Хани Мюнцер
Жило и мед (30)

Двайсет и девета глава

Дебора размишляваше не само за двамата като съпружеска двойка, но също толкова често се занимаваше и с личността на самия господин Брунман. Откакто го познаваше, тя умуваше дали го харесва, или се страхува от него. Често едното следваше непосредствено другото.

В негова полза не можеше да се отрече, че вече на два пъти бе спасявал нея и брат й.

Що се отнася до страха, нещата бяха доста по-сложни. Понякога той се появяваше просто така, също както и гневът. Изневиделица я връхлетяваше разрушителен пристъп, който можеше бързо да прерасне в омраза. Но срещу кого да насочи тази омраза? Душевните й терзания бяха абстрактни.

Дълго се опитваше да се пребори с тези емоции, ала това само засилваше агресивността й и желанието да разруши нещо, пък дори да е само старата й кукла. Един ден, по-скоро случайно, откри как да намери облекчение: като се самонаранява, и започна тайно да нанася разрези от вътрешната страна на ръцете си, от лакътя до китката.

После наблюдаваше със странно удовлетворение как кръвта извира от раните й. Червените вадички пълзяха по бялата й кожа като малки, виещи се змийчета. Дебора се наслаждаваше на сладката въздишка на душата си. Най-после, най-после беше намерила отдушник за изгарящата я омраза.

Нощем често лежеше будна и размишляваше колко ли различни измерения на болката съществуват на този свят. Дали съществуваха и толкова измерения на любовта? Можеше ли любовта също да ти причинява болка, или болката беше само атрибут на омразата?

По нареждане на господин Брунман в къщата се появиха нова готвачка и нова прислужница. Но това нямаше нищо общо с едновремешната атмосфера на взаимно доверие. И двете отговаряха напълно на дефиницията за добри германци: „верни на партийната линия“.

Дебора не можеше да се отърве от чувството, че споделя жилището с две шпионки.

През юни 1940 година Хитлер достигна върха на военната си мощ: след Полша бе окупирал успешно Дания, Норвегия, Белгия и Люксембург и бе спечелил битката за Франция. Той прие капитулацията на Франция в същия вагон, за целта изваден от музея, в който държавите победителки през Първата световна война бяха подпечатали поражението на Германия.

Прочете й го на глас майка й, която следеше внимателно вестниците след изчезването на баща й. Дебора си помисли, че този фюрер трябва да е хем дребнав, хем отмъстителен.

Единствената капка катран във военната супа си оставаха британците, които на 3 септември 1939 година бяха обявили война на хитлеристката диктатура. За разлика от другите европейски и трансатлантически политици, които поддържаха курс на изолационизъм, техният премиер Чърчил отрано беше осъзнал опасността, произтичаща от властовите апетити на германския фюрер и на неговите следовници, верни като нибелунги, и бе прозрял намеренията му.

При това Хитлер ги беше изложил подробно пред света още в публикуваната си през 1925 година хроника на един луд — „Майн Кампф“, която всеки можеше да си купи. Милиони екземпляри бяха продадени от тази книга, само дето май никой не я беше чел.

В кратък прилив на предишната си дееспособност Елизабет наложи на господин Брунман да назначи отново Отилие и да освободи новата прислужница. Така Отилие се завърна на Принцрегентенплац. Елизабет, Дебора и Волферл, който се беше възстановил благодарение на трогателните грижи на своите близки, я посрещнаха като загубен член на семейството.

Мъжът на Отилие, Ханс, беше загинал в Полската кампания за фюрера и отечеството.