Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Жило и мед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Honigtot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2023)
Корекция и форматиране
NMereva (2023)

Издание:

Автор: Хани Мюнцер

Заглавие: Жило и мед

Преводач: Величка Стефанова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: немска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 09.05.2017

Редактор: Василка Стефанова

Художник: Elisabeth Ansley; Trevillion Images

ISBN: 978-954-357-351-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11718

История

  1. — Добавяне

Четирийсет и трета глава

Скоро постоянното напрежение си каза думата. С всеки изминал ден приятелките ставаха все по-раздразнителни. Достатъчна бе някаква дреболия, за да се хванат за гушите. Още по-трудно се сдържаха и да не повишават тон — бояха се от нежелани подслушвачи.

Но пък бързо се сдобряваха; в повечето случаи за това се грижеше Марлене, която винаги се стремеше към хармония и уравновесеност. Малките, непредпазливи стъпки на Дебора постоянно я докарваха до крайна възбуда.

— Какво си направила?! — ужасено възкликна за пореден път тя, но тутакси овладя гласа си. Беше късен следобед, седяха на дивана в апартамента. Току-що Дебора беше признала пред Марлене как предишната вечер упрекнала Албрехт, че за него глупавата му чанта била по-важна от нея.

Дебора започваше да губи кураж — колкото и рафинирано да подхождаше към Албрехт, колкото и умело да го прелъстяваше, той, за разлика от първите дни на връзката им, винаги запазваше хладнокръвие и я отблъскваше лекичко, макар и през смях, за да прибере в сейфа скъпоценните си книжа.

— По дяволите, нали ти казах да се правиш, че тази чанта не съществува за теб! — Тъй като нямаше възможност да се развика, Марлене изрази гнева си с канонада от удари по възглавниците на дивана. Това проклето дете щеше да провали всичко!

В късния следобед Марлене се срещна с Якоб и му разказа за хода на нещата. Той обаче само сви широките си рамене:

— Е, и? Тя се държи като всяко младо момиче. Ревнува от тази чанта. Вероятно реакцията й дори не е грешка от нейна страна, а е по-скоро естествена. Може би просто ви е нужен нов план. Времето изтича между пръстите ни. Отдавна е взето решение за унищожението на полските евреи. Все повече от тях са натикани в гетата. Днес получих тревожни новини от Варшава. В близко време планираме голям удар по нацистите. Ако успеем, нашето положение ще стане още по-несигурно — немците ще започнат да се вглеждат във всяко проклето камъче. Ето защо трябва преди това непременно да се доберем до информацията на Брунман. Така че измисли нещо, Марлене, и то бързо.

 

 

След два дни и още една караница с Марлене Дебора беше на прага на отчаянието. По въпроса с чантата не бяха напреднали и на йота. Освен това тя недоволстваше от шпионската си дейност — беше очаквала много повече. Искаше да се почувства като истинска шпионка и да допринесе за делото с нещо велико и важно. Но досега не бе постигнала нищо, освен дето подслуша няколко разговора на маса и предаде съдържанието им на Марлене. И без това никога нямаше да научи дали поне частица от тях е полезна за Съпротивата. След като досега не можа да се прояви като шпионка, тя реши поне да пробва какво е да се движиш из Краков като обикновена полякиня. Всъщност Дебора изпитваше удоволствие да привлича погледите с шикозните си дрехи по време на разходките си, но сега искаше най-после да разбере какво е да не ти обръщат внимание и да се слееш с тълпата, така да се каже — да потънеш в нея и да бъдеш никой. Освен това умението да влиза в други роли беше част от сценичното й образование. От малка беше наблюдавала у дома майка си да разучава роли и я бе имитирала.

Без да му мисли много, извади от гардероба тъмна работна престилка и забрадка — наскоро беше купила тези две неща на пазара. Повечето жени по улиците на Краков се обличаха именно по такъв невзрачен начин. Репетира дълго пред огледалото, промени стойката си, като сгушваше глава между вдигнатите рамене. Да, Дебора кимна доволно на отражението си: да, тя изглеждаше като съвсем различен човек в този си вид, с коса, скрита под забрадката и в безформената престилка. Дори Марлене нямаше да я познае! За да не прави ненужно впечатление в хотела, съблече простоватата си маскировка и я намъкна едва в една тиха странична уличка.

В много отношения „Ринек гловни“, централният площад на Краков, се различаваше съществено от Мариенплац или Виктуалиенмаркт в Мюнхен — но все пак имаше и прилики. Дебора не би могла да каже защо, но там се чувстваше по странен начин като у дома. Площадът представляваше квадрат двеста на двеста метра и през Средновековието е бил смятан за най-големият площад в Европа. Опасваха го множество буржоазни къщи, повечето двуетажни, с тесни фасади и дълбоки дворове. През вековете върху тях се бяха упражнявали различни строители, украсявайки ги богато с барокови и ренесансови елементи.

От едната страна площадът граничеше с прочутата фабрика за платове „Сукиеннице“, най-голямата сграда в града. В средата на XVI век тя била построена от един италиански архитект, Санти Гучи, в ренесансов стил. От старото кметство беше останала само кулата.

Но на хората сред тези великолепни кулиси им липсваше характерното за всеки пазар настроение, единствено това смущаваше Дебора. Виктуалиенмаркт от нейното детство беше пъстър и шумен, там царяха блъсканица и викове, дори през последните години, когато предлаганите стоки вече не бяха толкова изобилни и разнообразни, но въпреки това винаги се усещаше радостта на мюнхенци от продаването и пазаренето.

Полските продавачи и клиенти, напротив, изглеждаха странно притеснени, сякаш се намираха под постоянно напрежение. Много от купувачите излъчваха припряност, сякаш бързаха да напазаруват и час по-скоро да се приберат вкъщи. Дебора го забеляза чак след като Марлене изостри наблюдателността й. Сега тя коригира още веднъж стойката си и се опита да подражава на една селянка, която носеше кошница в едната си ръка, а с другата държеше забрадката си под брадичката. Непременно трябваше и тя да си купи такава кошница!

Често, когато се озовеше на площада, Дебора подиряше с поглед паметника на Адам Мицкевич, винаги заобиколен от ято гълъби. Марлене й беше разказала, че според легендата всички тези птици били прокълнати рицари. Най-много от всичко Дебора харесваше църквата „Успение на пресветата Дева Мария“ с двете й внушителни кули и често я посещаваше. Сама не можеше да каже защо, но в тази църква по странен начин се чувстваше близко до своите любими хора у дома, сякаш Божият храм имаше директна връзка с Мюнхен. Дали това се дължеше на тихото мърморене на малобройните стари, облечени в черно жени, разпръснати по иначе празните пейки, докато упованието им в Бог се смесваше с аромата на тамян? Във всеки случай църквата облекчаваше носталгията на Дебора по дома. И днес тя се насочи право към нея.

Изведнъж чу викове съвсем наблизо. Обърна се автоматично в посоката, от която беше чула „Стой, спри на място!“ и видя, че към нея тича непознат мъж.

Тя отстъпи вдясно.

За съжаление мъжът имаше същата идея, блъсна се с все сила в Дебора и я повали на земята. При падането главата й се удари болезнено в паважа. Инстинктивно опита да се опре на ръцете си. Седнала на земята, огледа ожулените си длани, от драскотините течеше кръв. Потърси с поглед чантата си, докато се сети, че днес не носеше такава — елегантната крокодилска кожа нямаше да подхожда на облеклото й. Значи нямаше и носна кърпа.

Чу до себе си стоновете на мъжа, който я бе повалил. Човекът беше на възраст и носеше протрит костюм. Недалеч от него се търкаляха счупени очила. Очевидно при падането го беше заболяло повече от нея, защото лежеше, свит като ембрион, и притискаше рамото си. Дебора се премести към него.

— Здравейте, чувате ли ме?

Ала преди човекът да отговори, дотърчаха други двама мъже, явно неговите преследвачи. Бяха в униформата на служители на СС. Дебора знаеше от Марлене, че главно те охраняваха концентрационните лагери в Генералгубернаторството и бяха отговорни за повечето убийства и жестокости. Единият я избута грубо настрани с върха на ботуша си, така че тя се претърколи и падна на лактите си, после полицаите заедно сграбчиха мъжа за ръцете и го изправиха на крака. Раненият скимтеше от болка.

— Как смеете! — възмутено викна Дебора, от една страна, понеже не беше свикнала на подобно грубиянско отношение, но преди всичко заради ранения човек, който й заприлича на един от професорите от мюнхенската консерватория и тя искрено го съжали.

— Млъквай, жено! Тази чифутска свиня не те засяга — излая единият от преследвачите. От устата му я лъхна миризмата на застоял алкохол. Дебора направи отвратена физиономия. Мъжът беше висок, с бледо лице и подли очи.

— Хайде, Ади — провикна се той към другаря си. — Събуй гащите на този тип!

Междувременно около тях се беше насъбрала малка група зяпачи. Дебора не можеше да повярва на очите и ушите си. Вторият войник наистина свлече панталоните на мъжа пред очите на всички и разголи гениталиите му! После сграбчи пениса му, дръпна го силно и извика:

— Знаех си аз! Обрязан е! — Извади оръжието си и го долепи до слепоочието на изтерзания човечец, който беше затворил очи от срам и ужас: — Ей сега ще умреш, чифутска свиньо!

Дебора се отърси от смайването си и изпита огромен гняв. Пренебрегвайки съвета на Марлене никога да не застава между ловеца и плячката, тя се хвърли с цялото си скромно тегло между двамата:

— Веднага престанете! Този човек не е направил нищо. Той е просто…

Не можа да продължи. Бледият я сграбчи и я хвърли грубо на земята.

— Ти, чифутска курво, нямаш думата! — Той хвана Дебора за косата — забрадката й се беше развързала, и я изправи на крака. Тя крещеше и диво размахваше ръце. Мъжът, който я надвишаваше с две глави и чиято униформа беше опъната от мощните му рамене, вдигна десния си юмрук и го заби като на шега в корема й.

Сякаш разкъсана на две, Дебора се строполи върху твърдия паваж, в зрителното й поле се развяха червени воали. В продължение на няколко секунди не можа да си поеме въздух. Докато се бореше да не загуби съзнание, с периферното си зрение отбеляза, че някой се опитва да й се притече на помощ. Но този някой също беше повален с юмручен удар. Бледият войник застана над спасителя й и изрева, разпръсквайки слюнка:

— Какво? Още един чифутин? Тук трябва да има цяло гнездо. Ставай и сваляй гащите!

Дебора, която най-после си пое дъх, но още не можеше да произнесе и дума, с удивление откри кой беше нейният защитник — Осман. Вместо униформа той носеше простичкото облекло на полски селянин. Какво търсеше Осман тук? И защо не е в униформа, ами се е предрешил като нея, зачуди се тя. И понеже Осман отказваше да стане, есесовецът извади пистолета си и се прицели в коленичилата на земята Дебора.

— Ще броя до три и ако дотогава още не си ми показал мръсната си пишка, ще пробия дупка в главата на тази курва. Едно, две…

Осман се изправи и погледна безмълвно към Дебора. Спогледаха се — в очите му беше стаено цялото страдание на света. После той разкопча колана си, пусна панталона да се свлече на земята и смъкна долните си гащи. Дебора извърна глава. Очите й се изпълниха със сълзи на болка и състрадание. Бледият есесовец се втренчи, сбърчи чело, присви очи и се приближи до Осман.

След което избухна в смях, сочейки с пръст разголените му гениталии.

— Виж това, Ади! Тази креатура е не само обрязана, ами дори няма ташаци! На това му викат истински изрод. Може би трябва да проверим дали няма копита вместо крака? Какво ще кажеш, а? — и продължи да се превива от смях.

Междувременно спектакълът беше привлякъл още зрители, сред тях и няколко войници от Вермахта, но освен дивашкия рев на двамата есесовци малцина от тълпата се подсмихваха сдържано. Дали от страх, от отвращение или просто от затъпяване, защото в града вече се бяха разиграли много подобни сцени — не беше ясно.

Вторият есесовец се приближи, но не изпусна по-възрастния ранен мъж, ами продължи да го влачи след себе си. После и той се разсмя с блеещ глас.

— Прав си, Руди. Не съм виждал по-грозен екземпляр. Как се казваш, еврейска свиньо? — ревна той срещу Осман.

И тъй като Осман — по негово мнение — не отговори достатъчно бързо, той го удари с все сила през лицето.

— Какво става тук? — прозвуча внезапно авторитетен глас, беше на офицер от СС. Тълпата веднага се раздели покорно пред него.

Двамата полицаи от СС заеха поза „мирно“.

— Спипахме две еврейски свине и тяхната пачавра, хауптщурмфюрер — излая бледият на име Ади и вирна брадичка.

Хауптщурмфюрерът плъзна презрителен поглед по гениталиите на Осман и прикова очи в Дебора, която продължаваше да стои на колене. Човекът се сепна, втурна се към нея и внимателно й помогна да се изправи на крака. Тя се олюля и се облегна на него.

— Мили боже, госпожице Малпран — уплашено възкликна той. — Та това сте вие! Какво се е случило? Да повикам ли лекар? — И се провикна, обърнат към тълпата: — Има ли лекар наблизо? — Ади и Руди се спогледаха с недоумение. Осман се обу светкавично и дотича при Дебора. Офицерът се опита да му попречи, но тя с мъка прошепна:

— Не… това е Осман… шофьорът… на оберщурмбанфюрера.

Обади се дребен стар поляк с бяла коса:

— Аз лекар, молим. Елате, мой кабинет тук много наблизо — каза той на развален немски и деловито си проправи път между зрителите, следван от есесовския офицер и Осман, които подкрепяха Дебора от двете страни.

Отдалечавайки се, офицерът се обърна към полицаите от СС:

— Вие двамата се връщате незабавно в квартирата си! Бъдете в готовност до второ нареждане! Тази работа ще има последствия! Бъдете сигурни! — заплаши ги той.

Дебора седеше върху твърдата кушетка в мизерния лекарски кабинет с плашещо празни витринки. Нищо не напомняше дори приблизително за добре обзаведения, уютен кабинет на баща й, в който не липсваше нищо и чиято приятна атмосфера даваше на всеки болен чувството, че много скоро ще оздравее.

— Моля ви се, вече съм добре — прошепна тя. Изпитваше непреодолимото желание да се върне веднага в хотела, да се заключи и да притъпи гнева и срама си с ножа.

Лекарят притежаваше леки, пъргави ръце и приятно чувство за хумор.

— Нищо не случило се, малка госпожо. Само дълго време ще има красиви цветове върху корема. Като цвете, да? — усмихна се той и й даде някаква мътна течност. — Добре изпива. Не лошо, не гадно, да? — Напомни й, че трябва да си почива, и допълни: — Ако все пак има лоши болки или червена кръв в тоалетна, моля бързо потърси доктор, моля, моля, да?

След което й разреши да си тръгне. Хауптщурмфюрерът, бидейки чест гост на бара в „Гранд хотел“, я беше разпознал като приятелката на Албрехт Брунман и я придружи заедно с Осман до хотела. През целия път се извиняваше за сполетелия я ужасно лош късмет. Не се извини на Осман. Пред хотела се сбогува доста припряно и изчезна.

Чак сега Дебора се сети, че не й се беше представил поименно. Осман тръгна да се прибира дискретно в стаята си, но тя го спря с леко докосване по ръката:

— Само няколко думи, Осман. Искам да ти благодаря и да ти се извиня. Случилото се беше отвратително. Хората са ужасни. Приемаш ли извинението ми?

В отговор Осман падна на колене. Дебора погледна объркано надолу. Той сведе глава, взе с двете си ръце дясната й ръка, притисна я към челото си и застина така в продължение на няколко секунди. После се изправи и изчезна. Всъщност Дебора смяташе да го попита какво е търсил на главния площад без униформата си. Учуди се: не беше ли носенето на униформа дори задължително за служителите на СС, към които се числеше и Осман като шофьор на Албрехт? Ала Осман бездруго не можеше да отговори на въпросите й.

Тя реши да го попита при първия удобен случай. Загадката разпалваше любопитството й, беше й интересно и дали той ще разкаже на Албрехт за случилото се. Дали да не му разкаже самата тя? Не. Предпочиташе да изчака дали Албрехт ще зачекне въпроса, а после щеше да импровизира. Странно е някак, продължи да размишлява тя. Двамата с Осман се бяха „маскирали“ днес и веднага бяха изпаднали в неприятна ситуация. Дебора разбра, че униформата представлява защита за Осман, който действително притежаваше чуждоземски черти, така както шикозните й костюми я легитимираха като германска дама. Дрехите не само правят човека, но и го предпазват! Нищо чудно, че хората от пазарния площад се снишаваха и гледаха да са колкото е възможно по-невзрачни и да не бият на очи. Никой не искаше да привлече върху себе си вниманието на немците и на техните помагачи.