Хани Мюнцер
Жило и мед (45)

Четирийсет и четвърта глава

След отвратителното приключение Дебора си взе дълга баня. После си изподраска здравата ръцете с практичния бръснач, който Албрехт тържествено й бе връчил неотдавна и който тя винаги носеше със себе си, и наблюдава как кръвта й капе във водата и я оцветява в розово. После си почина, както й беше предписал дребничкият лекар. Виталната й същност си каза своето и когато Марлене се появи около седемнайсет часа, Дебора се чувстваше почти напълно възстановена.

След десет минути приятелката й си тръгна под предлог, че имала среща с Ернст, но май още се цупеше заради глупавите разногласия между тях двете. Почувствала се пренебрегната, Дебора спонтанно реши да проследи приятелката си. Грабна палтото, шапката и ръкавиците и излезе в коридора. Марлене вече не се виждаше.

По стар навик тя не бе взела асансьора, защото не се чувстваше добре в тесни пространства. Затова пък беше готова да седи часове наред в стаичката на чистачките.

Дебора предпочиташе удобствата. Тя завари асансьора на етажа, празен и приканващо отворил врати. Момчето, което го обслужваше, явно пак се беше запиляло нанякъде. Дебора слезе три етажа надолу, надявайки се да пристигне преди Марлене.

Слезе, огледа се внимателно и тутакси се скри зад един от високите чемширени храсти в саксии, обрамчващи асансьора от двете му страни. В последния момент! След две секунди приятелката й се появи на последните стъпала и прекоси фоайето. Дебора тръгна след нея.

Сега, в късния следобед, улиците и площадите бяха оживени, така че не й беше трудно да я следва. Марлене крачеше бързо в посока към Централния пазар. Прекоси по диагонал пазарния площад, на два пъти щеше да я загуби сред тълпата, но вече се досещаше накъде е тръгнала приятелката й: към „Мали ринек“, Малкия пазар, който се намираше зад църквата „Успение на пресветата Дева Мария“.

В района имаше няколко хубави магазина за облекло и шивашки ателиета, както и множество малки заведения и кафенета. И наистина, Марлене се насочи право към една от най-добрите шивачници в Краков, специализирана за вечерна мода. Приятелката й съзерцаваше витрината с привиден интерес.

Дебора си спомни точно навреме един от уроците по шпионаж и се скри зад ъгъла. Марлене не съзерцаваше витрината, а наблюдаваше в отражението дали не я следят. Едва тогава влезе вътре.

Дебора прекоси тясната улица и спря нерешително пред магазина. Механично погледна към единствената витрина, но не обърна никакво внимание на черната, изкусно драпирана вечерна рокля. Поколеба се дали да влезе. Дали да поиска обяснение от Марлене защо се преструва, че има среща с Ернст, пък после отива на пазар сама? Или да се направи, че и тя е решила да пазарува и че се срещат по чиста случайност? Отхвърли и двете възможности. Марлене щеше веднага да разбере, че Дебора е тръгнала тайно по петите й.

Приближиха се две добре облечени млади дами, съпровождани от по-възрастни господа, спряха се пред витрината и забърбориха за предимствата на изложената рокля. Господата предпочетоха да огледат достойнствата на Дебора.

Нахалните им погледи й бяха неприятни, изведнъж се почувства на погрешното място. Ентусиазмът й угасна. Колко глупаво беше да тръгне ей така подир Марлене!

Обаче не изпитваше и желание да се върне в хотела. Огледа се нерешително и си спомни за малкото кафене, намиращо се точно зад ъгъла, в тясната уличка на гърба на шивачницата.

Беше ходила няколко пъти в него с Марлене и харесваше двете любезни сестри, които го въртяха и сервираха най-вкусните сладкиши в града. В момента, когато завиваше зад ъгъла, Дебора съзря нещо неочаквано: приятелката й Марлене излезе от задния вход на шивачницата и свърна наляво в най-близката уличка.

Без да му мисли, тя забърза след нея, стъпвайки на пръсти. Успя да види как Марлене хлътна в някакъв вход. Къщите на тази тясна уличка бяха преплетени като кутийки и в перспектива сякаш се стесняваха още повече, като се срастваха на височина. Прозорците бяха малки, гредите над вратите — поставени ниско, и когато стигна до къщата, в която според нея беше изчезнала Марлене, Дебора забеляза три изтъркани стъпала, водещи надолу към входната врата. На железен прът до вратата висеше ръждясала емайлирана табелка, поклащаща се с тихо скърцане на вятъра. Надписът беше на полски, но под него се мъдреше ясното изображение на ботуш.

Обущарска работилница? Дебора изпита угризения на съвестта. Сама не знаеше какво бе очаквала, но със сигурност не и това — явно приятелката й просто искаше да си поръча чифт нови обувки!

Едва сега призна пред себе си, че тайно се беше надявала да надхитри Марлене, като я проследи до загадъчния Павел.

Опита се да надникне през зацапаното прозорче, но не успя да види нищо. Отвътре не се чуваше нито звук.

После всичко се случи много бързо — дори не й остана време да изпищи. Някой я сграбчи в гръб, една груба, силно миришеща на тютюн ръка й запуши устата, друга се стегна около ханша й. Безцеремонно я натикаха във входната врата. Непознатият я повлече след себе си в помещението. В полумрака се очертаваха само контурите на оскъдното обзавеждане. Миришеше на кожа и на дъбилна киселина.

Мъжът отвори с крак друга стая и с желязна хватка я затегли през дълъг и тесен коридор все по-навътре в тъмнината. Струваше й се, че ще се задуши в ръцете му. После минаха през трета врата, която ги отведе в малко помещение без прозорци. Маса и четири стола. Нищо повече. Единствената светлина идваше от самотна свещ. Край масата седяха двама души и се взираха в новодошлите под слабата светлина.

— Тая душеше отвън — изръмжа якият мъж, без да пуска Дебора, макар че тя риташе и ръкомахаше ожесточено; ефектът беше приблизително същият, като да риташ срещу скала. Едно трябваше да се признае на Марлене — лицето й запази невъзмутимото си изражение.

— А, това си ти — каза само тя и, обърната към Якоб — Павел, поясни: — Позволи ми да ти представя Дебора, малката приятелка на Брунман.

— Ти да не си полудяла? Да се довериш на любовницата на германски нацист? — изръмжа Якоб и могъщият му юмрук се стовари с гръм върху масата, която подскочи, а свещта върху нея затанцува.

Марлене му отправи медена усмивка:

— Е, в крайна сметка и аз съм такава, нали, мили мой? — Тя вдигна тънките си вежди; очевидно това беше някакво тяхно си послание, чието скрито значение тутакси охлади гнева на Якоб. Той кимна и мъжът пусна Дебора толкова внезапно, че тя се олюля и се хвана за масата, за да не падне.

Якоб се облегна небрежно на стола и протегна дългите си крака, оглеждайки Дебора с присвити очи. Тя вирна глава и предизвикателно отвърна на погледа му. Марлене мълчеше.

— Извини ме за моята неучтивост — пръв наруши мълчанието Якоб, най-нагло заговаряйки я на „ти“. — Седни, моля. Искаш ли нещо за пиене? Имам вода, вино и даже немско кафе. — Без да изчака отговора й, той стана и излезе навън заедно с втория мъж.

Дебора се загледа след него.

— Ти го харесваш — спокойно констатира Марлене. — По-добре се откажи. Този мъж е опасен.

— Е, и? Албрехт също е опасен.

— Нямам предвид такъв вид опасност. Този мъж ще изгори сърцето ти и ще остави след себе си само пепел.

Дебора не желаеше да я слуша. Освен това предупреждението беше закъсняло. Както всеки, който виждаше Якоб за първи път, и тя моментално се оказа в плен на магнетизма му. В Якоб имаше нещо мощно, въздействащо, покоряващо — този мъж беше в състояние да завладее света.

Силната страна на Якоб се състоеше в това, че оптимизмът му се предаваше на всеки, който го срещнеше; той беше роденият водач. Дебора бе запленена от него още от първата секунда. Оприличи го с големите смели герои от операта — той беше Тристан и Зигфрид, Алфредо и Ромео. Онова, което първоначално изпитваше — или вярваше, че изпитва — към Албрехт в Цюрих и Виена, беше нищо в сравнение с това, което чувстваше сега към Якоб. Якоб бе мъжът, определен за нея. Точно него беше чакала тя.

— Един ден любопитството ще те погуби — сопна се Марлене и се втренчи в изподрасканата повърхност на масата. Дебора беше притеглила към себе си свещта и си играеше с мекия восък. Двете не проговориха повече до завръщането на Якоб.

Зад него ситнеше миниатюрна старица в дълга черна рокля, крепяща поднос с керамична кана с вино и три чаши. Остави го на масата, отправи беззъба усмивка на Дебора и изчезна като сянка.

Якоб седна, правейки се, че не забелязва царящата в стаята враждебност.

— Защо проследи Марлене? — попита, като че ли между другото.

Дебора не успя да се сети за подходящ отговор на този така конкретно зададен въпрос. Не можеше да признае, че я е било яд на приятелката й и е искала просто да й погоди номер. Сега беше наясно, че е изложила всички на опасност, и се срамуваше за поведението си.

Ала Якоб изглежда или беше прочел отговора по лицето й, или искаше само да види как ще реагира тя на въпроса му, във всеки случай просто махна с ръка.

— Както чувам, имате проблеми с реализацията на вашия план? — Той фиксира Дебора, която тутакси се изчерви. Разбира се, Якоб знаеше, че този план изисква всеотдайното й физическо участие. — Може би трябва да го промените? — Усмивката му беше като на вълк.

— Ако имаш идея, любопитна съм да я чуя — подхвърли раздразнено Марлене. Яд я беше на Якоб, който я игнорираше напълно след идването на Дебора.

— Защо просто не си направите още една тройна оргия с Брунман? Примамете го в клопката с меда и му сложете приспивателно в питието, от което да спи часове наред. През това време ще вкараме наш човек да отвори сейфа. Ще фотографираме съдържанието, а когато есесовецът се събуди на сутринта, всичко ще си е както преди. Само дето ще се озове в леглото с две жени, сред куп празни бутилки и със страхотно главоболие. Надявам се това да му е достатъчно като обяснение за дупките в паметта.

— Така, както го казваш, звучи доста лесно. Нали няма да участваш лично — кисело отвърна Марлене. В същото време си помисли, че би било твърде хубаво, за да е истина. До гуша й беше дошло да виси в стаичката ден след ден и да вдишва острия мирис на дезинфекционните препарати. — А разполагаш ли с приспивателно? — попита с надежда тя. Всички лекарства бяха запазени за немците, аптеките бяха под постоянен контрол.

— Точно затова те повиках днес. Най-после успях наистина да се снабдя с нещо. Барбитурат, силно приспивателно. Достави ми го Панкевич от аптеката в Гетото. Какво ще кажете? Участвате ли? — Якоб отново насочи цялото си внимание към Дебора.

Този път Марлене нямаше възражения. И тя, и Якоб бяха наясно, че сега всичко зависи от готовността на Дебора да сподели отново Албрехт с приятелката си. Щяха да са загубени, ако й хрумнеше да ревнува. Отношенията помежду им бяха доста сложни и Марлене не знаеше всички подробности за връзката им. Дебора сякаш наистина подкрепяше делото, но в редица случаи бе защитавала разпалено Албрехт пред нея.

Така например, когато веднъж Марлене се опита да намекне внимателно, че Албрехт може да има пръст в изчезването на баща й, момичето се разфуча като фурия насреща й. Всъщност Марлене отдавна подозираше, че Дебора е доста зависима от Брунман, но не би могла да каже дали това почива на взаимност. Трудно можеше да се прецени Брунман, но факт беше, че и двамата обичаха болката. А болката създаваше също толкова силна връзка, както любовта. Във всеки случай Дебора, изглежда, имаше пълно доверие на Албрехт — и въпреки това го мамеше. Беше изтъкана от противоречия, така че Марлене никога не знаеше предварително каква реакция да очаква от нея. Отделно от това, самата тя не беше в особен възторг от плана на Якоб.

Не защото планът бе лош, а защото Якоб я изпращаше отново в леглото на Албрехт без никакви скрупули. Щеше да й коства доста усилия да превъзмогне отвращението си и да се въргаля пак в кревата с този дяволски нацист. Кой знае защо, с Ернст й беше много по-лесно.

Това може би се дължеше на факта, че Ернст не беше истински нацист. Още преди 1933 година е бил професионален военен и сега просто си вършеше работата в Армията на резерва. По принцип беше безобиден. И наистина я обичаше. Внезапно Марлене се изпълни с гняв към Якоб. Якоб, който я бе превърнал в нацистка курва. Ще ми платиш за това, ядно си помисли тя. В същото време знаеше, че кавгата им ще завърши както винаги — щяха да се нахвърлят един върху друг като диви животни и да се търкалят по пода, а Якоб отново щеше да наложи своята воля.

Тя, Марлене, щеше да участва в поредната „тройка“ с обичайната рутина, докато Дебора не притежаваше такава рутина — трябваше наистина да го иска, за да се получи. Първия път беше хваната натясно от ситуацията, но естествената й страстност и удоволствието й от импровизацията бързо бяха взели връх. Следващия път моментът на изненада щеше да липсва. Как ще се държи това странно момиче, когато всичко е планирано предварително и изходът е известен?

Дебора се забави с отговора. Държеше шапката си и скубеше едно по едно подредените върху нея пера. Марлене се опита да разгадае изражението на приятелката си, но за разлика от друг път не успя — тя изглеждаше просто замислена.

Измина още една минута, преди Дебора да вдигне глава и да заговори:

— Днес предобед се разхождах сама в града. Беше някак странно, разбирате ли, цялата тази атмосфера и настроението. Откакто ти, Марлене, ме научи да си държа очите отворени, изведнъж взех да виждам неща, които преди не съм осъзнавала истински. Срещнах много хора, но нито един не посмя да ме погледне, освен, разбира се, германските офицери и техните придружители. Поляците ходят с наведена глава, сякаш постоянно са на тръни. Щом зърнат есесовци, незабележимо променят посоката. Всички се страхуват. Баща ми би казал, че подобно поведение не е здравословно. Виновни за това са хората като Албрехт. Днес го разбрах. Добре, ще участвам. Но нека да го направим скоро.

Якоб кимна одобрително.

Марлене си отдъхна. Може двете приятелки да бяха станали съпернички за един и същи мъж, но поне Дебора най-после бе направила важна крачка в правилната посока. Освен това тя познаваше Якоб. Този мъж никога нямаше да принадлежи изцяло на никоя жена. Почти й дожаля за Дебора, задето много скоро щеше да пострада от отровното жило на любовта. Тази мисъл я настрои помирително. Тя стана и целуна по устата младата си приятелка. Нежна сестринска целувка, криеща в себе си обещание за нещо повече.

И така, беше решено: следващата вечер щяха да прелъстят заедно Албрехт.

— На вас оставям да уточните подробностите — делово каза Якоб. — Сега ще ви обясня как да дозирате приспивателното. Твърде малкото количество е също толкова опасно, колкото и прекалено голямото. Внимавайте добре.

В края на съвещанието Якоб се обърна към Дебора без повече обяснения:

— Сега ще ти взема мярка. Събуй се.

Думите му объркаха тотално младото момиче.

— Какво? — Дебора погледна към Марлене, търсейки помощ. Но Якоб вече беше коленичил пред нея и събуваше дясната й обувка.

Той се спря за миг и учудено се втренчи в босия й крак.

— Не носиш чорапи? — попита с крива усмивка, любувайки се на топлата й кожа.

— Много е… горещо — изпелтечи Дебора. Вън бяха около 15 градуса. В бързината да проследи Марлене не беше помислила за чорапи. Неочакваното докосване на ръката на Якоб я възбуди, лицето й пламна.

Марлене, която наблюдаваше всичко, не можа да понесе внезапно лумналата в стаята еротична искра и се извърна отвратено.

— Не се притеснявайте, вие двамата. Ще чакам отвън. — Взе чантата и ръкавиците си и тръгна към вратата.

— Марлене! — рязко я повика Якоб. Тя спря, но не се обърна. Нямаше сили да го погледне в очите.

— Надявам се, че не си забравила клетвата си?

— Докато не си я забравил и ти — контрира остро тя и затвори вратата след себе си.

Сега цялото внимание на Якоб беше съсредоточено върху Дебора. Ръката му се разходи бавно от нежния й глезен нагоре, до коляното. Тя затаи дъх. Ала за нейно разочарование той изведнъж се отдръпна.

— Сега не му е времето. Трябва да ти взема мярка. Нали искаш чифт нови обувки? Какво би те довело тук, ако не славата ми на най-добрия обущар в Краков? — И той отново пусна в ход неустоимата си крива усмивка.

После й събу и другата обувка, потърси опипом зад себе си и притегли голям, изподраскан дървен сандък. Бръкна вътре и извади шивашки метър и два дървени калъпа с формата на ходила.

Последва най-интензивното, най-вълнуващото изживяване на Дебора в нейния млад живот. Досега тялото й беше реагирало не толкова на милувки, колкото на твърдост и безогледност; болката я бе възбуждала и предизвиквала.

Якоб взе много нежно крачето й и го положи в скута си. Изглежда, ни най-малко не го смущаваше, че тя може да почувства твърдостта на възбудения му член.

Бавно-бавно прокара показалец по протежение на високото й ходило и проследи фините сини артерии, очертаващи се под почти прозрачната кожа. Ръката му, сякаш искаше да се вслуша и да усети всяка костица и всяка жила, продължи да се плъзга около стъпалото и със същото старание изучи петата и кокалчето. Докосването му остави огнена следа върху кожата на Дебора.

— Стъпалото е най-чувствителният орган на човека — тихо поясни Якоб. — Тук се събират всички важни нервни пътища. Всеки вътрешен орган си има контрапункт. Тук, например — той натисна силно едно място под възглавничката под пръстите и Дебора усети внезапна болка, която се разпростря чак до утробата й — е съответствието на черния дроб. Той може да бъде стимулиран със специален масаж. Още древните китайци са знаели това. — Той замачка с две ръце крака й и тялото й пламна от болка и възбуда. Дебора изстена, вкопчи се с две ръце в косата му и изви като дъга тялото си към него.

Дори Якоб се изненада колко безсрамно му се предлагаше това момиче. Марлене му казваше, че в това отношение Дебора е склонна към крайности и не познава никакви задръжки, но той смяташе, че преувеличава. По-точно Марлене дори искаше да се обзаложи с него, че най-много след десет минути той и приятелката й ще си загубят ума и взаимно ще се завлекат в леглото. Е, ако беше честен пред себе си, трябваше да признае, че щеше да загуби облога: минали бяха по-малко от две минути.

Той пусна със съжаление крака на Дебора. Осъзна, че Марлене чака отвън, почти физически усещаше присъствието й. Тя бе постъпила много ловко, оставяйки го насаме с приятелката й. Такава си беше Марлене, умна и дръзка. Ако не се овладееше сега, Якоб щеше да се чувства като подлец пред нея.

Той се възхищаваше на Марлене, на смелостта и безстрашието й. Преди войната дори вярваше, че я обича. И точно по тази причина я напусна. Всички сетива му бяха нужни за врага. Чувствата умножават всяка опасност; принуден си да се съобразяваш с безброй неща, може да се поколебаеш в погрешния момент — и тогава се смятай за мъртъв. Затова той направи каквото трябваше. Беше война. Той беше друг Якоб.

Може би ако и двамата надживееха войната, щяха да започнат отначало… Ала той не си правеше илюзии. Поемаше много рискове, късметът му не можеше да продължава вечно. Направо усещаше как нацистите се приближаваха и как примката около шията му се затягаше бавно, но сигурно. Тяхната бойна организация отслабваше с всяка изминала седмица, а качествените нови попълнения бяха малобройни. Не всеки беше подходящ за този вид задачи. Саботажът изискваше нещо повече от смелост и добра воля.

Ето днес, например, бе загубил Юстина, една от най-добрите си съратнички. Съкрушителна новина. Все още не знаеше къде са я отвели, вероятно в затвора „Монтелупих“, където неминуемо щяха да я изтезават, за да узнаят имената на нейните съучастници. Той страдаше заедно с Юстина. Досега нито една от заловените жени не беше издала дори един свой другар. Якоб се замисли за другите храбри жени от Съпротивата, жени, които всекидневно рискуваха живота си и пренебрегваха вероятността да бъдат подложени на мъчения, като кръстосваха страната, вкарваха нелегално оръжия и пренасяха съобщения между отделните групи. Най-младата, Зелма, беше само на четиринайсет.

Наскоро двама от неговите куриери, Хавка и Фрумка, бяха изминали благополучно пътя от Варшава до Хрубешов и обратно. Оттам друг куриер предаде информацията им в Краков. Двамата бяха донесли първия свидетелски разказ за лагера на унищожението „Белжец“. Но Съветът на старейшините на краковските евреи не пожела да предприеме мерки дори след като изслуша жестоките новини за масовите екзекуции. По-лесно беше да вярват на немците, които твърдяха, че всички евреи ще бъдат преселени на Изток. Вместо това безброй мъже, жени и деца се запътваха право към смъртта в „Белжец“, „Аушвиц“ и „Треблинка“.

Преди войната тези жени героини са били обикновени домакини или работнички. Към тях се бяха присъединили и няколко студентки. Почти всичките бяха млади и красиви и говореха добре немски. Бяха се научили да боравят с оръжие и да се бият, знаеха как се работи с радиостанция и как се поставя взрив. Приемаха новата самоличност на немкини и се усмихваха мило в лицето на врага, когато и където го срещнеха.

В Съпротивата жените имаха решаващо предимство пред мъжете: в случаи на съмнение немците можеха просто да смъкнат гащите на мъжа, за да проверят дали не е обрязан съгласно еврейския обичай. Заловените по този начин често биваха екзекутирани на място. И това беше най-доброто, на което можеха да се надяват, веднъж попаднали в ръцете на нацистите.

Самият той беше поляк и католик. Еврейският му произход се ограничаваше с една прабаба еврейка. Стомахът му се сви. Толкова задачи, толкова грижи… Да измисли план за бягството на Юстина, да организира нападение над военен конвой; новините, които беше получил днес от Варшава, следваше да се размножат и раздадат, и накрая — да се вкарат тайно в гетото контрабандни оръжия и храни. Трябваше също да потърси ново скривалище за Ян и Йозеф. Чехословашкото правителство в изгнание на Бенеш в Лондон планираше голям удар срещу нацистки велможа в Краков или в Прага. Двамата полски войници се бяха явили като доброволци за тази задача — още в края на 1941 година скочиха с парашути над Бохемия и стигнаха до него.

Вечерта му предстоеше и напрегната среща с представители на полските партизани. От месеци се мъчеше да координира акциите на еврейската и на полската Съпротива, за да умножи тяхната ударна сила. Досега обаче и двете групи се противяха упорито. Просто не разбираха, че трябва да се борят заедно срещу общия враг.

„Всяко нещо с времето си“, помисли си той и си наложи да се концентрира върху изискванията на момента. Усети разочарованието на Дебора, чаталът му също гореше.

— Не днес — неохотно изрече той. — Ела пак утре. По същото време. Сама. И внимавай да не те проследят. Сега си върви.

Загледа се подир нея и на секундата съжали, задето й бе казал да дойде пак. Не беше правилно. Затова реши утре да не е тук.

 

 

Марлене чакаше Дебора в преддверието. Тя я огледа изпитателно и не откри потвърждение на най-лошите си опасения. Якоб не беше правил любов с приятелката й. За разлика от нея Дебора не изглеждаше особено доволна от този факт. Двете напуснаха в мълчание обущарската работилница и пак в мълчание стигнаха пеша до хотела. Марлене беше принудена да дойде с нея, за да обсъдят подробностите на планираната акция с Албрехт. Всъщност предпочиташе да се върне в скромната си квартира в периферията на Стария град и да ближе раните си.

Сегашният й любовник Ернст не можеше да си позволи като Албрехт Брунман най-добрия хотел в града, затова я бе настанил в един малък, но уютен пансион.

В хотела Дебора получи бележка от Албрехт. Предаде й я Осман. Оберщурмбанфюрерът беше заминал на петдневна инспекция, но оставяше шофьора си на нейно разположение. Дебора му даде знак, че ще го повика, когато има нужда от него, но това със сигурност няма да е днес. Той си тръгна с видимо облекчение. Все така избягваше да я погледне в очите.

Съвещанието с Марлене продължи по-малко от половин час, макар да имаха цели пет дни на разположение. Двете жени се отнасяха внимателно една с друга и избягваха темата „Якоб“. Марлене се мъчеше да скрие ревността си, а Дебора — нетърпението, с което чакаше срещата на другия ден с мъжа, който за нея беше все още Павел.

Марлене се сбогува, обещавайки да й се обади отново, когато му дойде времето.