Хани Мюнцер
Жило и мед (17)

Шестнайсета глава
Сбогуването

На следващата сутрин всички бяха колкото развълнувани, толкова и потиснати. Елизабет нямаше възможност да изпрати Густав на гарата по обяд. Имаше риск да я разпознаят — нея, прочутата певица, а тя държеше да избегне всякаква публичност. Затова сбогуването се състоя на Принцрегентенплац — имаше много прегръдки и сълзи, предупреждения и клетви, след което Густав потегли.

Вечерта Елизабет сложи отрано малкия Волферл да си легне, след като поне за двайсети път му бе прочела историята за благородния Винету. Тя затвори книгата, целуна сина си по челото и както винаги каза:

— Лека нощ, да спиш в кош! И да сънуваш звездите!

Ала малкият не искаше да заспива и вместо това попита:

— Мамо, защо татко е станал евреин? Нали не е направил нищо лошо?

Елизабет, и без това разкъсвана от тревоги и грижи, насмалко не загуби самообладание, а стомахът й се сви. Но все пак се стегна и отвърна:

— Не, врабченце, разбира се, че не е. Как ти хрумна подобно нещо?

— Отилие казва, че преследват и затварят евреите. А това се прави само с лошите хора, нали?

— Отилие не ти го е обяснила правилно. Евреите са добри хора като твоя татко, обаче лошите винаги са ги преследвали. — Друго не можа да й хрумна така набързо, но мислено прокле Отилие. Волферл тутакси продължи с въпросите:

— Как се става евреин, мамо?

— Човек се ражда евреин, Волферл.

— Но щом евреите са добри като моя татко, защо хората се отнасят лошо с тях?

— Защото хората, които са лоши, винаги са и глупави, затова не знаят какво правят.

— Това са последните думи на Исус. — Малкият кимна със сериозно изражение, нетипично за възрастта му. Елизабет зяпна от удивление.

Още един подарък от Отилие, познавачката на Библията.

— А глупавите хора винаги ли са лоши, мамо? Отилие казва, че Берта е глупава, но аз не мисля, че е лоша.

— Берта не е лоша, а пък Отилие е твърде бъбрива. Но ти имаш право, съкровище. Това е тайната на злото. То винаги намира път към хорските души. А сега заспивай, врабченце!

Много й се искаше да се измъкне, преди синът й да я забърка в нови философски диспути, които всъщност бяха специалност на нейния съпруг.

Но Волферл не беше приключил:

— Лондон също е тайна, нали, мамо?

Сърцето на Елизабет спря за миг — та нали Волферл изобщо не биваше да знае за Лондон. Това дрънкало Отилие щеше да изживее няколко изключително неприятни моменти.

Тя целуна още веднъж сина си по челото и каза:

— Да, Лондон също е тайна. Не трябва да я споделяш с никого, чуваш ли, Волферл? Даваш ли ми честната си дума?

Малкият вдигна ръка и тържествено се закле:

— Честна индианска!

Но, разбира се, момченцето силно се вълнуваше от темата „Лондон“ и дълго след това не можа да заспи. Много му се щеше да разбере къде се намира този загадъчен Лондон, но Отилие не бе в състояние да му помогне, само дърдореше за някакъв влажен остров сред морето.

Но все пак той беше доловил, че вероятно ще се преместят там завинаги, затова преди няколко дни попита баща си какво означава „завинаги“.

А баща му се усмихна благо и отвърна, че това сигурно ще продължи, докато на Волферл му поникне брада.

В едва петгодишната вселена на момчето това беше наистина невъобразимо дълъг срок, а далечната цел Лондон съществуваше в друго измерение.

Всичко това все още беше абстрактно в неговия свят; баща му се радваше на този факт, защото се надяваше, че детето, на което предстоеше да загуби родината си, ще понесе по-леко това сътресение.

Елизабет реши, че синът й е заспал отдавна, отиде в музикалната стая и седна на пианото. Тя изсвири няколко такта и въздъхна тежко, защото музиката, на която иначе винаги можеше да разчита, че ще й дари спокойствие, днес отказваше да й направи тази услуга.

Тя заснова неспокойно из стаята. Неспособна да усмири мислите си, на няколко пъти изтичваше до телефонния апарат в коридора, който бе инсталиран в дома им през 1929 година. Вдигаше слушалката и проверяваше дали работи. Кога щеше да дойде спасителното обаждане от Густав?

Трябва да беше пристигнал в Цюрих преди около час. Вероятно влакът има закъснение или пък не е успял веднага да хване такси, или се е забавил на рецепцията на хотела, или е нямало свободна стая, или хотелският телефон е бил развален или зает. Всичко това и още хиляда евентуални препятствия, които биха спънали нейния Густав, й минаваха през главата — все неща, които може да се объркат, когато някой иска да се обади спешно по телефона.

Само за едно не мислеше, за най-лошото — да не би да са арестували Густав с фалшивите документи във влака. Просто защото не искаше да мисли за това. Но, разбира се, тази вероятност се беше сгушила в дъното на съзнанието й — едно тихо, дебнещо бръмчене, готово всеки момент да усили тона и да я хвърли в страх и ужас.

 

 

Елизабет остана на крака цяла нощ, но чаканото обаждане не дойде. Час след час тя упорстваше, самоуспокоявайки се, внушаваше си, че сигурно е станало твърде късно и Густав е решил да не буди децата с позвъняването си. Изтощена до крайност, тя се вкопчи в мисълта, че сигурно ще се обади на сутринта.

Стана седем часа, после осем, после девет, а Густав не се обаждаше. Дебнещата мелодия в главата на Елизабет засили темпото — от адажио и модерато премина в бодро престисимо; в същия ритъм биеше сърцето й, бързо, лудо и без такт.

После, малко след девет сутринта, най-сетне прозвуча характерният звън. Полуобезумяла, Елизабет се хвърли към апарата. Телефонистката изрече с тенекиен глас:

— Търсят ви от Швейцария. Един момент, моля.

Шум, тракане, после долетя глас от далечния Цюрих.

Но този глас беше не на Густав, а на Отилие, която крещеше:

— Вие ли сте, госпожо?

— Да, аз съм, Отилие. Казвай, къде е господинът? Добре ли е?

— Слава богу, ама това наистина сте вие, мила госпожо. Обаче господин доктора го няма! — Отилие се мъчеше да говори на книжовен немски, понеже докторът я беше помолил за това преди заминаването си.

— Как така го няма? Че къде е? — извика Елизабет, която държеше слушалката плътно до ухото си, сякаш искаше да се вмъкне в нея. Оттам обаче я блъсна паниката на Отилие и я изпълни с ужасни предчувствия.

— Ами не знам! Чаках, чаках, докато перонът опустя и всички куфари бяха отнесени, обаче докторът така и не слезе. Какво да правя сега? — изхлипа тя, смазана от далечното и чуждо разстояние. Никога не беше ходила по̀ на юг от Щраслах^[1].

— Отилие, успокойте се, моля ви. — Докато изричаше тези думи, Елизабет усети с кожата си вперените в нея плахи погледи. Дебора, бледа и с широко отворени очи, се мъчеше да запази самообладание и държеше утешително ръката на брат си. Вдясно от Волферл стоеше Магда, надеждна както винаги.

Елизабет ги огледа един по един и осъзна, че това беше нейното семейство, което я обичаше и й имаше доверие. Чувството на взаимна принадлежност й вдъхна неподозирани сили. Обзе я вътрешно спокойствие. Ако се беше случило най-лошото, то сега тя имаше пред себе си задача, за чието решаване страхът и колебанията нямаше да помогнат. Сега бяха необходими разум и сърцати действия.

Най-напред трябваше да измъкне от Отилие всички ценни сведения и да й даде нови указания.

— Слушайте ме внимателно, Отилие. Видяхте ли господина да се качва на влака в Мюнхен?

— Да, госпожо. Но само отдалече, нали бяхте заповядали да не разговаряме помежду си, докато не стигнем гарата в Цюрих!

Това означаваше, че Густав трябва да е слязъл от влака на някоя междинна гара, размишляваше Елизабет. Или по своя воля, защото е надушил опасност, или… Мина й през ума, че изобщо не знаеше колко пъти спира влакът по пътя си. Сигурно е имало и извънредни спирки.

— Влакът да е спирал някъде, където не е трябвало да спира, Отилие? Да е имало полицейски обиски, да сте видели хора в униформа?

— Не. Точно там е работата. Нищо подобно не се случи и все пак докторът изчезна, а документите му са у мен. Какво да правя? — изхленчи отново тя.

— Няма причина за сълзи, Отилие — твърдо отсече Елизабет. — Слушайте внимателно, ето какво ще направите сега. Днес и утре оставате в пансиона си в Цюрих. Изучете разписанието и чакайте всички влакове, идващи от Мюнхен, да видите дали няма да слезе господинът. Два дни, чувате ли? Може докторът да е слязъл някъде по пътя, за да вземе по-късен влак, така че пътните документи ще му трябват. Гледайте да не биете на очи и ми се обадете довечера в осем. Господинът и аз разчитаме на вас, Отилие. Ще ви се отплатим подобаващо. Бог да ви пази.

— Бог да пази и вас, мила госпожо. — В слушалката се чу изтракване и връзката с Швейцария прекъсна.

Веднага след този разговор Елизабет се запъти към кантората на „Майерлинк & Ко“, за да се посъветва с адвоката. Барон Фон Майерлинк имаше посетители, които обаче далеч не бяха толкова приятни като госпожа Елизабет Малпран, камо ли толкова красиви и изискани като нея.

В кантората цареше опустошителен хаос. Навсякъде бяха разпръснати празни папки и късове хартия, много от мебелите бяха прекатурени, а чекмеджетата — извадени. Голям брой униформени тъкмо се оттегляха с претъпкани сандъци. Те проследиха любопитно елегантната фигура на Елизабет.

Току-що Фон Майерлинк беше станал жертва на апокалиптичен обиск и сам бе затънал до ушите в неприятности. Въпреки това той отдели време да приеме Елизабет в опустошения си кабинет. Каза, че не било добре да я виждат тук, защото го подозирали, че бил съучастник на еврейските свине.

Елизабет прочете в уморените му очи, че Майерлинк очаква скоро да бъде арестуван.

С оглед на настоящата ситуация той не виждаше възможност да й помогне. Елизабет смени ролята си на търсеща помощ с тази на утешителка и се опита да ободри барона с няколко думи.

Той се усмихна насила:

— Не се тревожете за мен, госпожо. Имам неколцина високопоставени клиенти от съседната сграда и в случай на нужда мога да разкажа много неща за някои банкови сметки в чужбина.

Елизабет понечи да се сбогува, но той я задържа. Мимолетното колебание и мъката в очите на адвоката й подсказаха да очаква още неприятни новини.

И наистина, Фон Майерлинк каза:

— Дълбоко съжалявам, задето съм принуден да ви съобщя това, госпожо. Но трябва да знаете, че с папките ми онези мъже отнесоха и пълномощното на доктора за продажбата на недвижимото му имущество. Не мога да кажа какво ще се случи със сметките на моите клиенти, но предполагам, че повечето ще бъдат ликвидирани. Имам предвид, че „те“ скоро ще узнаят истината за намеренията ви, госпожо Малпран. Разбирате ли? Позволете да ви дам един съвет: вземете децата си и незабавно напуснете Германия. Най-добре още днес, ако може.

Това наистина бяха възможно най-лошите новини. И то точно сега! Но Елизабет беше така обсебена от тревога по своя Густав, че изобщо не бе в състояние да осъзнае значимостта на разкритията на Майерлинк.

Върна се вкъщи смазана, а там я очакваха с много въпроси и надежди.

Но най-напред й трябваше малко време за себе си, за да обмисли на спокойствие следващите си стъпки. Имаше да взема важни решения. Затова изпрати Магда, децата и дакелката Бине на разходка и заръча после да отидат за сладолед, а Берта отпрати в кухнята.

Потънала в мисли, Елизабет заснова из апартамента, несъзнателно търсейки помещенията, в които присъствието на съпруга й още беше най-осезаемо. Щом се озова в кабинета му, отвори капака на кутията с пурите и вдъхна дълбоко познатия аромат. Харесваше този мирис, макар че Густав, който рядко се наслаждаваше на пура в мъжка компания, имаше особено отношение към пушенето. Всъщност той не харесваше „опушването“ и все казваше, че то е нездравословно, освен ако не става въпрос за пушена шунка.

Пристъпи в музикалната стая и си спомни за онези незабравими часове, когато разучаваше своите арии и си акомпанираше на пианото. Понякога Густав се вмъкваше на пръсти, за да се потопи в музиката заедно с нея. Макар да не го виждаше, тя знаеше кога е влязъл — винаги усещаше присъствието му. Двамата общуваха безмълвно, споделяха вибрациите на музиката, които отекваха в техните сърца. На Елизабет й се стори, че тези емоции и сега витаят в стаята, може би защото спомените са безсмъртни.

След това влезе в спалнята на Густав. Фините й ноздри потръпнаха, когато долови изискания аромат на неговия одеколон и на сапуна му за бръснене. Ала тя не беше дошла тук, за да плаче и да се отдава на мъчителни сантименталности, като например да притисне до себе си възглавницата на мъжа си. Не, в никакъв случай нямаше да върши подобни неща! В крайна сметка Густав отсъстваше само за момента.

Елизабет си спомни с усмивка за началото на техния брак, когато идваше в спалнята му непристойно често, прекалено нетърпелива, за да го изчака да дойде сам при нея. А той вземаше ръката й, целуваше връхчетата на пръстите й и с дрезгав глас прошепваше: „Чувствам музиката, която вибрира под кожата ти, любима“. После я притискаше силно към себе си, понасяха се по облаците и заедно потъваха в Рая.

Накрая се отби в стаята на Дебора, междувременно пригодена към възрастта на момичето, обзаведена с легло с балдахин и дори с тоалетка.

В тази стая Елизабет още долавяше утешителната миризма на кърмачето, виждаше пред себе си малката люлка. С тъга си спомни колко пъти бяха стояли край нея двамата с Густав. Държаха се за ръцете и се вглеждаха в малкото човешко чудо — изпълнени с невярващото удивление на всички родители на тази земя, че това мъничко създание е произлязло от тях двамата.

Къде всъщност се дяна люлката на Дебора и Волферл? — запита се Елизабет. Изведнъж този въпрос се разрасна и придоби първостепенна важност. Непременно трябваше да разбере веднага какво се беше случило с нея — сякаш с изчезването на люлката завинаги щеше да изчезне и Густав. Тя изтича и още от коридора се провикна:

— Берта, къде прибрахте старата люлка на децата?

Берта пристъпи тежко към господарката си. Червените й бузи станаха още по-червени, сякаш всичката й кръв се бе стекла там, докато мислеше усилено. Тя мачкаше кърпата за бърсане на съдове, сякаш искаше да изстиска отговора от нея, после се ококори и съобщи:

— На тавана, госпожо, на тавана! Ханс прибираше там всичко излишно.

Донесоха стълбата, Берта застана отдолу да я държи. Госпожа докторшата се покатери пъргаво, мимоходом отбелязвайки, че стремежът на Отилие към ред явно не е стигнал до тавана, и след кратко лутане наистина измъкна изпод едно голямо ленено покривало малката, издялана от майсторска ръка люлка.

Паниката й отстъпи, сякаш погълната от прахоляка, и в главата й най-сетне се оформи ясна мисъл. Помилва нежно люлката и отново я покри грижливо. После слезе долу, отблъсна Берта, която размахваше кухненската кърпа, „за да махне паяжините от госпожа докторшата“, и я изпрати обратно в кухнята.

 

 

Час по-късно Елизабет още се колебаеше как да постъпи. В главата й упорито кънтеше последното изречение на Густав: Сигурността на децата винаги трябва да има предимство пред всичко останало!

Разбира се, но каква сигурност имаше в това да се отправи с децата към неизвестността, без да знае нищо за местопребиваването на съпруга си? Ами ако той е бил арестуван по време на пътуването заради фалшивите документи? В такъв случай тя беше длъжна да остане тук и да направи всичко, за да го освободи! От Лондон нямаше как да му помогне.

Все пак благодарение на професията си тя познаваше няколко високопоставени персони в Берлин. Отново премисли всичко. Фон Майерлинк я беше посъветвал най-настоятелно да не губи време и да замине веднага. От друга страна, всичките й документи и билети бяха издадени за датата 15 юни. Снабдяването с тях беше продължило достатъчно дълго и сега нямаше начин да ги промени за толкова кратко време. Освен това, при положение че Отилие беше в Цюрих, а съдбата на съпруга й бе неизвестна, как можеше изобщо да мисли за заминаване? Всичко в нея се съпротивляваше на тази идея.

Прободе я дълбок, болезнен копнеж по майка й, която бе починала в мир две години по-рано — какво не би дала за утешителното й присъствие.

Беше ужасно! Тя прехвърляше тежки мисли, докато времето изтичаше като летлив газ. Прииска й се волята й да беше въже, за да го върже здраво и да го накара да спре. Времето наистина бе най-зловредното нещо в цялата Божия Вселена — то винаги се държеше диаметрално противоположно спрямо желанията на хората, а особено жилаво и лепкаво беше в тъжни времена.

Елизабет отправи трескав поглед към часовника на камината. Един и нещо. Тя прехвърли наум часовете и изчисли, че й остават малко повече от два дни, преди да се качи на влака за Кале през гарите Щутгарт и Париж. От Кале щеше да вземе кораб, който да я преведе през Канала и да я откара в Дувър, Англия. Почти същият път, по който трябваше да мине Густав, само че от Цюрих.

Изправи се и нервно пристъпи към масичката, където бяха групирани множество снимки на семейството в сребърни рамки. Замръзнали моменти на щастие, съхранени за вечността, от които Елизабет почерпи надежда — всяка снимка, всяка усмивка вдъхваше на сърцето й кураж и решителност.

Внезапно й просветна: знаеше какво да направи! Ще разследва лично местонахождението на мъжа си! Тя грабна една снимка на Густав и я извади от рамката. После взе такси до Централна гара, отиде при началник-гарата и попита за името на шафнера, който предния ден е придружавал обедния влак за Цюрих.

Извади късмет — човекът щеше да застъпи на смяна в 14:30 часа. Елизабет възприе това като добър знак.

Тя изчака в едно близко кафене. След краткия престой там щеше да й трябва нов чифт ръкавици, защото нейните не издържаха на нервността й.

Точно в 14:30 часа прихвана възрастния мъж на перона, показа му снимката на мъжа си и го попита дали помни този пътник за Цюрих.

Човекът имаше благи очи, приличаше на добродушен дядо. Той разгледа със сериозно изражение снимката през монокъла, подръпвайки мустаците си, чиито остри връхчета явно още пазеха паметта за кайзер Вилхелм, и накрая отвърна:

— Не. Съжалявам, госпожо — и бързо се извърна.

Елизабет, вече по-зряла и по-мъдра, разбираше от хора и най-вече — от езика на очите. Умееше да чете по тях като от нотен лист. И затова разбра, че мъжът я беше излъгал. Разбра също защо. От страх, от същия страх, който бе обсебил толкова много хора в тази страна, насаждан от заплахите на властта.

Това я отведе до следващото решение: налагаше се да замине за Берлин, право в централата на властта. Нямаше смисъл да си губи повече времето в Мюнхен, града, в който управляваше началникът на политическата полиция Хайнрих Химлер.

Густав познаваше Химлер, който му бе почти връстник, от Баварската кралска гимназия на Тирш щрасе, където бяха учили двамата. Основана през 1559 година от Ордена на йезуитите, тя беше най-старата и най-реномираната гимназия в Мюнхен.

След назначаването на Химлер Густав бе казал на Елизабет:

— Ето така малките чудовища се превръщат в големи чудовища. Горката ми родина, горкият ми Мюнхен.

 

 

Ако искаше да отиде в Берлин, а после да спази графика за заминаването за Лондон, Елизабет трябваше да използва за пътуването си до столицата на Райха новото превозно средство, самолета. Щеше да й бъде за първи път. Отиването и връщането с влак би й отнело твърде много време. Тя не се поколеба нито за миг, въпреки че не се чувстваше добре.

Бързо отскочи до вкъщи. Магда се беше прибрала с децата. Елизабет я посвети в намеренията си и я инструктира, докато тъпчеше в голяма пътна чанта дрехите, които щяха да са й необходими за една вечер и една нощ в столицата.