Хани Мюнцер
Жило и мед (4)

Трета глава

Не се наложи да размножават снимката.

Още докато Джино сервираше еспресото, Фелисити получи обаждане от банката с името на хотела, в който майка й бе отседнала, използвайки кредитната си карта. С отец Симоне се отправиха веднага към посочения адрес на Виа дела Кончилиационе.

На рецепцията Фелисити се легитимира като дъщеря на Марта Бенедикт. Служителката ги осведоми, че майка й е в стаята си, защото картата, необходима за включване на електроснабдяването, била активирана. Марта обаче не реагира на телефонното позвъняване.

— Може би в момента синьора Бенедикт си взема душ или си суши косата, та затова не чува, че й звънят — предположи рецепционистката.

Фелисити потисна с мъка нетърпението си.

— Добре, ще изчакаме десет минути и ще опитаме отново. Ако пак не вдигне, ще погледнем, нали? Просто да се убедим, че всичко е наред?

— Разбира се.

В този момент вратата на асансьора се отвори и една възрастна азиатка в униформата на чистачка избута сервизната си количка към рецепцията. Тя заговори на младата жена и двете подзеха кратък спор, от който Фелисити долови само името на майка си. Погледна въпросително към отец Симоне.

— Както изглежда, още от снощи на стаята на майка ви виси табелката „Моля, не ме безпокойте“. — Той се обърна към дамата на рецепцията и с твърд тон каза: — Смятам, че трябва веднага да проверим. Може би госпожата е болна и има нужда от лекар?

Служителката кимна, повика своя колежка от офиса, която да я замести, и ги поведе към асансьора.

Скоро се озоваха пред вратата с номер 212 и почукаха. Никаква реакция, Фелисити я повика по име. Пак нищо.

— Ще ни отворите ли, моля ви? — не сдържа нетърпението си тя.

Без да се колебае повече, служителката отвори вратата с универсалната карта ключ. Фелисити влезе първа и се вторачи в неочаквания хаос, разкрил се пред очите й. Всеки милиметър от стаята беше покрит с вестникарски статии и парченца хартия. Повечето бяха накъсани, а някои — отново залепени. Приличаха на огромен пъзел. Майка й бе коленичила на леглото, също покрито с хартийки, и прелистваше малък бележник. Косата висеше в безпорядък пред лицето й, изглеждаше напълно отнесена. Дори не бе забелязала, че някой е влязъл в стаята и реагира едва когато дъщеря й я докосна по ръката, надавайки уплашен вик.

— Мамо! Аз съм, Фелисити!

Марта се вторачи в дъщеря си, сякаш беше чужд човек. После въздъхна и разтърка с длани умореното си лице. Накрая тихо отрони:

— Какво правиш тук, Фелисити?

— Търся те. С татко се тревожехме ужасно за теб. Да вземеш да изчезнеш ей така! Какво си въобразяваше? Защо не се обади поне на баща ми? И какво изобщо правиш тук? Какви са тези хартии? — Макар да изпитваше облекчение, че е намерила толкова бързо майка си, в гласа й се прокрадна упрек.

Марта се огледа, сякаш едва сега забелязваше хаоса около себе си. Вместо да отговори на въпроса на Фелисити, приглади разчорлената си коса и отбеляза:

— Сигурно изглеждам ужасно.

— Това не е важно сега. Важното е, че си добре. Нали си добре?

— Разбира се. — Майка й слезе тромаво от леглото, направи една-две несигурни крачки, олюля се и насмалко не падна. Отец Симоне я подхвана и й помогна да седне отново на леглото. Фелисити хвана ръката на майка си и й провери пулса.

— Нищо чудно кръвното ти да е много ниско. Кога яде за последен път, мамо?

— Не знам — гласеше колебливият отговор. — Вчера заран може би?

Отец Симоне вече се бе погрижил да напълни чаша с вода и я подаде на Марта.

Рецепционистката стоеше нерешително насред стаята.

— Дали ще е възможно да донесат някакво леко ястие за майка ми? Супа или омлет, например? — попита я Фелисити. Служителката кимна и побърза да излезе.

Междувременно отец Симоне прегледа отгоре-отгоре разпръснатите из стаята вестникарски изрезки. Не успя да разбере кой знае колко за това кратко време, но повечето му се сториха много стари. Ако се съдеше по дрехите на една от залепените снимки, тя беше евентуално от двайсетте години на XX век. Върху един фотьойл откри и зелена картонена папка с номер отгоре. Документи от съдебен процес? После погледът му попадна на бележника, който беше прелиствала синьората, когато влязоха в стаята. Бе паднал на пода, когато тя се опита да се изправи. Сега лежеше на килима, отворен на последната страница. Той го вдигна и разпозна писмените знаци. „Иврит?“ — зачуди се отецът. В края имаше само една дума: MET. Староеврейската дума за мъртъв. Какво значеше всичко това?

— Можете ли да го разчетете? — фиксира го майката на Фелисити. В очите й отново се бе появил живот.

— Ами… да. Това е иврит.

— Знаете ли иврит?

— Да, изучавал съм го.

— Можете ли да ми го преведете? Умолявам ви!

— Така изведнъж ми идва малко множко. — Отец Симоне прелисти набързо бележника.

— Моля ви се, много е важно. Трябва да знам какво пише там.

— Кой го е писал? — намеси се Фелисити, проследила изумено тази размяна на реплики.

— Предполагам, че е на баба ти.

— Баба е владеела иврит?

— Очевидно.

— Ти знаеше ли?

— Не, никога не го е споменавала. Освен това не е била италианка, а германка, и е дошла в Рим едва след войната. Затова съм тук. Цял живот ни е лъгала и мамила, мен и баща ми. Така го тласна към смъртта. Знам го.

— Какво? — Младата жена погледна ужасено майка си. — Да не си се побъркала? Какви ги говориш?

— Истина е. Майка ми е виновна за смъртта на твоя дядо.

— Нали винаги казвахте, че дядо е загинал при автомобилна катастрофа през 1960 година?

— Да, но само защото малко преди това тя се е скарала с него и го е изхвърлила от къщи. Той се качил в колата си и се врязал в дърво. Мисля, че го е направил нарочно.

— Как можеш да говориш така, майко! И откъде знаеш тези неща? Тогава си била дете!

— Бях на четиринайсет, достатъчно голяма! Спомних си подробно за събитията от деня, в който умря дядо ти, едва когато намерих кутията със стихотворението в стаята на баба ти. Вероятно съм ги изтласкала от съзнанието си. Но всичко се върна изведнъж точно в момента, в който прочетох стихотворението му, посветено на нея. Ето. — Майка й извади от чантата си лист хартия, сгънат многократно. — Прочети това. На гърба му има дата. Дядо ти го е писал два дни преди смъртта си.

— „Жило и мед“ — промърмори Фелисити, след като прочете докрай стихотворението. — Звучи меланхолично и много тъжно.

— Такова си е. Онзи скандал не беше първият, караха се дни наред. Дядо ти не крещеше. Беше кротък мъж и дотогава не бях чувала да повиши тон на майка ми. Той я боготвореше и се отнасяше с нея като с царица, точно така я наричаше — „моята царица — майка“. Всеки път ставаше въпрос за едно и също. Тя му крещеше, че я бил излъгал, че онзи човек не бил умрял тогава, че я измамил и не й позволил да си отмъсти. Това я караше да изпада в истерия. Татко се отбраняваше, като повтаряше отново и отново, че тогава е трябвало да мисли най-напред за детето. И преди всичко, че не искал майка да се качи на самолета за Израел. Спомням си още, че ставаше дума за някакъв процес, на който тя държала непременно да присъства и да даде показания. Татко, напротив, твърдеше, че целта й не били показанията, а да убие онзи мъж.

— Кой мъж?

— Не знам. Тук съм, за да разбера.

Потресена, Фелисити се свлече на леглото до майка си. Баба й възнамерявала да убие някого, а дядо й се мъчел да й попречи? Всичко това беше лишено от смисъл.

— А откъде си толкова сигурна, че ще получиш отговорите на въпросите си именно тук, в Италия?

— Защото всичко е започнало в Рим. Тук дядо ти и баба ти са се запознали малко след войната. Не в Сиатъл, както твърдяха винаги. Поредната лъжа.

Фелисити погледна невярващо майка си.

— Откъде знаеш? И защо им е било да ни лъжат?

— В кутията намерих и моя италиански акт за раждане! Знам толкова латински, колкото да разбера какво означава Чертификато ди нашита^[1]. Противно на твърденията на майка ми не съм родена в Щатите, а в Рим, и то в затвора! Сигурно се е снабдила с измама с американско кръщелно в следвоенната бъркотия.

— Баба те е родила в италиански затвор? — Историята ставаше все по-откачена. Фелисити потърси помощ от отец Симоне, който изглеждаше също толкова смаян като нея, вдигнал недоумяващо вежди.

— Точно така — увери я майка й. — Още вчера отидох на адреса, отбелязан в акта за раждане, но там сега има жилищен блок. Затворът бил разрушен отдавна. Майка ми се е запознала с дядо ти, когато той работел там, във всеки случай името му фигурира в един списък на държавните служители в градския архив от 1944 година. И явно е бил не само лекар, но и свещеник. — Марта Бенедикт беше потресена, сякаш не можеше да проумее най-вече последния факт.

— Откъде, за бога, знаеш в подробности всичко това, мамо?

— От една прилежна студентка, която говори много добре английски и кара стажа си в градския архив. За съжаление тя не можа да ми каже кога точно е била в затвора майка ми, а само, че била извършила престъпление зад стените на Ватикана. Затова и не разполагаше с документите по случая, понеже се намирали във Ватиканския архив. Трябва да подадеш молба, за да ги прегледаш. Точно това смятам да направя утре. Младата жена обаче успя да открие, че истинското име на дядо ти е Рафаел Валериани, а не Ралф Валериън. В италианския ми акт за раждане пише „Баща неизвестен“. Това значи, че мъжът, когото досега съм смятала за мой баща, изобщо не е бил такъв. И двамата са ме лъгали. Трябва да открия кой е истинският ми баща. Той е причината, поради която майка ми никога не ме е обичала, знам си аз. Разбира се, съзнавам, че не биваше да замина така внезапно. Обаче бях тотално объркана и не можех да разсъждавам трезво.

Фелисити се вгледа изумено в майка си. Изведнъж се сети за вестникарската изрезка, която й беше дал санитарят и която се намираше в чантата й. Дали обвиняемият от снимката не беше мъжът, когото нейната баба, по думите на дядо й, е искала да убие през 1960 година? И дали не се е опитвала да го стори преди това? Обзета от ужасяващо подозрение, Фелисити се поколеба да извади изрезката и да я покаже на майка си.

Междувременно Марта беше насочила цялото си внимание към отец Симоне.

— Е, ще ми преведете ли този текст? — прониза го с поглед тя. В очите й имаше по-скоро предизвикателство, отколкото молба. Сякаш човекът беше длъжен да го направи.

Отецът се замисли притеснено колко много задължения го чакаха през следващите дни. Трябваше да провежда изпити и да предаде научен труд, а театърът на йезуитите, който ръководеше, планираше да изнесе в близко бъдеще постановката на Шекспировата „Сън в лятна нощ“. Кулисите ни най-малко не бяха готови, в постановъчния екип имаше разногласия, изпълнителят на главната роля бе повален от тежък летен грип, а досега не беше му намерен заместник. Просто не можеше да посвети дори минута на този превод. Няколкото часа, които бе отделил с мъка днес, бездруго заплашваха да взривят целия му график. Не, изключено. Наистина не можеше да отдели време за още едно добро дело. И докато си мислеше всичко това, се чу да казва:

— С удоволствие, синьора Бенедикт. Обаче ще ми трябват няколко дни. Дали през това време не бихте разгледали Рим с дъщеря си? Ще ви се обадя, когато съм готов. Ва бене? — Вътрешно се проклинаше — наистина любопитството беше най-големият му порок. Осмият смъртен грях. Но имаше и нещо друго, което го накара да се съгласи. Нещо, което излизаше извън чистото любопитство.

Той беше душепастир и отдавна бе забелязал, че отношенията между майката и дъщерята не са хармонични. Помежду им имаше много неизказани неща, сякаш стояха на противоположните страни на някаква пропаст. Ако загадката за техния конфликт се криеше в миналото на бабата, то той щеше да се опита да им построи мост, като им помогне да я разбулят.