Хани Мюнцер
Жило и мед (59)

Петдесет и осма глава

Рим

Около седем и половина на вратата се почука.

— Сигурно е отец Симоне. — Марта отвори вратата.

Отец Симоне й се усмихна широко.

— Буона сера, синьора Бенедикт. Ето ни и нас.

— Заповядайте, отче. — Марта се позачуди на това „нас“.

Симоне влезе и обясни:

— Доведох ви един човек — той се извърна към вратата.

Първоначално Марта не беше забелязала дребния възрастен господин, закрит от пълната фигура на Симоне. Когато човекът пристъпи към нея, й направи впечатление, че леко накуцва. Той й се усмихна колебливо.

— Разрешете да ви представя професор Берхингер. — Отец Симоне взе инициативата в свои ръце. Направи нарочна пауза и допълни: — Вашият вуйчо Волфганг.

— Вуйчо ли? Имала съм вуйчо? Но мама никога не ми е казвала, че има брат! — Марта гледаше смаяно беловласия господин. Долната й устна трепереше.

Фелисити пристъпи напред и протегна ръка към професора.

— Добър вечер, аз съм Фелисити Бенедикт. Извинете майка ми, малко е объркана. Ако вие сте вуйчо на мама, значи аз съм дъщеря на вашата племенница.

— Много се радвам да се запозная и с двете ви. — Професорът разтърси ръката на Фелисити и забрави да я пусне. Оглеждаше я и не вярваше на очите си. Надигнаха се стари спомени, погребани в отдавна отминали времена, и за миг му се стори, че пред него стои отново тя, нито ден по-възрастна, отколкото беше в онзи следобед, когато го напусна завинаги.

Дебора, неговата голяма, неговата изгубена сестра.

Фелисити приличаше изумително на нея, беше може би малко по-зряла от Дебора по онова време и не толкова крехка, но двете биха могли да минат за близначки. Очите му се навлажниха. След обаждането на отец Симоне се люшкаше между радостта и страха: радост, че е намерил потомците на сестра си и най-сетне ще разбере нещо за нейната съдба, и страх да не преживее разочарование, което сам не знаеше как би могъл да понесе. Отново и отново го връхлитаха опасения, че отец Симоне може да се лъже. След обаждането му взе първия самолет за Рим. И ето че това, на което беше престанал да се надява, се случи. То беше тук.

Неговото семейство.

Фелисити се трогна от вълнението на професора. Разбира се, това беше важен момент и за нея — да се срещне с правуйчо си Волфганг, за чието съществуване не знаеше нищо до вчера. Въпреки това имаше чувството, че го познава отдавна, след като прочете записките на Дебора.

Тъй като в хотелската стая нямаше удобства за четири души, отец Симоне предложи да отидат в траторията „При Джино“. Вече бил говорил със собственика. Джино щял да им предостави отделна стая, където щели и да хапнат нещо.

Речено, сторено. Обединеното семейство прекара дълги часове чак до нощта. Отец Симоне връчи на майката на Фелисити превода на записките и предаде накратко съдържанието им. Междувременно бе направил проучвания за Рафаел Валериани — мъжа, който за кратко беше неин пастрок и почина, когато бе навършила едва четиринайсет години.

— Вашият пастрок е бил млад свещеник, с когото майка ви Дебора се запознала след войната в Рим. Майка ви е преживяла ужасни неща, синьора Бенедикт. Албрехт Брунман съсипал целия й живот. След смъртта на Елизабет Малпран-Берхингер този Брунман прелъстил седемнайсетгодишната й дъщеря Дебора. Всичко това ще прочетете в записките — обърна се той към Марта. — През октомври 1945 година майка ви дошла в Рим, защото научила, че Албрехт Брунман е успял да избяга тук в последните дни на войната. В Рим имало един епископ, Алоис Худал, който в сътрудничество с някои благотворителни организации помагал на нацистки величия да избягат в Аржентина. Впоследствие техният маршрут бил наречен „Пътят на плъховете“. Истината е, че майка ви дошла тук с твърдото намерение да убие Албрехт Брунман. Не успяла, но го ранила тежко. Направих проучвания и се натъкнах на стари протоколи. В тях пише, че през октомври 1945 година Дебора Берхингер била арестувана за опит за убийство. Проникнала във Ватиканските градини и се опитала да застреля Албрехт Брунман, който пребивавал там с епископ Худал. Стреляла многократно, но го уцелила само един път в рамото, после Швейцарската гвардия я издърпала и арестувала. Предали я на италианското правосъдие, тъй като била в напреднала бременност. По онова време Рафаел Валериани работел в затвора като свещеник. Съдбата на майка ви го разтърсила из основи. Вие, скъпа Марта, сте родена в Рим. Той се сдобил с нови документи за себе си, майка ви и нейното дете и планирал да избягат заедно в Америка. И, както междувременно знаем, накарал майка ви да вярва, че е убила Албрехт Брунман. Благородна, но необходима лъжа, защото в противен случай тя нямало да тръгне с него за Америка. Затова и разследванията на професора са били безрезултатни. Дебора Берхингер престанала да съществува. Както виждате, синьора Бенедикт, няма нищо, от което майка ви да се срамува, нито пък вие! Напротив, тя е била много смела. Както мнозина е станала жертва на нацисткия терор. Впрочем, през 1960 година израелски агенти отвлекли Албрехт Брунман от Аржентина и го отвели в Израел. Там го осъдили на смърт и през 1962 година бил екзекутиран. Разбрах, че майка ви е присъствала на процеса и е свидетелствала против него.

Волфганг Берхингер — „Волферл“, допълни разказа на свещеника. От него научиха, че Албрехт Брунман държал сестра му като затворничка до самия край на войната и я принуждавал „да му бъде в услуга“.

— Правеше го заради мен. Брунман я беше заплашил, че ако не му се подчинява безпрекословно, няма да закриля повече мен, еврейчето, и ще ме изпрати в концентрационен лагер. След войната се опитах да намеря Дебора, но тя беше изчезнала безследно. Както и баща ми Густав, който изчезна през 1938 година. Спаси ме нашата прислужница Отилие. В деня, когато видях Дебора за последен път, имаше опустошително въздушно нападение. Малко преди това Брунман беше отвел сестра ми. Когато завиха сирените, двете прислужници на Брунман проявиха невнимание. Успях да им избягам и изтичах на улицата. Насреща ми се зададе Отилие. Взе ме и отидохме в съседното бомбоубежище, а не, както обикновено, в нашето мазе. Така оцеляхме. Отилие ме взе със себе си и ме заведе в чифлика на нейното семейство в Щраслах. Порядъчни хора. При тях ми беше добре. Искам да ти покажа нещо, скъпа Марта. Наследих го от баща си. Даде ми го онази вечер, когато го видях за последен път. Едно стихотворение. — Той измъкна някакво пожълтяло листче от портфейла си и понечи да го подаде на Марта, но после се плесна по челото. — Извинявай, че не попитах. Знаеш ли немски? — Фелисити и майка й отговориха отрицателно, затова професорът им преведе текста на английски:

И за звяр, и за човек,

и за жило, и за мед,

и за камъка студен,

и за всеки миг блажен,

и за житцето, за птичките, за всички божи твари

Бог място отредил е под Слънцето от памтивека.

Но знаете ли кой е най-големият му дар?

Любов се казва той! Затуй, щом срещнеш

ЛЮБОВТА, човече,

веднага приеми я и задръж я, само тя единствена

ще излекува

света ни, който от пороци се задъхва и жестоко

боледува.

Отец Симоне въздъхна от сърце:

— Колко мирен и спокоен би бил светът, ако всички се придържаха към тези простички мъдрости! Нашият Господ Исус Христос не е искал нищо повече от това. Но човекът не е създаден за простички неща, той винаги усложнява всичко. Човекът е бреме за самия себе си.

Известно време около масата цареше мълчание. Всеки премисляше редовете на стихотворението и попиваше кристалночистите му истини.

След време Марта вдигна глава и се вгледа в дъщеря си — в очите й проблясваха сълзи.

Поколеба се, после каза:

— Меа кулпа. — Усмихна се, както не се беше усмихвала никога досега: тази усмивка извираше от сърцето и блестеше в очите й.

Фелисити трепна изненадано и върху лицето й се изписа предпазливо учудване, надежда и обещание за бъдещето. Марта вдигна ръка и с безкрайна нежност помилва дъщеря си по бузата — жест на обич и опомняне, жест, тъй дълго желан, и сякаш без усилия преодоля дистанцията, която не е трябвало да съществува.

— Какво ще кажеш, Фелисити, да останем още няколко дни и заедно да разгледаме Рим? Така и така сме тук…

— Ще кажа, че това е много добра идея, мамо! — Фелисити отвърна на усмивката й с цялото си сърце.

А после Марта прегърна дъщеря си и я задържа, сякаш не искаше да я пусне никога вече.