Хани Мюнцер
Жило и мед (2)

Първа глава

Сиатъл, щат Вашингтон, САЩ, май 2012 година

— Сигурна ли си, че постъпваш правилно? — попита Оливия приятелката си. Вероятно за стотен път задаваше този въпрос през последния час. Междувременно възмутеният й тон се беше поизтъркал — както и желанието на Фелисити да реагира.

Вместо това тя съсредоточено пълнеше с дрехи един куфар с библейски размери — подарък от непрактичната й, откъсната от действителността майка.

Оливия лежеше по корем на леглото, гризеше ябълка и с мрачно изражение наблюдаваше действията на приятелката си.

Фелисити подозираше, че Оливия няма да се откаже лесно. И наистина:

— Не проумявам как можеш да ми причиниш това. Да скроиш цялата работа тайно зад гъба ми! Какво си въобразяваше?!

Значи това беше същинският въпрос, Фелисити потисна усмивката си. Оливия й беше ядосана не заради това, което прави, а че беше успяла да го запази в тайна от нея, най-добрата й приятелка и същевременно най-любопитния човек на тази планета.

Фелисити игнорира възражението й, както и всички предишни, и извика:

— Готово! — След което затвори със замах куфара. В звука на падащия капак имаше нещо окончателно. Край на дискусията.

Но не и за Оливия.

— Помисли ли поне за минута за Ричард? — извади коза си тя.

Фелисити се извърна рязко. Тези думи наистина уцелиха слабото й място. Ричард. Надежден, талантлив, с блестящи перспективи и на всичкото отгоре хубавец. Братът на Оливия беше десет години по-голям от нея, вече придобил известност като хирург, докато мастилото върху дипломите на двете новоизпечени лекарки още не беше изсъхнало.

Целият женски персонал на Детската болница в Сиатъл беше в краката му. А тя, Фелисити, се готвеше да го напусне и да отпраши към друг континент.

— Нали знаеш, че той истински те обича? — тонът на Оливия бе станал мек, гальовен.

— Знам. — Беше й го казал вчера, когато се сбогува с него. Ричард не я пускаше да замине. Опитал бе всичко, за да я накара да остане, дори й бе предложил брак. Сега тя не можеше и не искаше да мисли за тъжното му лице, за разочарованието в очите му, след като му отказа. Раздялата с него й късаше сърцето. От вчера сякаш някаква безформена буца биеше в гърдите й. Сама не проумяваше защо, но не можеше да постъпи другояче.

Така беше от край време. Някакво вътрешно безпокойство непрекъснато я тласкаше напред. Вече се съмняваше, че това ще се промени някога. Беше се надявала да се отърве от вътрешния натиск, след като постигне голямата си цел — да стане лекарка, ала колкото повече наближаваше краят на следването и изпитите, толкова по-силен ставаше поривът й да поеме в нова посока, да избяга от подредения си живот.

А всъщност най-съкровеното й желание беше да се установи някъде и да си извоюва стабилно място в живота. Въпреки това винаги правеше обратното — подчиняваше се на настойчивото безпокойство, извиращо сякаш от дълбините на душата й. Като че ли желаеше един живот, но беше принудена да води друг, въвлечена във вечен спор със самата себе си. Беше се опитала да обясни това на Ричард. Но как можеш да обясниш нещо, което сам не разбираш? Провали се позорно и накрая той си тръгна.

Без сама да знае откъде й хрумна това меланхолично изречение, тя си помисли: Аз никога няма да стъпя в страната на любовта. То остави след себе си чувството за загуба и блудкавия вкус на страха.

— Какво каза? — изумено я погледна Оливия.

Без да осъзнава, Фелисити явно беше произнесла на глас тези думи. Изведнъж се сети кой й ги беше внушил. Преди много години баба й ги бе изрекла пред внучката си, малко преди да се разболее от Алцхаймер. Странно, че това изречение изникна в съзнанието й точно сега. От друга страна не беше чак толкова странно: преди шест дни баба й бе починала на осемдесет и седем годишна възраст. Смъртта й беше избавление не само за нея, болната, но и за цялото семейство.

Заради погребението Фелисити бе отложила полета си за Кабул, където щеше да работи за „Лекари без граници“.

Мобилният й телефон иззвъня. Сигурно беше майка й Марта. Всъщност тя отдавна трябваше да е тук — настояла бе лично да откара дъщеря си на летището.

Фелисити въздъхна. Изпитваше ужас от близо едночасовото пътуване, което майка й със сигурност щеше да използва за поредния си опит да я разубеди. Мили боже, точно пък Афганистан! Ама наистина, трябва да си се побъркала, Фелисити. Затова ли следва толкова дълго, та после да ходиш забулена на края на света? Как можа! Да не говорим, че талибаните непрекъснато се взривяват сами! Ужасно!

На телефона обаче не беше майка й, а баща й. Преди година беше получил инсулт, който го бе приковал към инвалидната количка, но се възстановяваше успешно и скоро щеше да се изправи на крака.

— Здравей, малката — поздрави я той. — При теб ли е майка ти?

— Здравей, тате. Не, всъщност тъкмо се канех да се обадя у вас и да попитам къде се бави толкова. Кога тръгна?

— Точно това му е странното. Както изглежда, тази нощ не се е прибирала изобщо вкъщи. Никога не е правила така. Надявах се да е при теб.

— Какво? Мама не се е прибрала у дома? — невярващо възкликна Фелисити.

Майка й си имаше своите слабости, но беше олицетворение на надеждността и със сигурност не би оставила баща й сам през нощта, особено пък след инсулта.

— Възможно ли е да ти е звъняла, а ти да не си чул?

— Не, прослушах телефонния секретар. Няма позвъняване, няма съобщение. Изключила е и мобилния си телефон. Къде ли може да бъде?

— Къде възнамеряваше да ходи вчера? Може би на заседание на някой комитет? Сигурно има начин да проверим? — Майка й участваше активно в няколко благотворителни дружества, това беше смисълът на нейния живот — да се грижи за другите. „Само не и за собственото си семейство“, помисли си Фелисити. Стоп, не бъди несправедлива, тутакси се укори тя. През последните години положението се беше подобрило значително.

— Не, не е била на заседание. Вчера по обед се обадиха на майка ти от старческия дом. Помолиха я да отиде и да разтреби стаята на баба ти. Казаха, че им трябвала спешно за следващия пациент.

— Обади ли се там?

— Разбира се. Казаха ми, че прекарала в дома максимум половин час следобед и после си тръгнала. Един от санитарите я видял да изхвърча от сградата с някаква кутия под мишница.

— Да изхвърча?! Майка ми? Честно казано, не е в неин стил.

— Не, никак даже. Не й прилича също да не се обажда. Мислиш ли, че може да й се е случило нещо? Автомобилна злополука, например?

Фелисити долови страха в гласа на баща си.

— В такъв случай със сигурност щяхме да сме научили. Знаеш ли какво, тате? Ще дойда при теб. Първо ще се обадим на членовете на различните комитети. Сигурно има безобидно обяснение. Може би отново е изпаднала в един от нейните маратони на молитва и покаяние, забравяйки за всичко около себе си. Или това е най-новият й трик да ме възпре да замина за Кабул…

— Ами твоят полет? — попита баща й.

— Няма проблем, мога да го отложа. Службата ми там започва чак след седмица. До половин час съм при теб. Междувременно й звъни непрекъснато на мобилния. Доскоро, тате!

— Правилно ли разбрах? Майка ти е изчезнала? — изумено попита Оливия.

— Да, очевидно още от вчера следобед. Във всеки случай оттогава не се е обаждала на баща ми. След инсулта му двамата спят в отделни стаи. Татко си ляга много рано. Вечно е уморен от многото лекарства, които му предписват. Затова е забелязал едва тази сутрин, че я няма.

Оливия скочи от леглото и захвърли нахапаната ябълка.

— Ще те закарам. Любопитно ми е да разбера какво става с майка ти.

По пътя тя подхвана умислено:

— Преди малко спомена за Мартините маратони на покаяние. Опасяваш се, че може пак да е започнала, така ли? — Двете приятелки се познаваха от детската градина, затова Оливия от години знаеше за странните пристъпи на набожност у майката на Фелисити. — Кога беше последният път? Май доста отдавна, нали? — настоя тя.

Фелисити пресметна наум: трябва да бяха изминали близо осем години, откакто бившата сестра от религиозен орден Марта Бенедикт за последно се беше затворила в продължение на дни, за да моли Бог за опрощение, защото го била разочаровала. Преди това същото се бе случвало на равни интервали, горе-долу веднъж на шест месеца. За първи път й мина през ума, че набожността на майка й, по-рано направо фанатична, намаляваше с всяка изминала година, Фелисити сбърчи чело. Всъщност положителното развитие на майка й беше започнало, когато баба й Мария бе настанена в старчески дом заради прогресиращия й Алцхаймер. Тя обясни това на Оливия и додаде:

— Възможно е смъртта на баба да е предизвикала рецидив у нея. Силно се надявам обаче да не е така. Би се отразило зле на татко и би отворило стари рани. В подобни случаи той винаги се чувства така, сякаш с измама е ограбил живота на мама.

— В действителност майка ти ограби вашия живот. Честно казано, винаги съм се възхищавала на теб и на баща ти, задето търпяхте всичките й приумици. В ушите ми още звучи онова нейно меа кулпа, меа максима кулпа^[1]. Марта е поне два пъти по-набожна от брат ми Фред. А той все пак е йезуит. — Открай време Оливия не си мереше приказките.

Фелисити направи гримаса. Приятелката й не за първи път засягаше тази тема. Вярно, баща й прощаваше всичко на майка й, защото я обичаше и боготвореше. Той беше петнайсет години по-възрастен от нея, бяха се оженили късно, Фелисити беше единственото им дете. Майка й била прехвърлила четирийсетте, когато разбрала, че очаква бебе. И двете без малко не умрели при раждането, после се наложило Фелисити да прекара месеци в болницата, докато укрепне. Марта Бенедикт гледаше и на този факт като на Божие наказание, задето навремето напуснала Ордена на францисканките, за да се омъжи за баща й Артър. Фелисити силно се надяваше причината за изчезването на майка й да е друга, а не рецидив на някогашната мания за покаяние.

Старото пежо на Оливия зави по „Ричмънд бийч драйв“ и спря пред тухлената къща на родителите на Фелисити. Младата жена съзря баща си, застанал на отворената входна врата. Отпуснат тежко на две патерици, той се бе облегнал на рамката на вратата. Не носеше връхна дреха, макар че откъм брега духаше студен вятър и рошеше бялата му коса. Къщата се намираше точно на „Пъджет саунд“ — само тясна ивица суша го делеше от Тихия океан. След като видя угрижената му физиономия, Фелисити си спести укора, че така ще си докара простуда.

Тя го отведе обратно в къщата, където баща й осведоми двете млади жени за последното развитие на нещата, каквото всъщност нямаше. Майка й все така не се бе обадила, мобилният й телефон беше все така изключен, а обажданията на баща й до членовете на различните комитети бяха безрезултатни, Фелисити провери отново телефонния секретар, но той не бе записал нищо. Баща й нямаше мобилен телефон.

Тя се обади лично в старческия дом „Удхил“ и получи същата информация като баща си: майка й прекарала там максимум половин час и си тръгнала, без да си вземе довиждане.

— Този санитар, който е видял майка ми… Може ли да поговоря за малко с него? Дали все пак не е споменала нещо?

— Не — троснато отвърна заместник-управителката на дома. — Мистър Гонсалес не е на разположение. Аз обаче знам, че той е забелязал майка ви само защото почти го повалила на земята, дори изпуснал таблата, която носел. Е, какво ще стане сега със стаята на баба ви? Ако не я освободите до утре по обед, ще се наложи да ви начислим още един месец.

Фелисити извъртя очи и се опита да запази спокойствие:

— Ще имам грижата за това — и затвори умислено.

— И сега какво? Майка ти все трябва да е някъде. Ами ако й се е случило нещо? — попита баща й; тревогата бе набраздила лицето му с още по-дълбоки бръчки, Фелисити стисна ръката му.

— Ще се обадя в спешните отделения на всички болници от околността. Така ще сме сигурни, нали, тате?

— Аз ще поема това, Фелисити. А ти по-добре се обади на телефонната компания. Сигурно ще могат да ти кажат къде е бил засечен за последно мобилният телефон на майка ти — предложи Оливия и веднага се зае със задачата. За щастие проучванията по болниците показаха, че при тях не е докарана жена на име Марта Бенедикт.

Обаждането на Фелисити до телефонната компания донесе повече информация. След известни увъртания, докато се легитимира, за огромна нейна изненада й съобщиха, че мобилният на майка й е бил засечен за последен път предишния ден на летището „Сиатъл-Такома“.

— Каква работа има мама на летището? — изумено попита Фелисити, а погледът й сновеше между Оливия и баща й.

— Може да се е объркала и да е решила, че заминаването ти е било насрочено за вчера? — обади се баща й, клатейки невярващо глава.

— Не ми се вярва. Освен това няма смисъл. Нали искаше да ме вземе и да ме закара…

— Може да е решила спонтанно да замине нанякъде? — попита Оливия.

— Но нали е носела само дамската си чанта! Кой тръгва на път без багаж? — вметна бащата.

— Ще се учудиш колко хора го правят, чичо Артър — отвърна Оливия, която открай време го наричаше чичо. — Имам идея: какво ще кажете за проверка на кредитната й карта? Следвайте парите!

— Моля? Какво значи това? — погледна я объркано той.

— Значи, че Оливия е прекалила с кримките по телевизията — каза Фелисити. — И все пак е права. Струва си да опитаме. Ще се обадя в банката. Може майка да е използвала наскоро кредитната си карта. — Последва ново прехвърляне за легитимиране, но благодарение на това че баща й знаеше отговора на въпроса за сигурност, накрая Фелисити получи желаната информация. В късния следобед на вчерашния ден майка й действително беше платила полет до „Рим — Фиумичино“.

— Ето, виждаш ли? Кого познава майка ти в Италия? — попита Оливия.

— Никого — в един глас отвърнаха Фелисити и баща й и се спогледаха удивено.

— Значи все пак — рецидив!

— От къде на къде?

— Рим, папата, глава на Католическата църква. Е, просветва ли ти? Меа кулпа? Нали веднъж вече бе изразила намерението си да се помоли за прошка пред най-високата инстанция на Земята?

— О, боже — отново в един глас изпъшкаха Фелисити и баща й.

— Амин — сухо приключи Оливия.

 

 

По обед на следващия ден Фелисити се намираше в залата за заминаващи на летище „Сиатъл-Такома“, но вместо билета за Кабул държеше в ръка билет до Рим.

Междувременно беше сигурна, че майка й не е изпаднала в пристъп на покаяние. Не, Марта Бенедикт бе поела на пътешествие из миналото на покойната си майка.

Двете с Оливия отново бяха претърсили основно стаята на баба й и не бяха открили нищо. Мислите на Фелисити кръжаха все по-усилено около тайнствената кутия, с която майка й била напуснала дома така припряно, както се твърдеше. Дали съдържанието на кутията имаше нещо общо със загадъчното изчезване на Марта? По-късно бе успяла да поговори за кратко със санитаря, възрастен мексиканец.

Разказът му не й донесе успокоение. Майка й изглеждала, сякаш самият дявол бил по петите й, съобщи санитарят и извади от джоба на престилката си смачкана хартийка.

— Ето това държеше в ръцете си баба ви, когато умря. Исках да го дам вчера на майка ви, но нямах възможност.

Фелисити изглади хартията, която се оказа изрезка от вестник. На нея имаше сцена от съдебна зала — открояваше се някакъв мъж, явно обвиняемият. За съжаление снимката беше изрязана без текста под нея. Но не мъжът заинтригува Фелисити, а жената на заден план на фотографията. В нея разпозна баба си: тя седеше на първия ред в публиката и беше втренчила поглед в обвиняемия. Никога Фелисити не бе виждала толкова убийствена омраза върху нечие лице. Изрезката трябва да беше от 60-те години, ако се съдеше по облеклото на мъжа и по възрастта на баба й. Кой беше този човек? Защо баба й се бе интересувала от него? Не успя да разбере нищо и от гърба на изрезката — изглежда беше част от некролог. Обаче с непознати писмени знаци. Предположи, че е на иврит. Ако беше така, как баба й се бе озовала на снимка в израелски вестник?

 

 

Фелисити беше наясно, че няма смисъл да се обръща към полицията. Майка й беше възрастна жена и можеше да пътува, където и когато си поиска. Затова без колебание реши да я последва и лично да я потърси. Разбира се, че се тревожеше за нея, но в същото време й се сърдеше, задето бе изоставила татко й просто така, без да каже нито дума. Баща й нямаше да се успокои дори за минута, докато не получи вест поне от една от двете. Оливия обеща на Фелисити да се грижи за него по време на отсъствието й. Нямаше проблем да отложи пътуването до Кабул с няколко дни.

— Почакай, Фелисити! — извика някой зад гърба й. Обърна се и видя Ричард, своя почти годеник, да крачи забързано към нея.

— Радвам се, че те хванах. — Той я прегърна и я целуна страстно, сякаш не се бяха разделили вчера. После я пусна и я дари с усмивката, която тя така обичаше. — Извинявай, аз по навик. — Ричард не изглеждаше ни най-малко смутен от целувката, за разлика от Фелисити. Тя му бе отвърнала спонтанно. А беше решила твърдо да не му дава повече надежди! Ричард трябваше да бъде свободен за една нова любов. Изглежда сърцето й не беше така последователно както разумът й. Защо бе дошъл? Тя не се чувстваше достатъчно силна за повторение на сцената от предишната вечер.

Ричард обясни присъствието си със следващите думи:

— Вчера Оливия ми разказа всичко. Според нея майка ти е изпаднала в кризата на средната възраст и е заминала за Рим, без да каже нито дума. Просто така? Странно, спонтанността не е качество, което бих свързал с Марта Бенедикт. А ти си решила да тръгнеш след нея?

„Слава богу“, с облекчение си помисли Фелисити. Ричард беше тук заради майка й, а не за да я задържи, смятайки, че заминава за Кабул.

— Тревожа се за нея. Нали я знаеш каква е. Никога не е била в Европа, не говори италиански, в най-добрия случай — малко латински, и доколкото знам, не познава нито една жива душа там.

— Какво смяташ да правиш? Как ще я откриеш? Рим е голям град.

— Честно казано, понятие си нямам. Първо ще се обърна към италианската полиция, макар че едва ли ще имам особена полза от това. Повече разчитам на информацията от банката. Досега проявиха голяма отзивчивост. Така научих, че е теглила пари още на римското летище. Това все пак е някаква следа. Преди всичко значи, че е пристигнала благополучно. Ще ме информират, щом използва отново кредитната си карта.

— Имам нещо за теб — име и телефонен номер в Рим! — Ричард тикна в ръката й лист хартия. — Говорих с по-малкия ми брат Фред и той ми спомена за някакъв свещеник на име Лукас фон Щетен. Учили заедно четири семестъра в Мюнхен. Отец Лукас е йезуит и от няколко месеца живее в Рим. Снощи разговарях с него по телефона.

— Снощи ли? Извадил си горкия човек от леглото? — Фелисити погледна неволно часовника си.

Ричард се усмихна отново с неустоимата си усмивка.

— Братчето ми Фред каза, че няма проблем. Свещениците служат на Бога двайсет и четири часа в денонощието. Отец Фон Щетен обеща да те посрещне на летището в Рим. Ще ти помага в търсенето.

— Благодаря, не знам какво да кажа. Засрамваш ме. Ти си такова съкровище, а аз… — Фелисити не довърши изречението. Всъщност всичко беше казано, нямаше какво да се добави; нещата не бяха лесни и за двамата. Вместо това тя се изправи на пръсти и го целуна по бузата. — Поздрави Фред от мен!

Ричард я задържа за момент и я притисна в обятията си, после я пусна рязко.

— Късмет, и се обади, става ли?

— Разбира се. — Тя тръгна, после се обърна още веднъж. — Как ще позная отец Фон Щетен?

— Много лесно — ухили се Ричард. — Просто се огледай за най-привлекателния мъж надлъж и нашир.