Хани Мюнцер
Жило и мед (5)

Четвърта глава

Пет дни по-късно изтощеният от недоспиване отец Симоне се обади по телефона на Фелисити. Заради превода бил зарязал всичко друго и работил почти непрекъснато по него.

— Майка ви наблизо ли е? — прошепна той.

— Не, слезе долу за малко. Искаше да купи някои неща. — Младата жена се учуди на въпроса му.

— Много добре. Приключих с превода. Трябва да призная, че тези страници ме разтърсиха дълбоко. Не очаквах подобно нещо, синьорина Фелисити. Но не мога и не искам да изпреварвам историята. Непременно трябва да я прочетете сама, за да разберете какво имам предвид. Записките са наистина на вашата баба, както предположи майка ви. Разполагате ли с лаптоп?

— Да.

— В такъв случай ми дайте имейл адреса си. Ще ви изпратя целия превод като прикачен файл. Ако позволите един съвет: прочетете писмото и историята преди майка си и ми се обадете, когато приключите. След това ще дойда с оригиналните документи и с превода и заедно ще ги предадем на майка ви. Ва бене?

Фелисити се съгласи с всичко, без да задава повече въпроси, макар загадъчното поведение на отец Симоне да я озадачи донякъде. Но най-вече изпита страх от историята на баба си. Какво ли се съдържаше в нея, та отецът беше толкова потресен?

През изминалите дни двете с Марта не бяха напреднали нито крачка с документите от кутията. С изключение на няколкото кратки разходки, на които Фелисити бе извела майка си повече или по-малко насила, дори не намериха време да опознаят Рим, а почти непрекъснато седяха и умуваха над вестникарските изрезки.

— Едно не мога да разбера, мамо — попита още в началото младата жена. — Защо баба е скъсала всичко, за да го съхранява после в кутия? Защо не е изхвърлила веднага тези неща?

Гърчейки се, майка й си призна, че след първоначалния шок сама е накъсала съдържанието на кутията. Отначало Фелисити се опита да сортира безбройните парченца. Това бяха само изрезки от вестници, а не писма или други документи. Всичките бяха на немски или на италиански, а няколко на иврит — езици, които не владееха нито майката, нито дъщерята.

Опитът на Фелисити да преведе отделни текстове с помощта на преводаческия софтуер в интернет произведе само някакъв буламач от думи, което вероятно се дължеше на факта, че повечето текстове бяха отпреди повече от седемдесет години. Костваше й още много часове, докато си преведе отделни думи, прибягвайки до речник. Резултатът беше също толкова мизерен. В крайна сметка не научиха нищо.

Положителният ефект от прекараните заедно дни беше, че майката и дъщерята действително се сближиха мъничко. Не толкова с думи, колкото благодарение на една фина промяна в атмосферата помежду им. Фелисити все още не можеше да улови тази промяна в техните отношения — беше плахо и предпазливо сближаване, сякаш чувствата им една към друга бяха чупливи подобно на най-фин порцелан.

През тези дни младата жена се изкушаваше неведнъж да наруши мълчанието, което бе хвърляло сянка върху нейното детство. Но какво щеше да каже на майка си? Да я попита защо има чувството, че помежду им съществува дистанция, която не може да си обясни? Дистанция, каквато не би трябвало да има между майка и дъщеря? Като дете се примиряваше с нея, защото не познаваше друг вид взаимоотношения — приемаше майка си като майка, не като човек.

Когато порасна обаче, постепенно осъзна, че винаги й е липсвало нещо. Същевременно започна да упреква себе си. Защо не бе направила опит да преодолее тази невидима стена? Спомни си за укора на Ричард при сбогуването им — че изпитвала страх от дълбоките чувства и направо бягала от тях. Тогава сметна упрека му за обикновена баналност, стори й се твърде обобщаващ. Сега се запита дали Ричард все пак не е бил прав.

Наистина ли беше страхлива? Дали не си улесняваше живота, предпочитайки да нарани него, вместо да застане очи в очи със собствените си недостатъци? Но ако безпардонното й поведение беше симптом, то коя беше причината? Ами ако ключът към нея беше в покойната й баба? За първи път на младата жена й хрумна, че трите — бабата, майката и дъщерята — споделяха едно и също принудително безпокойство, носени от морето на живота.

Фелисити усещаше, че майка й изпитва същите чувства, ала и двете се колебаеха да направят първата крачка. През прекараните заедно дни останаха в плен на едно странно настроение, затъвайки някъде по средата на пътя между изчакването и очакването.

Все пак майка й беше постигнала една от целите си: Фелисити не замина за Кабул. Днес трябваше да застъпи на служба там. Вместо това включи лаптопа си. Мейлът от отец Симоне вече беше в пощата й.

Младата жена отвори двата преведени документа: дневника и едно писмо, и започна да чете:

Писмо от майката Мария до дъщеря й Марта

 

 

Скъпа Марта, дъще моя,

Днес узнах от моя лекар, че имам Алцхаймер в ранен стадий. Чудовищна ирония на съдбата, според мен, при положение че през целия си живот се мъчех да забравя миналото си.

Ето че сега това ще стане. Малко по малко.

Но преди да се случи, искам да запълня една празнина — отдавна трябваше да го направя: да ти разкажа историята на нашето семейство. Кои сме и откъде произлизаш ти.

Всички ние, хората, сме част от една верига, свързани сме един с друг, защото носим в себе си частица от живота и от мислите на онези, които са живели преди нас. Ако любовта е сърцето, то споменът е душата. И двете неща са безсмъртни. Ала понякога се случват събития, лоши преживявания, които изтръгват една брънка от тази верига и помрачават сърцето и душата. Моята брънка се скъса преди много време.

Знам, че се провалих като твоя майка, Марта. През целия си живот останах за теб една чужденка, съзнателно те изключвах от живота си и не ти позволих да станеш брънка във веригата на твоите предци. Не те моля да ми простиш за това. За тези неща няма прошка.

Но може би ще ме разбереш малко по-добре, след като научиш моята, нашата история. Много от нещата съм записала по-рано на иврит — езика, на който ме научи моят баща. Идеята за това беше на твоя пастрок Рафаел. Той се надяваше, че по този начин ще изложа по-добре преживяванията си.

Пастрокът ти беше прекрасен човек, Марта. Той ти даде това, което не можех да ти дам аз. Когато го срещнах в Рим, Рафаел беше млад свещеник, един идеалист, чието пламенно усърдие в молитвите се превъзхождаше единствено от желанието да дарява света с милосърдие и любов към ближния. Той вярваше непоколебимо, че Бог ме е изпратил при него, за да ме спаси. Така аз се превърнах в гибелната орис на неговия живот. Заради мен Рафаел се отказа от всичко — от призванието си, от родината си Италия. Нито заслужавах неговата любов, нито му се отблагодарих за нея. Много години по-късно, малко преди смъртта си, той ми каза, че най-после бил разбрал едно: любовта не е само мисия, но и действие.

Оттогава това изречение не ми дава мира. Най-напред не разбрах какво имаше предвид. По някое време обаче ми стана ясно, че той възприемаше любовта си към мен като действие, насочено срещу самия него. Любовта към мен го унищожи. Аз го унищожих. Смяташ, че никога не съм те обичала, нали? Истината е, че никога не пожелах да те обикна. Не желаех дете. Отначало мразех тялото си, защото ми причиняваше това, после мразех себе си, защото не можех да го предотвратя.

Когато се роди ти, когато за първи път те взех в ръцете си, имаше един-единствен грандиозен момент, в който повярвах, че всичко може да се оправи. Това неуловимо чувство — любовта. Но внезапно омразата отново пое юздите — не срещу теб, Марта, а срещу мен самата. Защото те обичах! Това ме объркваше, не исках да изпитвам тази любов, не исках никога вече да изпитвам каквото и да било. Любовта беше останала в миналото, тя никога вече не трябваше да бъде част от живота ми, затова умъртвих добрите чувства в себе си. Омразата е олицетворение на Дявола, а той ме държеше здраво в ръцете си.

Желая ти най-горещо щастлив живот, изпълнен с любов, Марта. В лицето на Фелисити имаш прекрасна дъщеря. Дай й цялата любов, от която винаги съм те лишавала, и заедно намерете вашето място като брънки във веригата на вашите предци.

С моята история, която е и твоя, и на Фелисити, аз свидетелствам срещу забравата.

А сега все пак ще го напиша: Прости ми, Марта…

Сбогом…

Майка ти