Хани Мюнцер
Жило и мед (56)

Петдесет и пета глава

Рим, октомври 1945 година

Гибелната война, разтърсила Европа, беше свършила преди четири месеца. Тя изхвърли на брега невъобразими истории за страдания и мизерия: мъже, жени и деца, които заедно с оскъдните си спасени вещи носеха тежко бреме, хроники за смърт и ужас, завинаги запечатани в спомените им. Множество човешки същества, лишени от корени, изтощени до крайност сенки, заети да събират и подреждат наново отломките от своя живот. Единствено забравата носеше утеха и пощада, затова те се отвръщаха от миналото, следваха вечната пътека на надеждата и се вкопчваха в последната истина на своя живот — бъдещето.

При все това — тези хора вече излъчваха някаква плаха веселост, защото съзнаваха късмета си да оцелеят след Апокалипсиса.

Ала младата жена, която се влачеше по улицата, не хранеше надеждата за нов живот, не усещаше в себе си порива за ново начало. Бъдещето не означаваше нищо за нея. Тя никога нямаше да осребри полицата на войната, наречена надежда. Беше затворничка в своята лична война. Носеше я вътре в себе си, а пагубното й семе растеше в утробата й.

Тя бе загубила всички, които някога бяха значели нещо за нея. Не беше успяла да спаси и брат си, макар да бе дала всичко за него. Беше се провалила. Съдбата я запращаше отново и отново при Брунман.

В деня преди уговорената акция, когато Марлене трябваше да спаси Волфганг, ненадейно се появи Албрехт и моментално я отведе със себе си. После се посипаха бомбите и разрушиха до основи къщата на Принцрегентенплац. Албрехт й каза, че Волфганг е загинал, едва в последните дни на войната — искаше да използва брат й като средство за натиск върху нея, колкото може по-дълго. Уж между другото й съобщи също, че баща й тежи на неговата съвест и че е наредил да арестуват Леополд, собствения си брат, защото неговите „машинации“ започвали да вредят на кариерата му. Той, Албрехт, отговарял за логистиката на Окончателното решение, а брат му укривал и спасявал евреи! Брунман и подобните нему може да бяха загубили войната, но триумфът му над Дебора беше пълен. После той я заключи и я заряза.

По някое време Дебора забеляза, че пазачът й си е плюл на петите. Успя да избяга от затвора си, а няколко дни по-късно я прибра американски патрул в Гармиш ни жива, ни умряла от глад.

За своя изненада научи, че Марлене я издирва!

Дни след края на войната приятелката й се появи в Мюнхен в антуража на един американски капитан. Марлене помагаше на американците да идентифицират нацистки престъпници. На първо място в списъка беше Албрехт Брунман. Марлене дойде лично в Гармиш да прибере приятелката си. От нея Дебора узна, че Гестапо е арестувало Леополд директно пред дома й.

Освен това приятелката й сподели, че следите на оберщурмбанфюрер Албрехт Брунман водят към Италия. Не пожела да й каже нещо повече. Напротив, опита се да откаже Дебора от откачения й план за отмъщение. Албрехт Брунман щеше да получи справедливото си наказание. Междувременно Марлене беше дочула някакъв слух — американците планирали да организират военен съд в Нюрнберг, на който да изложат пред очите на света всички нацистки величия. Унижението да бъде третиран като престъпник би било по-голямо наказание за Брунман, отколкото една бърза смърт, аргументираше се Марлене.

Напразно. Дебора не позволяваше да я отклонят от намеренията й. Освен това беше убедена, че Марлене е убила Грайф. Малко след смъртта му Албрехт беше изказал подобно предположение. Попита директно приятелката си, но тя не пожела да си признае, макар че по лицето й премина едва доловима усмивка. Това ядоса Дебора — значи Марлене може да си отмъсти, но иска да й попречи да стори същото. Двете приятелки се разделиха скарани. На следващата сутрин Дебора си беше заминала.

Човешкият поток се движеше по уличките на Трастевере, тази част на Рим, която бе назована на река Тевере — Тибър. Младата жена се остави той да я носи. Някои силуети бързаха покрай нея, блъскайки се деловито, радостни, че са смъкнали от себе си бремето на войната. Други пък се влачеха едва-едва — новодошли като нея, изпити и с бледи лица, белязани от лишенията и страха от неизвестността.

Младата жена знаеше пътя. Пристъпваше напред, крачка по крачка, както бе правила от близо три месеца, ден след ден, час след час. Може би вече не стъпваше така точно и уверено както в началото на пътешествието си. Нозете я боляха, беше загубила едната си обувка, по-скоро тя просто се бе изхлузила от крака й, след като се беше разпаднала.

Нито един от измъчените образи наоколо не се интересуваше от нея, в тези задъхани дни на възраждане от пепелищата всеки имаше място само за себе си — както в плановете си за бъдещето, така и в сърцето си.

Подобно на мнозина, младата жена вървеше, свела поглед към калдъръма, поставен навремето от робите в една друга, отдавна отминала империя.

Както всяка война, така и тази премина и приключи, спазвайки някаква абсурдна аналогия с войните на предишните цивилизации. Тя сведе до минимум желанията на оцелелите до най-елементарните потребности на човешкото съществуване: покрив над главата, следващата топла храна и работа, за да припечелят за първите две.

Хоризонтът им беше свит до собственото „аз“, вниманието — насочено към собственото битие. Хоризонтът на хората щеше да се разшири отново едва с годините, с постепенното дистанциране от травматичните събития.

Щеше да мине време, докато старите норми на поведение се събудят за нов живот и докато зад всяко изпълнено желание щеше да чака друго, още по-голямо неизпълнено желание.

Младата жена бе достигнала крайната цел на своето пътешествие, Виа дела Кончилиационе. Тя се сля с тълпата на онези, които с приближаването на целта се бяха разделили на две групи — поклонници и духовници.

Двете групи олицетворяваха обичайното наследство от войната и отразяваха личната й съдба: в тях бяха представени всички — едните изпити, изтощени и опърпани, другите — охранени и добре облечени.

Жената гледаше с трескаво блеснали очи към пиаца „Сан Пиетро“. Не забелязваше обгръщащата площада впечатляваща колонада, нито катедралата „Свети Петър“, извисяваща грандиозния си купол към бледото небе под светлината на късното следобедно слънце.

Цялото й внимание бе приковано към високите няколко метра стени на Ватикана. Там беше намерил подслон той, мъжът, повод и цел на нейното пътешествие, мъжът, който й бе отнел всичко: семейството, любовта, достойнството.

Бащата на детето, което тя носеше под сърцето си. Как мразеше това дете! Дете на масов убиец. Негово дете. Не нейно.

Както безброй пъти досега, ръката й се мушна под опърпаното палто, слабите й пръсти потърсиха мястото под гърдите, където пазеше съкровището си. Изпита облекчение и надежда, щом напипа познатите контури на пистолета. Беше се сдобила с него, както и с информацията за местопребиваването на онзи мъж, разменяйки последния останал й ценен предмет — рубинения пръстен на майка си.

Успокоителната тежест на пистолета я съпровождаше през цялото изнурително пътуване като обещание за отмъщение. Отмъщение за всичките човешки животи, които той беше разрушил. Отмъщение за собствения й живот. За унижението. За мъките.

Отмъщение за живота, който растеше в утробата й.

Тя беше тук, за да го убие.