Хани Мюнцер
Жило и мед (37)

Трийсет и шеста глава

Виена, Остмарк^[1]

Три дни по-късно заминаха от Цюрих рано сутринта. Съненият портиер им помогна за куфарите. Когато колата потегли, Дебора хвърли изпълнен с копнеж поглед назад към парка. Езерото беше обвито в гъста мъгла, а тишината изглеждаше направо призрачна. Много й се искаше да бе останала по-дълго тук.

За нейно неудоволствие Албрехт отново носеше есесовската си униформа. Цел на многочасовото пътуване беше Остмарк, както наричаха Австрия след Аншлуса, и по-точно столицата Виена. Там щяха да се настанят в хотел „Империал“, сграда с богата история и не по-малко елегантна от цюрихския „Баур-о-лак“, както й обясни Албрехт.

Виена, старият имперски град и родно място на майка й, ги посрещна със сияйно пролетно време.

Самият град беше изцяло в ръцете на националсоциалистическия фолклор, но Дебора бързо свикна отново с него и, както в Мюнхен, почти не го забелязваше.

Тя познаваше Виена от по-рано. Преди да се роди малкият й брат, беше идвала няколко пъти с родителите си, за последно през 1933 година. Градът и неговите забележителности бяха оставили трайни впечатления у нея, още си спомняше за много неща. Въпреки това през втория ден от престоя им охотно позволи на Албрехт да я разведе с колата, за да й покаже града; сега тя живееше само за нощите с него.

Изглежда, любовникът й се ориентираше великолепно във Виена. В отговор на нейния въпрос той все пак благоволи да каже, че бил тук по служебни дела почти през цялата 1938 година, без да уточни от какъв характер са били те. Начинът, по който смени темата, показа на Дебора, че няма намерение да споделя повече. Постоянното му потайничене започваше да я ядосва. Навремето баща й не само отговаряше на всичките й въпроси, но дори я насърчаваше да пита.

Когато минаваха с колата покрай виенската Академия за изобразителни изкуства, Дебора си спомни как баща й беше привлякъл вниманието й върху сградата и бе разказал, че тук са късали Хитлер на приемния изпит цели два пъти. Може би защото се сети за баща си, във всеки случай тя се отърси за кратко от любовното опиянение и изпита желание да подразни Албрехт — първата порция от онова, което Леополд беше предрекъл на брат си, описвайки го като смел дух, остър като бръснач.

— Колко жалко… Не смяташ ли, Албрехт?

— Кое е жалко, Мария? — охотно се включи в разговора той.

— Че вашият фюрер не е бил надарен с малко повече талант. Тогава може би нямаше да сме във война. Кой знае, може би в този момент щеше да си седи мирно и тихо пред статива и да рисува красиви картинки на виенските забележителности.

— Скъпа Мария, първо, сега той е и твой фюрер, и второ, вероятно точно това му е било отсъдено от провидението: да не стане художник, а да обедини съдбата си с тази на германския народ. — В тона му нямаше укор; по-скоро прозвуча като благ учител, който се опитва да научи на нещо своя невеж ученик. И понеже вече беше използвал този надменен тон и в други случаи, Дебора го прие като предизвикателство.

— Аха. Какво, впрочем, се е случило с членовете на комисията, която навремето е отхвърлила вашия фюрер? — Тя настръхна, игнорирайки напълно обяснението на Албрехт.

Той се зачуди на двусмислието във въпроса й, затова се въздържа от нови укори, а само попита провлачено:

— Какво имаш предвид?

Дебора се зарадва тайно, задето е събудила подозрителността му. Новата игра започваше да й доставя удоволствие.

— О, хрумна ми просто така. Всъщност се сетих за това, понеже баща ми веднъж бе споменал за доктор Форстер. Мисля, че са били заедно на фронта.

— Тъй, тъй. И кой, моля ти се, е този доктор Форстер? — Нещо в гласа му предупреди Дебора да внимава за думите си по-нататък.

— Искаш ли да знаеш? — отговори с въпрос тя, вече леко неуверено. Беше действала спонтанно. Твърде късно се бе сетила, че така вероятно ще насочи гнева му към баща си. Изобщо не мислеше за последиците за самата себе си — тя не се страхуваше от Албрехт.

— Хайде, де! Наистина искам да знам какво се върти в малката ти главица. — Това прозвуча покровителствено и снизходително, сякаш на жената не й трябва да е умна.

И така отново предизвика духа на противоречие, характерен за Дебора.

— Както желаеш, повелителю мой — отвърна дръзко тя и му разказа това, което беше чула от баща си Густав: — През 1918 година вашият фюрер се натровил с горчичен газ и бил изпратен в лазарета. Мисля, че мястото се наричало Пазевалк. Та там го лекувал въпросният доктор Форстер. Но понеже докторът не можел да предположи, че пред него стои бъдещият фюрер на Германския райх, той отбелязал в болничния му картон, че лицето било „психопат с истерични симптоми, негоден за ръководни длъжности“. Мисля, че точно това са били думите му. Впрочем през 1934 година доктор Форстер се самоубил под натиска на вашата тайна полиция.

Дебора видя как се изкриви лицето на Албрехт, сякаш изпитваше болки. Той забави отговора.

— Аха, разбирам. Значи ти, Мария, смяташ, че нашият фюрер може да си е отмъстил на комисията от Художествената академия? Подозираш го в отмъстителност? Да приема ли, че според теб нашият фюрер е способен да действа така елементарно? — Албрехт беше овладял емоциите си, ала в гласа му се прокрадваше нещо, което накара Дебора да си помисли, че той знае повече, отколкото казва. Предположи, че вероятно е уцелила право в десетката и че злощастната приемна комисия не е имала добра съдба.

Настроението й отново направи остър завой, бойният й дух угасна толкова бързо, колкото бе пламнал. Изведнъж загуби желание да продължава разговора за този отвратителен Хитлер и небрежно отвърна:

— О, не, просто се поинтересувах ей така, между другото. Пък и ти нали искаше непременно да разбереш какво съм имала предвид. Може ли да отидем в „Захер“? Там правят най-хубавите торти. Страшно ми се прияде.

Ходът на мислите на Дебора заслужава по-подробно обяснение — всъщност първопричината за тях беше баща й, който навремето бе обсъждал с приятеля си Фриц Герлих значението на провала на Хитлер на приемния изпит.

Принципът за причината и следствието рядко се беше отразявал по такъв катастрофален начин върху цялата световна история: само защото мнозинството членове на приемната комисия през 1907 и 1908 година констатирали, че някакъв млад австриец на име Адолф Хитлер не притежава талант, и така препънали най-съкровената му мечта, той се видял принуден да се върне към стария си живот.

Най-напред младият Хитлер припечелвал криво-ляво с рисуване на пощенски картички и реклами, като връх в кариерата му била една реклама за пудра срещу изпотяване на краката.

Докато един ден, по-скоро случайно, открил дарбата си на демагогстващ оратор и се насочил към фаталната си политическа кариера. Впрочем по-късно изпратил слугите си да издирят някои от ранните му виенски произведения и да ги конфискуват, в случай че появата им би го поставила в неловко положение.

Как би протекла по-нататъшната съдба на Европа, ако бяха приели Хитлер във виенската Академия за изобразително изкуство? Дали щеше да има Втора световна война, дали щеше да бъде хвърлена първата атомна бомба? Дали разпространението на комунизма щеше да бъде по-малко експанзивно, както и последвалата го в резултат от него Студена война? Дали Германия и Берлин щяха да бъдат разделени, дали щеше да бъде издигната Стената?

Дебора и Албрехт останаха две седмици във Виена. Албрехт беше много зает, тичаше по заседания и конференции и обикновено се връщаше късно вечер в хотела. Тогава очакващата го с нетърпение Дебора го подлагаше на още по-тежки изпитания, като изискваше все повече и повече.

Той наистина не беше изчислил така нещата. В края на напрегнатите дни, изпълнени с уморителни заседания и скучни прения по вземане на решения, му бяха необходими спокойствие и сън.

Ала всеки път ставаше жертва на неутолимата си жажда за това изключително и ненаситно създание. Налагаше му се да мобилизира всичките си резерви, докато момичето до него разцъфваше като роза през май.

Въпреки това Албрехт не можеше да постъпва другояче — невъзможно беше да й устои дори мислено. Все по-често се хващаше как по време на съвещанията проявява невнимание и как гръмките гласове и въпросите отиват на заден план. Закопняваше да се върне в обятията й и да вдъхне омайния й меден аромат. Толкова силно я искаше, че често му се налагаше да поставя чантата върху скута си, за да скрие очевидното…

Тази негова странност не остана дълго в тайна за останалите участници в конференциите. И понеже любопитството е присъщо на човешката природа, скоро тръгнаха всевъзможни слухове и спекулации около чантата му.

Какви ли секретни книжа криеше тази чанта, та да е толкова важно Албрехт Брунман, специален пратеник на Главното управление на имперската сигурност, пряко подчинен на неговия шеф Райнхард Хайдрих, да не я изпуска от очи и ръце, да я притиска към себе си даже по време на заседанията? Указания, които трябва да бъдат сложени на масата в последния момент? Тайни заповеди на фюрера?

Наред с плътската любов Дебора откри още едно занимание, което й носеше удоволствие, нещо като заместител, и започна да му се отдава с характерната си склонност към крайности. Явно Албрехт разполагаше с неограничени парични средства, а щедростта му към нея нямаше граници. Затова Дебора потегляше всяка сутрин да пазарува из безбройните елегантни магазини по Рингщрасе, прочутата виенска улица на лукса. Скоро гардеробът й напълни планина от куфари.

Късно следобед обаче тя винаги се озоваваше в залата с камината на хотел „Империал“, където се упражняваше на ценния концертен роял и даваше някой и друг частен концерт.

Дебора изживяваше онези първи съвместни седмици с Албрехт като сюрреален сън. Тя се подчиняваше безусловно на всичките си желания и стремежи. Сякаш в нея се беше отприщил някакъв бент, от който непрестанно извираше ненаситна жажда за удоволствия. Тя искаше да живее, да живее и да пее, и настоятелно желаеше всичко — сега и веднага!

Това беше абсолютната отдаденост към живота, каквато малцина са способни да изпитат, необуздаността на една съвършена душа. В това отношение Дебора приличаше на майка си. Но докато Елизабет бе срещнала своя спасител, Густав, в най-подходящия момент, Дебора беше сключила пакт с Дявола.

Повече не помисли нито веднъж за брат си Волфганг. Беше забравила да му се обади от Цюрих. Предишното й съществуване сякаш бе потънало в друго измерение. Музиката остана последното свързващо звено между стария и новия й живот.