Хани Мюнцер
Жило и мед (29)

Двайсет и осма глава

Едва много по-късно Дебора събра сили да опише хода на събитията през тази ужасна нощ и да ги довери на дневника си: тропането на вратата, съпротивата на Магда, смъртта на Бине, транспортирането им в претъпкан товарен вагон, наблъскани като сардели заедно с безброй други жалки създания.

Те дойдоха към девет часа вечерта. Мъже в черни есесовски униформи. Чухме ги много преди това как се качват по стълбите с тежките си ботуши. Магда пребледня и се хвана за сърцето. Сигурно си мислеше за онова, което бе преживяла в Щутгарт. Но тя е най-смелата жена, която човек може да си представи. Отвори им вратата и ми поясни: „Преди да са я разбили“.

После всичко се случи страшно бързо. Магда се изправи пред нас, за да ни предпази, но те просто я пометоха като досадна муха. Брат ми се развика. Един от мъжете го сграбчи и му запуши устата: „Млъквай, чифутско копеле!“. Насред бъркотията Бине се хвърли напред с оголени зъби. Извиках: „Недей, Бине!“. Двама от мъжете извадиха оръжието си и стреляха по нея. Смееха се. Волферл притихна и увисна в ръцете на мъжа. Очите му угаснаха.

Знам, че той оттогава често сънува това, защото и аз все още го сънувам. Нас двамата ни отведоха, а стенещата Магда остана да лежи на земята. После обаче ни догони и настоя да не ни оставя сами. Тогава взеха и нея.

Долу чакаше камион с брезент. Хвърлиха ни в него като пакети. Помня колко тясно беше — бяхме много хора, и все пак оставаше достатъчно място за страха. С Магда сложихме брат ми между нас и тримата се вкопчихме един в друг. Пътуването не трая дълго. Откараха ни на сточна гара „Милбертсхофен“. Разбрахме, че ще пътуваме занякъде. Пристигаха още камиони с още човешки пакети.

Тръгнахме, притиснати между останалите. Стисках ръката на малкия си брат. Вървяхме дълго, все покрай релсите, и мнозина се препъваха. Това беше мъчително за Волферл с неговото късо краче. Онези постоянно ни тикаха напред. Настояваха всичко да се случва бързо, сякаш искаха час по-скоро да се отърват от нас. Заповядаха да се движим в пълна тишина. Удари се посипваха върху всеки, който плачеше. Мисля, че плачът ни досаждаше на онези. Искаха да страдаме тихо и безмълвно и пак така да умрем.

Изведнъж обаче се надигна шумотевица. Не можех да видя нищо, то се случваше далече от нас. Викове, молби и после — изстрели! Волферл се стряскаше при всеки изстрел. После до нас достигна ужасяващ стон — от най-предните редици беше тръгнало едно съобщение, което преминаваше назад като чудовищна вълна. То всяваше страх и ужас у всеки, когото докоснеше, и смисълът на тази зловеща, предавана шепнешком вест беше: Разделят семействата!

После дойде нашият ред с Волферл и те откъснаха брат ми от мен. Крещях и се борех, но някой ме сграбчи и ме отнесе, смеейки се. Магда също се бореше, но те повлякоха нанякъде и нея. Чувствах в себе си страхотна омраза, но бях толкова безсилна и слаба, бях едно нищо, дори още по-малко от това. От онази нощ чувам в себе си тези жестоки звуци. Никой, освен мен не може да ги чуе. Те бушуват в душата ми, дисхармонични и пискливи, сякаш самата аз съм някакъв разстроен инструмент. Това разкъсва гърдите ми. От онази нощ нося в себе си далечния горък звук на смъртта и се питам: може ли човек да умре от мъката, която му причиняват звуците вътре в него?

В онази нощ младата душа на Дебора, чиято песен на живота звучеше така многообещаващо само няколко дни по-рано, се пропука от този вик на мъка и омраза. Омразата беше нейното настояще, една смес от горчилка и страдание.

И отново господин Албрехт Брунман се прояви като спасител в нужда.

Изпрати шофьора си да доведе при госпожа Малпран доктор Щрелиц, който случайно се намираше в Мюнхен и остана да бди край Елизабет, докато тя дойде в съзнание. После с ръка на сърцето й обеща, че ще върне децата й у дома. Тръгна си едва след като доктор Щрелиц пристигна и й даде успокоително.

Пак Брунман се погрижи да бъдат премахнати всякакви следи от фаталните нощни събития. Върна се същия ден по обед и доведе Дебора и Волфганг.

Не успял да направи нищо за Магда. Официално я водеха „безследно изчезнала“, но господин Брунман разбрал, че била застреляна при опит за бягство.

Волфганг беше в шок. Не говореше, а когато майка му го прегръщаше, седеше отпуснат като безжизнена кукла.

Дебора се хвърли в обятията на майка си, но не се разплака.

Четири седмици по-късно господин Албрехт Брунман и госпожа Елизабет Малпран се ожениха и властите официално обявиха Густав за мъртъв. Сега Елизабет и децата й бяха под личната закрила на Брунман.

За Дебора бракът на майка й с господин Брунман си остана нерешена загадка. Със сигурност между двамата имаше известно физическо привличане, макар момичето по-скоро да го предполагаше, отколкото да го разбираше истински — беше още твърде млада. Албрехт Брунман бе много привлекателен мъж, елегантен и уравновесен, и в известна степен напомняше на момичето за баща му. Държеше се с Елизабет като съвършен кавалер, с изискана любезност и явна собственическа гордост.

Въпреки това нещо в новия брак на майка й смущаваше Дебора: тя така и не видя двамата съпрузи да си разменят нежности, с изключение на някоя целувка по ръката.

Майка й и баща й, напротив, демонстрираха открито колко се обичат, колко са запленени един от друг. Откакто тя ги помнеше, все си шепнеха тайно и разменяха натежали от емоции погледи.

Винаги бе мечтала и тя да изпита такава любов. Знаеше, че един ден ще я срещне.