Хани Мюнцер
Жило и мед (53)

Петдесет и втора глава

В края на октомври, в пет заранта, изневиделица край леглото й се появи Дебора. Беше в обикновен вълнен панталон, сако и шапка с козирка.

Марлене не смееше да повярва на очите си.

— Ти?! — попита изумена тя. Дебора се хвърли бурно с цялото си тяло върху нея, изхлипа „О, Марлене!“ и плака неудържимо през следващите няколко минути.

Марлене й се зарадва повече, отколкото бе предполагала. Наложи си да не вдигне ръка, за да помилва приятелката си по гърба. Внимаваше да не показва възвърнатите си способности. Само помръдна едва забележимо глава. На вратата стоеше Осман, който не изглеждаше особено радостен.

Най-после Дебора се успокои. Избърса сълзите си в завивката на Марлене и се изправи.

— Виж се само, горката!

— Как се озова тук, Дебора?

— С Осман, разбира се. — Тя съблече сакото си и го хвърли върху леглото.

— Виждам, но последния път Осман ми каза, че Брунман те е затворил в къщата в Мюнхен?

— До гуша ми дойде да стоя затворена. Откакто Осман ми разказа, че си жива и се намираш в болницата в Краков, знаех, че трябва да те видя. Затова се правих на разкаяна месеци наред. За какво съм изучавала актьорско майсторство, ако не мога да го приложа в истинския живот? Албрехт се хвана на номера и този път ме взе със себе си.

— Нещо не ми се вярва. Прекалено е умен.

— Вярно е, всъщност не ми е позволено да напускам хотела. Албрехт замина с губернатора на Краков, Ото Не-знам-си-кой. Оставил е на пост пред апартамента едно глупаво оловно войниче. Затова избягах през прозореца. — Очевидно Дебора се радваше на лудорията си.

— Албрехт те е настанил на партера? — невярващо попита Марлене.

— Не, на втория етаж, но аз огледах фасадата. Това е старинна крепост с много издатини по външните стени. Направо детска игра. Нарочно пробвах на два пъти, връщането също премина успешно. Днес посветих Осман в намеренията си. Той ме чакаше долу и ме докара тук. А сега разказвай какво става с теб!

— Няма много за разказване. Лежа по цял ден и напразно си пожелавам да умра или да се побъркам. Единственият ми приятел беше един паяк, но от известно време и той се е покрил някъде. Осман! — обърна се тя към шофьора. — Би ли затворил вратата? И пази да не дойде някой!

Шофьорът кимна. Щом вратата се затвори, Марлене извика:

— Бързо, Дебора! Помогни ми, ще се опитам да стана!

— Какво? — Младата жена не повярва на ушите си.

— Случи се през пролетта, изведнъж усетих гъделичкане по големия пръст на крака. Беше паякът! Пълзеше по крака ми. Така се започна. Междувременно имам все по-голяма чувствителност в тялото, но твърде малко мускули. Въпреки това искам най-сетне да усетя земя под краката си. Толкова отдавна беше… Хайде, да го направим! — Мъчително, със стиснати устни Марлене прехвърли краката си през ръба на леглото и те увиснаха над пода.

— Но това е чудесно! Скоро ще можеш отново да ходиш! — зарадва се Дебора. Тя прегърна приятелката си през рамо и я подпря с тялото си. Марлене се отдели внимателно от ръба на леглото. За първи път от над осемнайсет месеца нозете й докоснаха пода. Грандиозно, неочаквано чувство. Тя пренесе цялата си тежест върху краката и се откъсна от Дебора. Ала те бяха твърде слаби, за да я носят. Отпусна се на леглото, преди да са се подгънали под нея. Това беше началото. Само да имаше с кого да се упражнява!

— Трябва да се упражняваш! — каза в същия момент Дебора.

— Да, но не мога сама. Ще са ми нужни патерици.

— Аз ще ти намеря. Това е болница, нали?

— А къде да ги скрия тук, умнице?

— Ще подкупя сестрата, имам достатъчно пари и бижута.

Марлене не беше във възторг от идеята. Помисли си дали да не се довери на лекаря. Отношенията им бяха станали още по-близки. Както Осман чувстваше Дебора като своя дъщеря, така и доктор Хондъл май гледаше на нея, на Марлене. Вече беше написал и изпратил две писма до баба й на посочения от нея адрес в Бранденбург. Не знаеше дали са пристигнали. Не бе получила отговор. Вероятно Грайф ги беше прихванал. В такъв случай той или не знаеше, че доктор Хондъл й е помогнал за написването им, или се надяваше на още писма, от които да извлече нещо полезно за себе си.

— Как върви войната? — попита тя.

— Леополд казва, че окончателната победа не се вижда никаква на хоризонта — сви рамене Дебора. — Има все повече въздушни нападения на британците над градовете, а Мюнхен е пълен с бежанци. Леополд казва, че скоро ще ни бомбардират и американците, и тогава вече ще се започне истински.

— Кой е Леополд?

— По-големият брат на Албрехт. Той ни посещава от време на време. Но двамата не се понасят. Мисля, че Леополд помага тайно на евреите да избягат. Това би му подхождало. Албрехт винаги прави неща, които не се харесват на Леополд, и обратното. Обаче Леополд не говори за това, разбира се. Само го предполагам, понеже Албрехт направи някои странни намеци.

— Този Леополд ми се струва интересен. Изглежда си избрала неподходящия брат.

— Леополд е свещеник, няма какво да избирам. Но много го харесвам.

— Впрочем, проявила си голяма смелост, като си се опитала да нападнеш Грайф. Разбрах го от Осман.

Изведнъж Дебора стана сериозна, а очите й — много тъжни.

— Видях Якоб увиснал на въжето в двора, целият обезобразен, а Грайф се смееше. Смееше се! Този гадняр! Искал е да видя Якоб в това състояние и нарочно ме е изчакал. И тогава ми кипна! Добре, че се намеси Осман. После бях смазана и исках да се самоубия. Ето… — Тя вдигна ръкава на пуловера и показа на Марлене белезите по китките си. — Осман ме спаси. Тикна в ръката ми листче, на което пишеше: Трябва да живееш. За да отмъстиш. И е прав. Живея за отмъщението. Един ден ще убия и Албрехт, и Грайф. Кълна се!

— Не — възрази Марлене. — Грайф е мой.

Настъпи малка пауза. Марлене видя Дебора да отваря уста, за да възрази, но премисли. Ала мълчанието й беше толкова красноречиво, колкото и това, което се четеше в очите й: Как смяташ да го направиш? Та ти дори не можеш да стоиш сама!

Дебора потърка смутено ръцете си. Марлене проследи с поглед движенията й. Беше се уплашила от това, което видя. Не толкова от осеяните с белези китки, колкото от множеството пресни порязвания. Това граничеше със самоунищожение. Ноктите на момичето бяха изгризани до живо месо. Сякаш искаше да се съсипе, защото само така можеше да понесе живота си. Според Марлене бодрият тон на приятелката й беше доста изкуствен. Приемаше радостта й от тяхната среща, но не и всичко останало. Дебора все още играеше някаква роля. Така, както се преструваше на разкаяна пред Брунман, сега се правеше на обикновено младо момиче. Наистина беше добра актриса. Но Марлене бе съзряла бездната в очите й.

— Ръцете ти изглеждат ужасно — отбеляза тя. — Наистина ли трябва да си причиняваш това?

Дебора дръпна с рязко движение ръкавите на пуловера.

— Да, отразява ми се добре. Както други се напиват, така аз се режа. Освен това то винаги зараства. Леополд искаше да ме прати на лекар, но аз не желая. Не разбирам защо всички го смятат за толкова лошо. Дори брат ми ме укори и каза на Леополд. Малкият издайник! На кого вреди? — инатливо попита тя. Защо всички се палеха толкова заради няколко порязвания?

— Вреди на теб, Дебора.

— Не се тревожи, добре съм. По-добре кажи как се озова тук.

Марлене се засмя безрадостно.

— Всъщност искаш да знаеш защо не съм мъртва като Якоб. Отговорът е лесен: Грайф иска да продължа да живея в това състояние — знае, че то е най-тежкото ми наказание. Затова тук се отнасят сравнително добре с мен. Повярвай ми, сто пъти съм си пожелавала да бях мъртва.

— Съжалявам, че тогава не успях да се върна при теб — припряно изрече Дебора. — Албрехт заповяда на Осман незабавно да ме върне в Мюнхен. Даже изпрати втори човек да ме надзирава.

— Не си блъскай главата. Исках да…

— Впрочем, аз я взех. Капсулата, която трябваше да ти донеса — прекъсна я Дебора. — Няма да повярваш, но тя си стоеше все така залепена под шкафа за хавлиените кърпи в банята на хотела. — Тя бръкна в джоба на панталона си и я показа на приятелката си.

Марлене се вторачи изумено в нея. Ето го и него, решението на нейните страдания. Толкова близко. Ала тя не се изкуши дори за секунда. Поклати глава и каза:

— Не, запази ми я.

— Добре. — Дебора прибра капсулата в джоба си. — А сега да помислим как да те измъкнем оттук.

Марлене отново поклати глава.

— Не. Не си създавай нови неприятности, Дебора. По-добре се върни с Осман в хотела, преди да са те видели при мен.

— Но аз искам да ти помогна! Ами патериците, които мога да ти донеса?

— Остави това, Дебора. Има тук един лекар, който често ми помага. Ще му се доверя. Това е единственият ми шанс, ако искам да се науча отново да ходя.

Дебора не изглеждаше убедена.

— Утре пак ще дойда — обеща тя и си облече сакото. — Албрехт ще отсъства още поне два дни. Мога ли да направя нещо за теб? Например, да предам съобщение на някого?

Този път Марлене нямаше сили да й откаже. Дори се усмихна.

— Аха, веднъж шпионка, винаги шпионка! Не, никакви съобщения повече. Но ако наистина ще дойдеш утре, моля те, донеси ми вестник.

 

 

Дебора се върна в апартамента през прозореца.

— Виж ти! Така си и мислех. Котката не се отказва да лови мишки. Колко сте прозрачни вие, жените. — Албрехт седеше на фотьойла със скръстени крака. Лицето му беше напълно безизразно. Но не и това на Дебора. Тя го гледаше изумено. Краката й едва не поддадоха под нея. Приближи се към него със скована походка и подзе:

— Албрехт, аз…

— Млъквай! Много съм разочарован от теб, Мария. Вземам те със себе си, а ти ме мамиш при първата възможност. Съмненията ми са били основателни. Щом ми видиш гърба, хукваш към Калтен, еврейската шпионка! И това при положение че ти бях забранил. Какво да си мисля, кажи, де?

Дебора падна на колене пред него.

— Но тя ми е приятелка, Албрехт. Не мога да повярвам, че е шпионка.

— Това вече сме го чували. Доказателствата са очевидни. Освен това въпросът за вината не е от значение. За мен е важно само едно — че си била непокорна. И си въвлякла Осман в начинанието си. Той служи на моето семейство от близо петдесет години, а сега се налага да го отпратя. Заради теб! Този път съм ти сериозно сърдит, Мария.

Дебора се стресна.

— Осман няма нищо общо с това, аз… — понечи да го защити тя, но Албрехт я сряза насред думата.

— Млъквай, не искам да те слушам повече. Разбира се, че е виновен. Неговото непокорство е не по-малко от твоето. Знаеше, че не бива да те кара до болницата; трябвало е веднага да те върне в хотела. Ще го изпратя на Източния фронт. Така ще служи на фюрера. Не желая вече неговите услуги.

— Моля те, Албрехт, не карай Осман да плаща за нещо, което аз съм извършила. Той дойде с мен само за да ме пази.

— Тишина! Вече е решено. Той пътува натам. Съблечи се и легни на леглото, Мария. Смятам да те накажа. — Чак сега Дебора забеляза, че ръцете на Албрехт си играеха с кучешкия камшик.

— Не, Албрехт, не искам! — Тя отстъпи назад към прозореца.

— Да не мислиш, че ме интересува какво искаш? Ама моля ти се, мога да повикам войника, който пази пред вратата, та да те държи. — Албрехт стана и се запъти към вратата. Дебора се покатери на перваза на прозореца — и откри, че долу стоеше на пост втори есесовец. Пътят за бягство беше отрязан.

Зад гърба си чу Албрехт да се смее. Този смях насмалко не я накара да се хвърли долу, но после през главата й мина мисълта за малкия й брат. Той беше само на десет! Не биваше да изоставя Волфганг, беше обещала на родителите си да го закриля!

Смъкна се от перваза и бавно се обърна. Ръката на Албрехт беше върху дръжката на вратата. Той мълчеше, само я гледаше. Дебора започна да се съблича. Не се страхуваше от болката, страхуваше се от унижението.