Хани Мюнцер
Жило и мед (8)

Седма глава

Докторът се прибра едва призори — блед, уморен, с набола тъмна брада. Раждането наистина се бе оказало седалищно, мъчение за всеки лекар, макар и не толкова, колкото за майката.

Затова темата за неуспешната революция беше засегната отново чак на следващия ден; след само два часа сън докторът трябваше да слезе в кабинета си, докато стопанката на къщата още си почиваше. Срещнаха се по обяд в трапезарията.

За неудоволствие на съпругата си Густав почти не докосна яденето, а тутакси се скри зад задължителното си четиво „Мюнхнер нойесте Нахрихтен“. От 1920 година главен редактор на този вестник беше неговият приятел Фриц Герлих.

Разбира се, опитът за преврат и издирването на беглеца бяха основна тема на деня. На челно място до уводната статия се мъдреше бледият лик на революционера. Елизабет забеляза това чак когато съпругът й прелисти първата страница и изцяло се скри зад вестника.

Тя се понацупи, задето той отделяше повече внимание на четивото, отколкото на яденето, да не говорим за нейното очарователно присъствие. Днес се беше наконтила специално за него и изглеждаше направо възхитително, както я бе уверила Отилие, в синята си дневна рокля, ушита по мярка, която очертаваше перфектно нежните й форми.

Е, сега вече, след като бе разпознала снимката, знаеше как да привлече цялото внимание на съпруга си.

— Виж ти, та това е той, Густерл, човекът от първата страница — извика тя с мелодичния си глас над вестника. — Мъжът, когото срещнах снощи у Хелга. Просто не проумявам защо всички вдигат толкова шум около тази личност. На мен ми се стори абсолютно безинтересен. И, представи си, дори не се беше обръснал! Дребен мъж. Отилие също няма добро мнение за него. Наистина трябва да се вслушваме повече в гласа на народа. Те имат нюх за тези неща.

Думите й постигнаха потресаващ ефект. Густав се сгърчи, сякаш беше прострелян. Вестникът се изсули от пръстите му. В опит да го хване направи рязко движение и блъсна от масата почти пълната кана с кафе.

Дакелът Феликс, който както винаги дебнеше под масата, подскочи, скимтейки, и избяга — после цели два дни миришеше на кафе. Густав не обърна внимание нито на разлятата кана, нито на кучето, а се взря над масата в младата си съпруга.

— За бога, Елизабет! Надявам се да не си казала на Отилие, че вчера си видяла този човек? — Густав изпита ужас само като си представи острия език на прислужницата, който тя наточваше о всяка новина. Ако се разчуеше, че жена му е срещнала самия Хитлер… Направо не му се мислеше какви последици би имало в тези смутни времена! Докторът започна трескаво да пресмята наум колко хора знаеха, че Елизабет е близка приятелка на Хелга Пуцингер. Вече виждаше как дузина от жандармите на Кар щурмуват дома му.

Специалната връзка между Буби Пуцингер и Адолф Хитлер беше широко известна. Буби дори бе поканил Хитлер за кръстник на малкия Егон! Густав знаеше, че Пуцингер вярва в политическото бъдеще на онзи човек и с всички сили подпомага бившия австрийски ефрейтор. Така в кратък срок беше успял да въведе Хитлер в мюнхенското висше общество, което финансираше с щедри дарения политиката на някогашния виенски бездомник — не без егоистични задни мисли, разбира се. Буби все повече и повече влизаше в ролята на неофициален говорител на Хитлер и дори се хвалеше, че лично му бил внушил идеята за факелните шествия, защото като студент в Харвард с очите си видял колко били импозантни и какъв потресаващ ефект можели да предизвикат.

Онзи ден, в разгара на „Бирения пуч“, пак той беше направил невъзможното, провеждайки в „Бюргербройкелер“ спонтанна пресконференция за присъстващите чуждестранни репортери, предимно американци. Густав бе научил за това сутринта от един пациент, който имал неприятна нощна среща с бягаща рота на СА^[1].

Щастлива, задето е спечелила цялото внимание на съпруга си, Елизабет изчурулика още веднъж разказа за онази кратка среща в дома на семейство Пуцингер, при което не устоя на изкушението да украси цялата история с вродената си театралност, като удължи случайното събитие, наблегна на предпазливото поведение на Хелга и изтъкна забележителната смелост на приятелката си:

— Едно ще ти кажа, Густерл. Аз със сигурност бих се уплашила от толкова мръсни мъже по вечерно време.

Младата жена приключи разказа и се усмихна на съпруга си, за да му покаже колко се радва, задето е попаднала ненадейно в епицентъра на важни събития. Докторът едва сдържаше гнева си. Искаше му се да разтърси съпругата си като сливово дърво. Та нали революционерите бяха въоръжени, извънредно опасни и подложени на ожесточени гонения! Поради което бяха способни на всичко. Прочутото сопрано Елизабет можеше като нищо да свърши като тяхна заложница. Подобни разсъждения, естествено, никога не биха й дошли наум.

Това беше моментът, в който Густав за първи път се усъмни дали не е надценил мъничко ролята си на професор Хигинс от Пигмалион^[2].

От самото начало докторът беше наясно със забавните слабости на Елизабет, която имаше красива душа, нуждаеща се обаче от внимателно формиране — задача, която той се бе почувствал призван да изпълни. Но Елизабет не беше цветарката Илайза.

Със закъснение той си зададе въпроса дали не се е оженил за едно вечно дете на двайсет и три години. Външно — чудно красива млада жена, вътрешно обаче — трогателно невинна; едно малко момиче, което иска да бъде обичано и хвалено. Густав сложи на везните цялата си любов, за да не изрече прилагателни като наивна и дори глупава по отношение на наистина очарователното създание до себе си.

И както винаги, когато се появеше дори малка опасност да открие някое отрицателно качество в нежно обичната си съпруга, той тутакси намери оправдание и извинение за нея: разбира се, Елизабет беше прекарала почти целия си живот в изолирания свят на музиката. Тя живееше откъсната от всичко, като в някаква снежна топка. Сама си бе избрала това място, споделяше го с партитурите и творбите на покойни майстори, чието духовно наследство продължаваше в настоящето. Именно изкуството на изпълнителката Елизабет вдъхваше живот на музиката. Именно блясъкът на нейния глас правеше мелодиите на композиторите безсмъртни.

В името на душевния си мир Густав реши да се отнесе по-благосклонно към държането на Елизабет, напомняйки си, че жена му винаги правеше връзка с музиката, все едно дали ставаше дума за незначителни неща от живота, или за значими събития.

Така например, когато младата му съпруга опитваше ново ястие в ресторанта и то й се услаждаше особено много, можеше да се случи пред всички присъстващи да изпадне във възторг и без стеснение да извика: „О, това се топи така леко и фино на езика, има вкус на Вивалди!“. Темпераментът на Елизабет беше пенлив като шампанско.

Сватбеното им пътешествие до Балтийско море за него също беше незабравимо. Времето беше сурово, вятърът — бурен, сиви облаци се трупаха застрашително на небето над тях. Всички, излезли на разходка, незабавно се отказваха и се прибираха да пият горещ чай с ром. Елизабет обаче искаше непременно да отиде до морето, което виждаше за първи път този ден. Тя се откъсна от Густав и се втурна към бушуващите води — една миниатюрна контрастна точица върху гигантския хоризонт. Светкавично изу ботинките с копченца, запретна роклята си и щеше презглава да се хвърли в морето, ако съпругът й не я бе спрял в последния момент.

С пламенност, която до днес го пронизваше до мозъка на костите, щом си спомнеше за случката, тя разпери ръце и, обръщайки мокрото си личице към морето, възкликна: „Ето, това е! Усещаш ли го, Густав? Увертюрата на младия свят, когато Бог го е сътворил? Това е Тристан и Изолда, това е страст и любов, буря и мощ. Това е неизвестността на стихиите!“.

През това време ботинките с копченца отплаваха към нови брегове.

Все пак Елизабет не беше съвсем наивна и откъсната от живота, каквото впечатление създаваше: тя притежаваше чувствителна артистична душа, която копнееше за музика и гледаше да се отдалечи от всичко, което не се вписваше във вътрешния й тон, но имаше фин усет за хората.

Така например беше направила за известно време концертна пауза, за да се наслади на всички удобства и свободи на една омъжена жена. Въпреки това продължаваше все така да упражнява гласа си ежедневно със строгата дисциплина на школувана певица, като сама си акомпанираше на пианото.

Густав, който сам гореше в работата си на медик, открай време проявяваше голямо разбиране към всички, които упражняваха професията си с любов и жар. Затова не се поколеба нито за миг, преди да даде съгласието си, когато съпругата му бе поканена да гастролира в Миланската скала през февруари 1924 година като Виолета в Травиата на Верди. Партията на нейния Алфредо щеше да се изпълнява от истинска звезда — прочутия италиански тенор Бениамино Джили. Репетициите щяха да започнат в средата на януари и Елизабет отсега не си намираше място от радост. Ролята на Виолета беше една от любимите й.

Тя дължеше ранния си за едно сопрано успех не само на забележителния глас и на красивата си екзотична външност, но най-вече на своя артистизъм. Въпреки младостта си Елизабет вече беше утвърдена изпълнителка на трагични роли, отличаваща се според критиците с обаятелна експресивност.

Ала засега артистката още беше в Мюнхен и се упражняваше по партитурата на младоженка, най-важното за която е доброто настроение на нейния мъж. След три месеца брак вече бе понаучила да чете мимиката на съпруга си.

Елизабет се посвети на тази нова задача в живота си със същото усърдие, с което разучаваше всяка нова вокална роля. Ето защо се замисли дали вече да не позвъни за следобедното кафе, или съпругът й ще предпочете да се консултира още малко с медицинските си книжа. Дали той беше в настроение за разходка, или достатъчно предразположен за вечерно посещение в новото кино, което бе особената страст на Елизабет? Тъкмо бяха започнали прожекциите на „Злият дух Лумпаци Вагабундус“ с Ханс Алберс, който непременно искаше да гледа.

Разбира се, това не бяха теми от световно значение, но спомагаха за спокойния живот, който се ограничаваше предимно с мъжките удобства. Ала с усилията си Елизабет доказваше, че е разбрала: животът не е постоянно представление, в чийто край завесата пада и жънеш овации и букети.

Затова твърдо бе решила да направи първите стъпки за излизане от сянката, която музиката хвърляше върху нея, и да отреди в мислите си равностойно място на своя Густав.

Преди да се запознае с него — колежка й го беше препоръчала заради една упорита простуда — тя не се интересуваше много от мъжете и не изпитваше потребности в тази насока. Всичките си мисли, цялото си време посвещаваше на музиката; дарбата бе предпоставка, но умението трябваше да се постигне с упорит труд.

Имаше и друга причина за сдържаността й: от майка си беше научила, че може да обичаш безумно друг човек и въпреки това през повечето време да бъдеш много тъжна и нещастна.

Елизабет не искаше тревоги, стремеше се към щастлив живот, съпроводен с овации. Искаше да се чувства жива, да пее, да танцува, да играе роли и да пътува до далечни страни. Беше толкова млада…

После се появи Густав. Този прекрасен, висок, тъмнокос мъж, който непрестанно вършеше или говореше впечатляващи неща и който имаше по-красиви и по-чувствителни ръце от всички пианисти на този свят. Той разпали в нея онази непозната, опияняваща мелодия, която оттогава звучеше всеки ден в душата й.

Междувременно Густав си беше върнал както вестника, така и загубеното дар слово — само не, за жалост, и обичайната си невъзмутимост. Той изнесе на жена си сериозна лекция, чиято квинтесенция бързо-бързо избледня в нейната главица. Но тъй като лекцията съдържаше много думи като опасно, внимавай, повече не излизай сама и прочее, тя отлично схвана какъв ефект щеше да има на практика. Това означаваше, че Густав възнамеряваше да ограничи личната й свобода!

Това никак не се хареса на Елизабет, която се бе научила да цени новото си положение на омъжена жена и произтичащата от него самостоятелност.

Като млада, непълнолетна стипендиантка в „Моцартеума“ постоянно я бяха държали на къса каишка. Още от първите стъпки в кариерата й Колегиумът прикрепи към нея наблюдател, избран от Съвета на дарителите, който да надзирава всичките й движения. Човекът действително я следваше на всяка крачка. Това беше адски досадно, още повече че ходеше с опърпан костюм и излъчваше неприятна миризма, поради което Елизабет носеше постоянно със себе си голям запас от парфюм. Все пак след първите успехи й отпуснаха допълнителни финансови средства, позволяващи занапред да я придружава майка й Мария, която получаваше само малка пенсия като войнишка вдовица.

Богобоязливата й майка така и не разбра вълнуващия и трескав свят на операта, в който бе попаднала благодарение на дъщеря си. В дълга доземи пола и с вълнен шал на раменете, тя стоеше зад кулисите подобно на подвижен декор от някоя забравена постановка и изумено наблюдаваше безбройните хора, префучаващи покрай нея между отделните действия, крещящо гримирани и често съвсем леко облечени, без да й обръщат капчица внимание. Ала никога не каза и една укорителна дума, възхищаваше се на дъщеря си и се наслаждаваше кротко на късмета си да бъде до нея.

Така че Елизабет реагираше извънредно чувствително, когато ставаше въпрос за личните й свободи. Ама наистина — още малко, и първият скандал щеше да помрачи младото брачно щастие.

Но спонтанността, подобно на музиката, е дарба от Бога. Елизабет беше майсторка в тази дисциплина. Подчинявайки се на внезапен импулс, тя скочи, обиколи бързо масата, отиде при съпруга си и обви с ръце шията му. Притисна крехката си главица към бузата му и изгука:

— Ах, любими, нека не говорим повече за тези ужасни неща. Повторенията водят до подобрения само чрез упражнения, както казва моят импресарио. Какво, в крайна сметка, мога да сторя аз, че този Худлер цъфна у Хелга? Виж сега, обещавам ти най-тържествено, че никога вече няма да излизам, без да ме придружава Дългия Ханзерл. Така добре ли е?

Густав вдъхна сладкия аромат на кожата й, разсеяно отбеляза наум, че пак бе забравила истинското име на онзи човек, и сложи оръжията.

Последвалата целувка по бузата на съпруга окончателно разведри обстановката, ала въпреки това той сметна за необходимо да напомни:

— Добре, Елизабет. Не забравяй обаче, че ми обеща да не казваш на никого, че вчера си била в онази къща в Утинг. И най-вече на Отилие. Ще говоря с Хелга. Тя ще разбере, че смятам подобни неща за опасни в тези смутни времена. Най-вече, докато този Хитлер бяга и се укрива. Добре, че Хелга не те е представила с моето име.

После му хрумна нов проблем:

— Ами шофьорът? Дали е забелязал нещо?

Други биха се позамислили по въпроса, но Елизабет само сбърчи очарователното си носле.

— Не смятам. Сигурна съм, че колата влезе в двора, когато господата вече бяха в коридора. Така че, ако изобщо е видял нещо, в най-добрия случай е зърнал гърбовете им. Не се тревожи за него, мили ми Густерл. Да ти изсвиря ли нещо на пианото?

Само ден по-късно, на 11 ноември, Отилие нахълта в кухнята. Берта стоеше до печката, Ханс седеше на масата и поправяше разхлабената дръжка на един тиган.

— Мили боже! — триумфално възкликна прислужницата и заразказва новините, които бе донесла от седмичния пазар. — Спипали са онзи господинчо Хитлер. Криел се у семейство Пуцингер в Утинг. Отвели го, както бил по пижама и с халата на стопанина. Ще ми се да бях видяла това, нали господин Пуцингер е поне с половин метър по-висок, пък и широк като гардероб в раменете. Ареста извършил един вахмистър от Утинг заедно с трийсет полицаи от Мюнхен. Чудя се защо са им потрябвали толкова полицаи за този никаквец. — Отилие перна обичливо своя Ханс по главата и додаде: — Лошо се пише на братчето ти Франц. Дано да затворят двамата глупаци в една килия, та да маршируват и пеят заедно.

Политиката изобщо и Хитлер в частност бързо минаха на заден план. Само след няколко дни се оказа, че Елизабет очаква дете, и то при положение че докторът всъщност знаеше как да внимава.

Още след сватбата съпрузите бяха обсъдили темата за децата с необичайна за онова време откровеност — докторът познаваше страховете и мъките на родилките и беше наясно с усложненията при раждане.

Затова възгледите му можеха да бъдат окачествени като модерни — той застъпваше становището, че една майка трябва да определя сама броя на децата си, както и момента, в който ще се почувства готова за тази отговорност.

Ето защо двойката съзнателно бе отложила за по-късно своето желание за деца. Но, както е известно, понякога нещата се развиват различно от планираното.

Така въпросът с Милано, Травиата и Виолета засега беше приключен.