Хани Мюнцер
Жило и мед (51)

Петдесета глава

На следващата сутрин Албрехт продължи да я разтакава — най-напред легна с цялата си тежест върху нея и се задоволи без задръжки.

Дебора подозираше, че нарочно я измъчва. Едва след обилната закуска, която бяха поръчали в апартамента, той беше готов да говори за Марлене.

— Тя е еврейска шпионка. Казва се Ана фон Дюркхайм. Майка й била еврейка, слугиня у семейство Фон Дюркхайм, и прелъстила сина им. Грайф вече е арестувал в Берлин Марлене-Ана за противодържавни действия. Укривала евреи и помагала за извеждането им от града. Той я познал. Горкият Ернст, опасявам се, че в момента преживява доста неприятни мигове. Грайф го е притиснал здравата.

— Марлене — еврейска шпионка? Това е пълна лудост, Албрехт. Та нали едва не загина при атентата? Дори само този факт доказва, че не може да има нищо общо с всичко това! — възкликна Дебора.

— Не, той доказва най-вече колко неорганизирано и некоординирано действа полската Съпротива. Рядко глупава паплач, която убива дори собствените си хора — презрително отвърна Албрехт.

— Въпреки това, на грешен път сте, Албрехт. Повярвай ми, този Грайф е безумец, виж само как се отнесе с мен! Навсякъде му се привиждат шпиони. — Възмущението на Дебора беше неподправено. — Веднага трябва да направиш нещо за Марлене! Говори с Грайф и му кажи, че греши. И къде изобщо е Марлене, знаеш ли как е? Може ли да я видя?

— Тя е там, където й е мястото, в затвора „Монтелупих“. Как е? Ами, тъй като досега още не е признала това, което иска да знае Грайф, едва ли е добре, опасявам се. Но тя и преди това не беше добре — додаде Албрехт и се ухили нагло. — Според мен Грайф ще я притиска напразно. Тази жена не е глупава. Първо, гръбнакът й е счупен, и второ, тя е наясно, че Грайф ще я убие така или иначе. В състоянието, в което се намира, твоята мнима приятелка сигурно ще се моли смъртта да настъпи по-бързо. Но ти би могла да й помогнеш. Грайф е намислил нещо.

— Грайф ли? Какво иска от мен? — подозрително попита Дебора. Побиваха я тръпки само при мисълта за този мъж.

— Да отидеш при Калтен и да я преслушаш. Ако ти каже къде се крият атентаторите срещу Хайдрих, той ще пусне лекар при Марлене.

— Значи и ти вярваш, че тя има нещо общо с атентата срещу твоя шеф? — попита Дебора, като разсъждаваше трескаво дали Албрехт не й залага капан, защото я подозира. Междувременно беше научила, че Райнхард Хайдрих е бил тежко ранен при атентата от 27 май, но според лекарите щял да оцелее.

— По принцип не вярвам на нищо без доказателства. Може щурмбанфюрер Фон Грайф да не ми е най-добрият приятел, но си разбира от работата и е част от елита на СС като мен. Ако някой може да измъкне истината, това е той. Но аз искам да знам кои са задкулисните организатори. Говори с жената и разбери какво знае.

Дебора се опита да разгадае изражението на Албрехт. Дали той вярваше на обвиненията на Грайф срещу нея? Но Албрехт я гледаше с непроницаемо лице. Все пак това означаваше, че може да отиде при Марлене. С нея щеше да говори за арестуването на Якоб. Може би Марлене щеше да й каже към кого от групата да се обърне. Всичко друго нямаше значение.

— Ще говоря с нея — изрече на глас тя.

— Браво. — Албрехт хвърли салфетката си на масата и се изправи. — Облечи се. Тръгваме веднага.

Пътуването до затвора „Монтелупих“ в северната част на Краков премина в мълчание. Колата спря пред затворническия комплекс на улица „Монтелупих-Каменна“, но Албрехт не понечи да слезе. Дебора попита нервно:

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Не, имам друга работа, но ще ти изпратя Осман с колата. Той ще те чака тук след един час.

— Оставяш ме насаме с този Грайф? — Дебора едва контролираше гласа си.

Албрехт се усмихна самоуверено.

— Няма защо да се страхуваш от него, Мария, той няма да ти направи нищо. Дал съм му стриктни указания. Грайф не може да си позволи неприятности с мен, камо ли пък с Хайдрих. А сега тръгвай и гледай да постигнеш успех. Ще те възнаградя.

Осман й отвори вратата и тя, ще не ще, трябваше да слезе.

— А, и още нещо — провикна се след нея Албрехт. Дебора се обърна в очакване на продължението. — Марлене е загубила много от предишната си елегантност — ухили се в лицето й той.

За първи път тя изпита остра омраза към него.

 

 

Тъмничарят вървеше пред нея. Крачеше бързо, без да си прави труда да разговаря с Дебора или да следи дали тя успява да го следва, надолу по тясна стълба и през безкрайни тъмни коридори, отчасти толкова ниски, че се налагаше да навежда глава. Смърдеше на гнилоч и канализация. Мъжът отключи безмълвно една тежка врата и я пусна да влезе.

— Ще ви чакам отвън. Повикайте ме, ако имате нужда от мен. — Дебора се насили да кимне дружелюбно. Вратата се захлопна зад гърба й, ключът изскърца в ключалката.

— Вече започвах да се чудя кога ще се появиш. Кой те изпраща? Грайф или Брунман? — Марлене лежеше изпъната върху един нар.

Макар Албрехт да я беше предупредил, Дебора се шокира при вида на приятелката си. Марлене лежеше в собствените си изпражнения. Тъй като не беше в състояние да се движи, не можеше да стигне до тенекиената кофа в ъгъла.

Дебора се огледа безпомощно. Нямаше вода, хартия, кърпа, нищо. Само мръсотия, смрад и буболечки.

— Е, не е точно като в „Адлон“ — тихо промълви Марлене, след като приятелката й пристъпи по-близо. — Наведи се към мен. Стените са дебели, но не искам да рискувам. Слушай, Дебора, не знам с колко време разполагаме. Аз няма да изляза жива оттук. Ти трябва да изпълниш докрай нашата задача и да откраднеш протокола от Брунман. Нужен ни е оригиналът. Дай го на Осман. Той знае какво да прави по-нататък. Обещай ми да се погрижиш. — Дебора не казваше нищо, само я гледаше мълчаливо. Тялото на Марлене може да беше пречупено, но не и волята й.

— Обещай ми. Хайде, кажи го!

— Обещавам — неохотно отрони Дебора.

— Добре. Трябва да ми направиш още една услуга. По очевидни причини не успях да глътна капсулата си с цианкалий — усмихна се измъчено Марлене. — Грайф ми я взе. Но съм скрила втора капсула в банята при теб. Залепена е под шкафа с хавлиените кърпи. Трябва да я вземеш и да ми я дадеш. В устата — настойчиво допълни тя.

— Какво?!

— Много добре ме разбра. Погледни ме, аз съм свършена! Не чувствам нищо от шията надолу. Нищо! Дори на Едноокия вече не му е забавно да ме измъчва. Донеси ми я, чуваш ли?

— Да ти я донеса, за да се самоубиеш? — тихо промълви Дебора.

— Каква си ми умница, най-после загря.

— Но…

— Никакво „но“! Направи го. Не искам да живея така, да лежа в собствените си лайна. Донеси ми я час по-скоро. Ако си ми приятелка, направи го. За мен. — Дебора се взираше в нея, неспособна да пророни и дума. Беше гневна и тъжна едновременно.

— Хайде, обещай ми. Моля те… — В гласа на Марлене имаше нещо ново, ранимо, което преряза Дебора право в сърцето — тя осъзна, че ще загуби единствената си приятелка. И нищо, което можеше да каже или да направи, не би променило нещата и не би накарало Марлене да се откаже от намеренията си. Ако не се самоубиеше, щяха да я убият нацистите.

— Добре, обещавам.

— В такъв случай сега ще ти издам една маловажна подробност за нашата нелегална група. За да те пуснат утре пак при мен, ще твърдиш, че съм намекнала да ти дам повече информация. — Марлене й прошепна няколко фиктивни данни, които беше приготвила в случай че я заловят. Нацистите щяха да намерят в старата фабрика някои неща, например няколко откраднати есесовски полицейски униформи, но те бяха там точно затова. — Какво има? Защо ме гледаш така? — Дебора се колебаеше дали да й съобщи за ареста на Якоб. Явно Марлене не знаеше за него. Най-напред тя беше обикнала Якоб, но го бяха арестували в нейните, на Дебора, обятия.

— Якоб е арестуван — прошепна младата жена.

— Знам и не можем да направим нищо за него. — Лицето на Марлене сякаш внезапно се вкамени.

— Но ти сигурно познаваш неговите другари. Може би те ще успеят да го освободят.

— Не бъди наивна! И без това си имат достатъчно грижи.

— Но…

— Никакво „но“. Якоб знаеше за риска. Нашият живот не е важен, важно е делото ни. Сега ти трябва да заемеш неговото и моето място, Дебора. Точно това щеше да ти каже и Якоб, ако беше тук. Направи го заради него. А сега си върви и гледай да докопаш протокола. Разчитаме на теб. И не забравяй, че обеща. И за двете неща. До утре, приятелко.

 

 

След като Дебора си тръгна, маската на решителност се смъкна от лицето на Марлене и отстъпи пред безкрайно отчаяние. Грайф беше победил. Не й бе останало нищо, дори гордостта. Не можеше да разчита, че Дебора ще удържи на обещанието си и ще й даде цианкалия — ако изобщо я пуснеха още веднъж при нея. Марлене копнееше за смъртта. Заложи всичко и загуби всичко: беше предала Якоб с безумната надежда, че ще го спаси, ще го предпази от нови изтезания. Грайф я накара да гледа — за целта я завързаха с дебели въжета към един висок стол — докато измъчваше Якоб, час след час, и така — цяла нощ.

Якоб беше разбрал веднага какво цели мъчителят му с присъствието на Марлене. Извика й да си държи устата затворена. И че не той е важен, а делото. Думите, които току-що бе повторила пред Дебора, бяха негови. Призори Марлене не можеше повече да издържа. Грайф беше извадил едното око на Якоб. Той изстена, но не изкрещя. Нито веднъж. Затова пък Марлене се разкрещя, докато гласът й се пречупи и пресипна дотолкова, че едва-едва шепнеше. А после, когато Якоб загуби за първи път съзнание, тя с дрезгав глас каза:

— Престанете, Грайф! Ще ви кажа каквото знам, но само след като повикате лекар за Якоб.

Грайф махна с ръка и след няколко минути се появи лекарят. Едноокия приближи лице до Марлене и каза:

— Е, слушам. — Тогава тя му разказа всичко, което знаеше за следващата планирана операция.

Какво направи? Предаде всичко, себе си, Якоб, делото, и не постигна абсолютно нищо. Накрая Грайф я изгледа изпитателно и каза:

— Благодаря ти, Ана, че все пак не ме излъга. Защото друг информатор ми разказа всичко това още снощи. Жалко, но след като не научих нищо ново от теб, не се чувствам обвързан с нашето споразумение. — При това й се усмихваше почти приятелски. А после отпрати лекаря и продължи ужасното си дело.

Вратата на килията й отново се отвори. Марлене предположи, че пак е пазачът. Досаждаше й още от вчера. Не можеше да се съпротивлява на ръцете му. Да, той беше.

— Уф, смърдиш като цяла кочина, пачавро.

— Мерси, подобно. Ако знаех, че ще дойдеш, щях да се изкъпя.

— Млъквай! — Той я удари през лицето. Марлене усети вкуса на кръв върху устната си. Болката я зарадва, хубаво й беше да я усеща. Сети се за Дебора, която си я причиняваше сама. Права беше приятелката й — понякога болката носи облекчение. Марлене се засмя на висок глас.

— Какво става? Защо се смее? — В килията беше влязъл втори мъж, след него и трети. Марлене не можеше да ги види, стояха извън зрителното й поле.

— Нямам представа, сигурно се е побъркала. Няма да е за първи път по тези места. Какво търсите тук? — попита пазачът.

— Трябва да я върнем в болницата. Щурмбанфюрер Грайф иска тя да остане жива, колкото е възможно по-дълго.

— Странно — коментира пазачът. — Обикновено е обратното.

Ала Марлене бе разбрала. Това беше садистично и перфидно. Грайф искаше тя да продължи да живее, за да я преследват кошмарните картини на изтезанията на Якоб. Това беше нейното мъчение. Прииска й се, като не може да умре, поне да полудее.

 

 

Отвратена, Дебора тръгна след пазача. Беше й лошо, но не толкова от вонята, която я обгръщаше като плътен облак. Не, стомахът й се обръщаше от хорската лошотия. Тя беше погледнала право в злото лице на реалността, нямащо нищо общо с лицето на външния свят, с красивата привидност, заслепявала я толкова дълго. Истинският свят не слушаше арии и не отпиваше от шампанското, истинският свят страдаше, хората умираха — убити от войната или от онези, които бяха подпалили тази война.

Според Якоб във Ванзейския протокол пишело, че нацистите планират да избият всички евреи. Милиони евреи. Защото съгласно дефиницията на расата господар те бяха малоценни същества, недостойни да живеят. Марлене беше половин еврейка, следователно не й оставаше друго, освен смъртта, за да им избяга.

Тя щеше да отмъсти за Марлене! Онези, които бяха отговорни за нейната смърт, щяха да си платят! Тя щеше да открадне протокола от Албрехт, та целият свят да научи за отвратителните планове за унищожение, начертани от нацистите. Хитлер и неговите помощници бяха олицетворение на злото, те бяха апокалипсисът!

Дебора излезе на двора. Примигна, заслепена от ярката дневна светлина след тъмнината на затвора.

Тогава съзря Грайф. Той стоеше насред двора, заобиколен от русокосите си момци. С това черно кожено палто й заприлича на същински дявол от плът и кръв. Злобната му усмивка я накара да потрепери въпреки топлото слънце. Той посочи нанякъде с глава, без да продумва.

Дебора проследи погледа му до бесилото в ъгъла на двора и сърцето й спря да бие.

На бесилото висеше трупът на едър мъж. Той беше ужасно осакатен, но въпреки обезобразеното лице, чиито празни очни орбити се взираха в нищото, Дебора го разпозна в секундата, в която го видя.

Якоб.

Нещо в нея се скъса. Тя се свлече на колене и крещя, крещя, крещя…