна страх — ами ако Ричард вече не ме искаше, и то сега, когато аз го исках? А после той ме избави от неизвестността.

— О, любима, нямам търпение да се върнеш. Обичам те.

— И аз те обичам.

Поговорихме си още известно време, просто не можехме да се откъснем един от друг. Начертахме планове за бъдещето, а аз му разказах за далечното си семейство и за корените си в Германия. Най-после си взехме довиждане. Затворих и изведнъж се почувствах свободна, сякаш огромен товар беше паднал от плещите ми. Какъв прекрасен мъж беше Ричард…

За първи път изпитах истинско щастие.

То е това, което означава името ми. Фелисити, щастие.