Хани Мюнцер
Жило и мед (22)

Двайсет и първа глава
Мюнхен

— Срам и позор, госпожо! Да съсипят ей така всичките ви хубави вещи. Взеха само книжата на доктора, иначе нищо. Аз много внимавах. Изпочупиха сервизите, мебелите и всичко останало просто за свое удоволствие. Държаха се като някакви момчурляци. Ей това не го проумявам. Заслужават здравата да ги пернеш по врата.

— Добре, Отилие, нали се свърши — уморено отвърна Елизабет; за трети път след връщането си слушаше едни и същи опявания, без да брои вайканията на Берта. Но готвачката поне се запъти към кухнята с думите „Децата и госпожата трябва да хапнат нещо хубаво!“.

Цял ден Отилие и Берта се бяха скъсали да метат счупените стъкла, да изправят скринове, шкафове и витрини, да подреждат бельото и да трупат в килера срязаните картини и повредените мебели, та госпожата да ги прегледа и да реши по-нататъшната им съдба. Накратко — позалепиха, каквото можеше да се залепи; две отрудени домашни перли, блестящи коя от коя по-ярко.

Елизабет не пестеше похвалите и утешенията си към тях, но сама имаше нужда от малко спокойствие, затова изпъди от стаята си Отилие, която се обиди. Усещаше, че отново ще я нападне мигрената. Нямаше апетит, поиска само да й донесат чай. Децата вечеряха в кухнята заедно с двете прислужници и с Бине.

На другата сутрин Елизабет се събуди отново с висока температура. Дебора слезе рано-рано в бащиния си кабинет да й донесе някакво лекарство. Но там нямаше нищо: всичко беше изпочупено или откраднато. Отилие се завайка:

— Божке, в суматохата забравих да ви кажа. Проклетите разбойници ходиха и там. Жалко за хубавия кабинет, какво ли ще каже милият доктор!

Елизабет се опасяваше от ново продължително опяване, затова изпрати Отилие за нова чаша чай, към който Берта, без да са я молили, добави своето универсално лекарство — солидна доза ром.

Към обяд се обади господин Албрехт Брунман, но Елизабет спеше, изтощена до крайност. Дебора, която не искаше да я буди, прие разговора.

Господин Брунман я осведоми, че още днес Магда щяла да бъде транспортирана до Втори участък на мюнхенската полиция заедно с други затворници, а оттам ще я доведат на Принцрегентенплац.

Дебора чака цял ден, но Магда не се появи. Нетърпението и опасенията й се трупаха като зловеща висока кула.

През този ден майка й се чувстваше зле, кашляше, гореше от треска и проспа вълненията на дъщеря си — може би защото в чая на Берта имаше повече ром, отколкото беше необходимо по медицински съображения. Дебора сви от майчината си чанта визитката на господин Брунман, но от кабинета му съобщиха, че отново бил заминал нанякъде.

До обед на следващия ден Магда не се беше върнала вкъщи, а Елизабет продължаваше да лежи. Неспособна да понася повече тази неизвестност, Дебора реши да се осведоми лично във Втори полицейски участък.

Магда, макар и с петнайсет години по-голяма от Дебора, се беше превърнала в нейна доверена приятелка — не можеше да я остави на произвола на съдбата. Освен това, разсъждаваше момичето, за да си вдъхне кураж, по-добре да прави нещо, отколкото да седи със скръстени ръце.

Това девойче, току-що навършило четиринайсет години, притежаваше невероятен кураж и решителност, особено предвид обстоятелството, че съвсем наскоро беше преживяла една извънредно неприятна среща с деспотичната полицейска власт.

Може би тук се проявяваше и склонността към импулсивни действия, която бе наследила от майка си Елизабет. Само дето на Дебора й липсваше дарбата да я прилага в подходящия момент.

Момичето се забави на стълбището, защото се сблъска с генерала, чийто срок на годност не желаеше да изтече.

Неотдавна Отилие, която имаше най-голям опит от срещите си с него и в дъжд, и в буря, беше отбелязала хапливо, че този образ сигурно е най-дъртият особняк в целия Райх, за което заслужава специален орден!

А Магда, която кърпеше чорапи, бе добавила с усмивка, че старецът и без това се е окичил с предостатъчно ордени. После се бяха отдали на предположения кое ли местенце би намерил генералът за нов орден, и накрая, кикотейки се, се бяха спрели на дюкяна.

Дебора възнамеряваше да се размине с учтив поклон, ала старият генерал, който иначе не обръщаше капчица внимание на младите, сякаш бяха от въздух или от стъкло, този ден май си търсеше компания. Препречи й пътя и я заговори с висок тенекиен тон, отекващ надалече:

— Я ми кажете, млада госпожице, какво става у вас напоследък? Лекарският кабинет е затворен, докторът не се мярка никакъв. И къде е госпожа Елизабет? Докладвайте!

Дебора нямаше избор — разказа му, че докторът е изчезнал, майка й е болна, а гувернантката й вероятно е още в затвора, защото била набедена за крадла. А самата тя е тръгнала към най-близкия полицейски участък, за да се осведоми за местонахождението й.

Генералът се възмути до дъното на душата си и избълва поток от хули по адрес на австрийските ефрейтори, грандоманията и кафявата пасмина, за които би си осигурил гостоприемството на Гестаповските зандани най-малко за толкова години, на колкото възлизаше собствената му възраст. След което си пое дълбоко дъх, изпръхтя като болен от бронхит елен — вероятно това беше личният му ловджийски зов, и заяви нещо, което Дебора никога не бе смятала за възможно:

— Идвам с вас!

Момичето се изпълни с лоши предчувствия, но според неговите представи тя бе още дете, което, естествено, не може да се справи с подобно нещо, а пък той беше войник, ветеран на кайзер Вилхелм, персона с ордени и влияние!

Тръгнаха като на война. Генералът крачеше напето, размахал бастуна, с вирната брадичка, изпъчени гърди, а Дебора, издокарана като елегантна дама, ситнеше до него на първите си обувки с токчета. Беше в костюм от гардероба на майка си, а върху грижливо вдигнатата й коса бе кацнала дръзка шапчица. Възхитителна маскировка в опит да изглежда по-женствена и по-голяма с няколко години.

Скоро достигнаха целта. Храбрият герой от войната нахълта с щурм в служебното помещение и тутакси затрака като гаубица. Из въздуха свистяха като куршуми реплики от сорта на „Настоявам…“, „Тук нямаш право да настояваш, дядка…“, „Знаете ли кой стои пред вас?“ и „Цуни ме отзад“.

Ето защо генералът, чиито славни подвизи бяха пренебрегнати, реши да приложи към дежурния същото средство, което в добрите стари времена прилагаха към всички безочливи лумпени: халоса изненадания човек с бастуна си, от което на Дебора й призля.

Е, това вече беше прекалено — физическо посегателство над служител на Германския райх! Без да се церемонят много-много, арестуваха дядката.

Това не беше лесно, защото престарелият генерал бе прославен боец на всички фронтове — бастунът летеше насам-натам, уцелваше ту нечие око, ту нечий нос; накрая бяха нужни трима мъже, за да обуздават буйстващия натрапник.

После обаче генералът извърши едно наистина чудовищно дело: издаде звук, нещо като „крххх“, хвана се за ордените — жест, наподобяващ последен салют, след което се просна и издъхна. Героична смърт пред лицето на врага…

Служителите в кафяви униформи се спогледаха смаяно — предстояха им куп неприятни формалности: да напишат протокол, да повикат погребален агент и изобщо да отговарят на въпроси и да дават обяснения, но после генералът си получи красивото погребение заедно с ордените си.

Много хора го съпроводиха в последния му път, където изслушаха възвишената реч („Германия не забравя своите военни герои“), но от семейството му не дойде никой — особнякът ги беше надживял всичките.

Доста по-късно същия ден, след като трупът на генерала беше отнесен, един полицай с лепенка на носа си спомни за чаровната придружителка на стареца и заразпитва наред колегите си:

— Къде се дяна хубавата госпожичка?

Предвид неблагоприятното развитие Дебора беше предпочела да дойде някой друг път. Но това не се наложи.

Защото вкъщи Отилие се втурна насреща й по коридора и се провикна на чист баварски диалект:

— Ама къде се губите, госпожице Дебора? Магда се върна и изглежда доста зле. По нея са всички цветове на дъгата и няма коса. Мили Боже, де да беше тук докторът!

Магда действително изглеждаше зле. Всъщност мястото й беше в болница, но тя отказваше категорично да отиде. Веднага изпратиха Отилие да доведе лекар, който обаче се появи чак привечер; в тези времена имаше твърде много работа за твърде малко медици. Повечето лекари от еврейски произход бяха напуснали Мюнхен по принуда, защото бяха загубили достъпа си до болниците и здравната каса. Следващата стъпка, която планираше правителството, беше да отнеме разрешителните на всички еврейски лекари — а с това и базата на тяхното съществуване.

Лекарят намести няколко счупени пръста на Магда. Тялото й беше осеяно с контузии, натъртванията наистина бяха във всички цветове на дъгата, както ги беше описала Отилие. Но тя се държеше много храбро и твърдеше, че не си заслужава да говори за случилото се с нея. Вместо това проля сълзи от радост, задето не са сторили нищо на Дебора и Волфганг. Имайки предвид как се бяха отнесли с нея, бе очаквала най-лошото.

Лекарят диагностицира с опитно око и сътресение на мозъка, когато Магда на сбогуване повърна върху обувките му. После отиде да нагледа госпожа Елизабет, повалена на легло от коварна инфекция — нищо чудно след премеждията от последните дни.

Той нареди на госпожата да почива поне една седмица и да приема обилно укрепващите питиета „ала Берта“, като сам си позволи едно от тях, а после и още едно.

Дебора си помисли: „Дано човекът да няма повече посещения за този ден“. Баща й ужасно й липсваше.

Но дните минаваха, а от него нямаше ни вест, ни кост.