Хани Мюнцер
Жило и мед (42)

Четирийсет и първа глава

Легнала на самия ръб на леглото, Марлене разкриви лице в гримаса на отвращение. Последната й „тройка“ беше преди повече от две години. Тогава го бе направила от любов, заради Якоб. Пак заради Якоб се беше включила и в полската Съпротива. Той бе един от нейните водачи. Едно време тя и Якоб бяха двойка, но това беше отдавна, още преди войната. Някога й казваше, че я обича, и въпреки това я бе напуснал.

Сантименталните обвързаности само пречат на делото по време на война, твърдеше той. Оттогава се виждаха спорадично. От време навреме Якоб се възползваше от тялото й като от добро ядене. Тя се задоволяваше с това, защото още го обичаше. Войната нямаше да продължи вечно, а Марлене бе твърдо решена да я надживее.

В началото Якоб я беше попитал докъде би стигнала, за да бъдат изгонени нацистите от страната, и тя без колебание бе отвърнала: „До края“. Е, и ако случилото се току-що не беше ярко доказателство за това, помисли си мрачно тя. Копнееше да се върне във ваната, за да отмие отвратителната миризма на нацист, едва се сдържаше да не потрепери от погнуса.

Албрехт се обърна тромаво към нея, унесен в полусън. Сграбчи я за талията и я притегли с яка хватка към себе си. Изглеждаше заситен и щастлив. Самодоволното му изражение й напомни за стария тлъст котарак от детството й, който един ден, по-скоро по случайност, беше хванал мишка.

Въпреки отвращението и настоятелното си желание да скочи от леглото и да се измие Марлене си наложи да лежи спокойно. Преизпълнена с омраза се взираше в тавана, докато злото спеше сладко до нея върху копринените чаршафи. Умът й не го побираше: Европа гори, а хората, отговорни за този пожар, се отдават на разтоварващ сън.

Докато слушаше равномерното дишане на Албрехт, тя се запита какво ще става по-нататък. Обикновено премисляше обстойно постъпките си и възможните последствия и чак тогава чертаеше точен план.

Днес обаче ситуацията се бе развила много бързо и тя беше принудена да действа интуитивно. Сега всичко зависеше от Дебора. Марлене усети, че момичето също лежи будно в леглото. За какво ли си мисли? Че включването й в играта на по-опитната й приятелка е било грешка?

Колкото повече се проточваше мълчанието, толкова повече се ускоряваше сърдечният ритъм на Марлене. Дали бе сгрешила в преценката си за момичето? Животинските инстинкти на Дебора по време на любовната игра я бяха смаяли. Младото девойче бе проявило необуздаността на опитна куртизанка. И какво означаваше това хапане и дращене? Марлене знаеше, че немалко мъже дават воля на садистичните и мазохистичните си настроения в леглото, но при Дебора това я смущаваше. Да, и преди подозираше, че момичето е обсебено от безграничен глад за живот, но въпреки това беше удивена от примитивната, изцяло подчинена на инстинктите страст, която й се разкри днес. Никога не бе срещала подобно нещо у толкова младо същество.

Освен това Марлене доби още едно важно впечатление за Дебора: девойката май беше доста своенравна и проявяваше това си качество от време на време. Така например не се бе поддала на всеобщата склонност към прекомерното консумиране на алкохолни напитки, защото не й понасяха. Придържаше се към самоналожени граници. Момичето беше същински диамант, но се нуждаеше от старателна шлифовка.

— Будна ли си? — наруши мълчанието Дебора.

— Да — шепнешком отвърна Марлене. — За какво си мислиш сега?

— Че си една печена безсрамница, както биха казали у нас, в Бавария — тихо се изкикоти Дебора и се протегна блажено като котка на перваза на прозореца — женският еквивалент на спокойния сън на Албрехт.

— Аха. И какво по-точно значи това? — Марлене продължаваше да бъде нащрек.

— Че не си страхливка.

— О, мерси. Как мислиш, дали може да стана и да отида в банята? Или ще събудя Албрехт?

— И да го събудиш, какво толкова, да не сме негова собственост — отвърна самоуверено Дебора. Тя отминаваше случилото се с небрежност, граничеща с безчувственост. Марлене се зачуди дали е възможно една девойка, ненавършила осемнайсет, наистина да е толкова дебелоока. Измъкна се внимателно от леглото; Албрехт само изсумтя, но не се събуди.

Марлене събра дрехите си, разпръснати из цялата стая, пристъпи към огледалото, все едно искаше да се огледа, при което уж случайно изпусна светлосиньото сако на костюма си върху малката локва. Избърса я леко, докато вдигаше дрехата, и скришом погледна към леглото, за да се увери, че Албрехт не я наблюдава. Затова пък Дебора я видя и кимна одобрително, после също се измъкна от леглото и боса я последва в банята.

— Леле — възкликна тя при вида на съсипаните дрехи в ръцете на Марлене. — Това май вече не става за обличане. Ще ти донеса от моите. — Тя изчезна за кратко в спалнята и се върна със сива рокля и подходящо сако към нея. — Ето, това трябва да ти е по мярка.

— Благодаря. — Марлене беше побързала да се върне във ваната. Мразеше да се разхищава хубавата вода, вече поизстинала — точно подходяща да охлади горещата й кожа.

Дебора стоеше нерешително, очевидно се колебаеше дали да не влезе във ваната при Марлене. Приятелката й обаче я лиши от тази възможност, като се изправи и с благодарност пое кърпата, която й подаде все още голата девойка.

Докато се подсушаваше, за първи път имаше достатъчно време да се възхити на голото тяло на Дебора. Трябваше да признае, че всичко в това момиче беше съвършено: високите млади гърди, увенчани с малки розови връхчета, нежната талия, краката, добре оформени и дълги. Гладката кожа, блестяща като прясна сметана. Нищо чудно, че Брунман беше луд по нея. Младото тяло на Дебора се намираше в началния стадий на съзряването й като жена, но тя притежаваше естествен талант за висшето изкуство на прелъстяването. Щом забеляза, че я оглеждат, Дебора вирна глава — самоуверено и без капчица свян, сякаш питаше: Харесвам ли ти?

Марлене й се усмихна нежно.

— Вземи си вана или поне си облечи някакъв халат. Виждам, че ти е студено — тя потупа Дебора по настръхналата от студ ръка. Изведнъж се намръщи, стисна я силно и я извърна нагоре. — Какво е това? — попита с остър тон. Както Албрехт преди нея, сега и тя беше открила множеството бледи белези, някои от които успоредни, други не. Останалите рани на Дебора — ожулванията и синините, бе приписала на грубата любовна игра. Но тези бяха по-стари и от различен вид. Тя беше почти сигурна, че са порязвания с нож. Застана нащрек — беше виждала вече такива белези у друго младо момиче, като израз на душевните й мъки.

— Нищо. — Дебора, внезапно засрамена, измъкна бързо ръцете си.

Марлене сметна за по-разумно да не настоява повече — може би някой друг път. Вниманието й беше ангажирано с по-спешни въпроси. Например, как да се добере до документите на Брунман в трезора и дали Дебора все още има желание да й помага.

Всичките й сетива бяха насочени към една цел: Дебора сама да зачекне темата, инициативата трябваше да дойде от нея. В противен случай сега щеше да се сбогува и да направи нов предпазлив опит при следващата им среща. Обличаше се бавно, за да протака. Дрехите на Дебора й паснаха като шити за нея, само дето й бяха малко тесни на раменете и в талията.

Междувременно Дебора, загърната в халат с инициалите на хотела, седеше на ръба на ваната и игриво разбъркваше студената вода с деликатната си ръка. След като се облече напълно, Марлене нахлузи обувките си на бос крак. Наведе се, закопча каишките, после се изправи, застана пред огледалото и оправи с пръсти косата си. Изведнъж Дебора промълви не особено тихо:

— Искам и аз да стана от Съпротивата.

— Шшшт — просъска Марлене и бързо извърна глава към вратата на банята — беше масивна и затворена, но въпреки това… и най-малкият намек можеше да събуди подозрения, и най-малката грешка — да доведе до собствената й смърт.

Тя седна до Дебора на ръба на ваната и настоятелно зашепна:

— Не можем да говорим тук. Утре преди обед, по същото време, ще мина да те взема. Тогава ще обсъдим всичко. Но отсега ти казвам едно: знам колко ще ти е трудно, но в никакъв случай не споменавай повече пред Албрехт за еврейските транспорти, чуваш ли? По никакъв начин не бива да проявяваш солидарност с евреите, а също и с поляците. Дръж се съвсем нормално и никога не го питай за чантата, камо ли за трезора. Досега не си го питала, не бива да го питаш и в бъдеще. Това веднага би събудило подозрителността му. От доверието му към теб зависи животът и на двете ни. В противен случай ще бъдем мъртви по-бързо, отколкото мога да кажа шери. Разбра ли?

— Естествено — намигна Дебора, без да проявява признаци на страх. — Може ли да ти задам още един въпрос?

Марлене се беше изправила, за да хвърли последен критичен поглед в огледалото.

— Разбира се — каза тя на отражението си и нанесе с показалец малко руж върху бузите и устните си.

— Защо си в Съпротивата? Мислех, че си актриса?

Марлене се обърна бавно към нея. С блеснали очи зае подходящата поза и издекламира:

— Адът е празен, защото всички дяволи са на Земята. — После с нормален тон продължи: Това е от Бурята на Шекспир, шери. Сега светът е моята сцена.