Хани Мюнцер
Жило и мед (6)

Пета глава
Белият гарван

Мюнхен, 9 ноември 1923 година

На Елизабет й беше съвестно — закъсняваше и съпругът й сигурно отдавна се тревожеше. На всичкото отгоре я беше сполетял лош късмет — на връщане от Дисен бе установила, че почти всички улици в Мюнхен са временно затворени.

Щом прислужницата отвори вратата, мъжът й се втурна към нея по коридора на просторното им жилище на Принцрегентенплац, следван по петите от дакела Феликс.

— Привет, Густав! — поздрави го живо тя. — Извинявай, че закъснях, обаче по улиците става нещо, мъжете пак си играят на войници. Ще повярваш ли кого срещнах днес? Онзи мъж, около когото всички вдигат такава патърдия. Как се казваше? Худлер?

Младата жена едва успя да подаде на прислужницата Отилие чадъра и ръкавиците си, когато мъжът й я сграбчи здраво за раменете и я притисна силно към себе си. Елизабет замръзна изненадана в прегръдките му. Та той беше направо извън себе си! Досега не го бе виждала такъв.

Уважаваният лекар и младата, многообещаваща оперна певица, родом от Виена, бяха женени едва от няколко месеца. Между първата им среща и сватбата не беше изминал и месец. Това бе породило приказки в салоните на изисканото общество — подобен кратък срок на годежа даваше обилен материал за всевъзможни спекулации. Този факт обаче беше напълно безразличен на Елизабет и Густав — не искаха да чакат нито ден, за да се съберат.

Елизабет беше темпераментна особа и се отличаваше с импулсивност, граничеща с нервно безпокойство. Тласкана от глад, който сама не знаеше как да засити, тя профучаваше със зашеметяваща скорост през живота, без почти да се докосва до същността му — до онзи паметен ден, в който срещна Густав и тутакси падна в плен на неговия спокоен, уравновесен характер. Той намали темпото в житейския водовъртеж на младата си съпруга деликатно и постепенно.

Въпреки това Елизабет си оставаше Елизабет. Понякога избухваше и не държеше на точността, но Густав неизменно посрещаше тези й прояви със снизхождението, което върви ръка за ръка с младото брачно щастие, в съчетание с невъзмутимостта му на по-възрастен с двайсет години, улегнал мъж.

Именно защото познаваше непоколебимостта на съпруга си, Елизабет се стресна. Трябва да се беше случило нещо лошо! Вълнението му не можеше да се дължи само на закъснението й. Тя бързо прехвърли наум последното си излизане.

 

 

През две седмици редовно поръчваше от „Ауто Сикст“ на Зайцщрасе един „Мерцедес-Бенц“ с шофьор, за да посети за два дни майка си, госпожа Мария Казегер. Така бе постъпила и този път. Овдовялата й майка обитаваше малка къща в Дисен край езерото Амерзее. Елизабет й беше купила къщата, отдалечена от Мюнхен на по-малко от два часа път с кола, от първите си хонорари. Госпожа Казегер се радваше на отлично здраве, като изключим лекия ревматизъм.

След закуската тази сутрин двете с майка й направиха продължителна разходка по брега на езерото. След обяда и кафето шофьорът дойде да вземе младата жена, както се бяха уговорили.

Елизабет произхождаше от скромно семейство. За баща й нямаше да се каже кой знае какво, освен че бе неудачник във всичките си начинания.

През 1910 г. — Елизабет тъкмо беше навършила десет години — той загуби обущарската работилница, която бе наследил от своя баща, заедно с къщата им на Терезиенщрасе, защото се бе предоверил на един опасен спекулант. Семейството се принуди да се премести във влажна квартира извън градските стени на Виена.

Майстор Казегер беше от хората, надарени с огромна порция от особения виенски чар. Човек просто не можеше да му се сърди и двете дами в семейството му го обичаха безмерно. Не му бе съдено обаче да доживее успехите на дъщеря си: през 1914 година той беше сред първите, които се присъединиха възторжено към императорските войски, за да отмъстят за подлото убийство на австрийския престолонаследник Франц Фердинанд. И отново бе сред първите, които дадоха живота си за отечеството. Както споменахме, човекът беше неудачник.

На връщане от Дисен за Мюнхен Елизабет бе изпитала физическа нужда, дължаща се вероятно на воднистото кафе на майка й. Замисли се дали да се върне, или да потърси прилична странноприемница — когато се сети, че приятелката й Хелга Пуцингер притежава малка вила в Утинг. Тя й беше кажи-речи по пътя. Доколкото й бе известно, в последно време Хелга често отсядаше там. Елизабет реши да се отбие.

Двете млади жени се познаваха едва от половин година — по едно и също време бяха ученички на музикалната педагожка Лили Леман в Мюнхен. Хелга и Елизабет, почти връстнички, тутакси се бяха сприятелили, въпреки че едва ли можеха да бъдат по-различни по външност и по темперамент: Хелга бе висока и русокоса, разсъдлива и уравновесена; Елизабет, напротив, беше дребна и крехка като врабче, с лъскава черна коса, преливаща от жизненост и пъргава като живак.

Разбира се, скоро Елизабет се запозна и със съпруга на Хелга, Буби^[1]. В кръщелното свидетелство на Буби бе вписано името Егон, но момчешкият му прякор го съпровождаше цял живот — макар Елизабет да не бе срещала човек, комуто по-малко да подхожда това умалително прозвище. Всичко в Буби беше прекалено голямо: ръцете, нозете, носът, главата. Беше огромен като бик, гръмогласен и клонящ към дебелащина. Но пък свиреше на пиано прекрасно и с огромна страст. Елизабет, самата тя отлична пианистка, бързо намери сродна душа в лицето на Буби — на полето на музиката.

В един неделен ден Елизабет и Густав бяха поканени в Утинг у семейство Пуцингер. За разлика от жена си, Густав не хареса особено Буби, но трябваше да признае, че мъжът на Хелга беше изключително начетен и високообразован. Буби Пуцингер произхождаше от стара мюнхенска фамилия, притежаваща между другото издателство. Това му беше дало възможност да следва в чужбина, в университета в Харвард. След завършването си той бе прекарал няколко години в Ню Йорк, където бе ръководил тамошната фирма за търговия с предмети на изкуството, също собственост на фамилията.

Онзи следобед двамата господа водиха оживен разговор край камината с пура в ръка и обсъждаха злощастния крал Лудвиг II^[2], дето не умеел да плува, понеже Буби възнамеряваше да пише книга за него.

Когато Елизабет, тласкана от физическа нужда, пристигна при приятелката си в Утинг, късметът беше на нейна страна: Хелга бе дошла там от Мюнхен предишния ден заедно с малкия им син — Егон младши, и с прислужницата. Зарадвана от неочакваната среща, тя покани приятелката си на истинско силно кафе.

Двете дами отпратиха шофьора в близката странноприемница и прекараха заедно един приятен следобед, който неусетно премина във вечер.

Както се знае, през ноември се мръква рано, но при все това Елизабет се стресна, когато стоящият часовник в трапезарията внезапно удари седем часа. Незабавно изпратиха прислужницата на Хелга в странноприемницата да уведоми шофьора.

Хелга тъкмо се бе захванала да убеждава приятелката си, че е по-разумно да пренощува при нея в Утинг, когато на вратата се похлопа енергично.

Предполагайки, че е дошъл шофьорът на Елизабет, домакинята отвори лично и внезапно се озова пред група изцапани мъже, които изглеждаха изтощени и се озъртаха нервно.

Дори да се бе изненадала от ненадейното посещение, Хелга не показа смайването си и запази самообладание.

По-късно тя щеше да сподели с Елизабет как тутакси е разбрала, че е станало нещо лошо, в противен случай мъжът й нямало да я отпрати предния ден от Мюнхен с малкия Егон, при това без никакви обяснения.

Елизабет, напротив, си нямаше никакво понятие от тези неща — не се интересуваше за нищо, излизащо извън границите на нейния музикален свят, камо ли за обвитите в цигарен дим мъжки дела като републиката, политиката и така нататък (всичко това тя смяташе за лишено от каквото и да било вдъхновение). Ако не съществуваше изразът откъснат от действителността, той трябваше да бъде измислен специално за Елизабет.

Предводителят на малката нервна група беше блед, небръснат и облечен в мърляв тренчкот. Въпреки това Хелга го покани най-учтиво да влезе. Друг от мъжете се представи като доктор Шулц. Останалите от групата си замълчаха и застанаха на пост до вратата.

Елизабет бързаше, а в същото време се появи и шофьорът й с колата, затова я представиха съвсем бегло. Все пак й направи впечатление, че мъжът в тренчкота май беше ранен в рамото.

При вида му младата жена изпита внезапно някакво странно чувство — прииска й се да избяга. Припряно, почти нелюбезно си взе довиждане с Хелга, чието внимание в този момент беше изцяло погълнато от странните посетители.

 

 

Густав я отблъсна леко от себе си и прекъсна потока на мислите й с изумения въпрос:

— Какво каза току-що, Елизабет? Кого си срещнала днес? — После я отведе в салона и затвори плътно вратата.

Елизабет му разказа всичко: как след гостуването у майка си се отбила в Утинг при Хелга и там срещнала онзи бледия австриец, чието име забравила.

— Боже мой! — възкликна Густав и пребледня още повече, като разтърси жена си, която все още държеше за раменете. — Това е бил Хитлер! Видяла си Адолф Хитлер. Цял Мюнхен го търси! Вчера този престъпник се опитал да извърши преврат срещу правителството. А сега се крие у семейство Пуцингер?

— Аха, значи затова бяха уличните блокади. Ама че отвратително бягане с препятствия! Закъснях, понеже се наложи да…

— Това не е важно в момента, Елизабет. — Густав прекъсна жена си, което не беше ставало досега. — Важното е, че вече си тук и че не ти се е случило нищо лошо. Загинаха много хора. Щях да се побъркам от тревога по теб. Първо трябва да изпия един коняк. После ще ти разкажа всичко.

След като си наля питие и отпи, Густав подхвана настоятелно:

— Чуй ме, Елизабет! Не бива да казваш на никого, че си видяла днес онзи мъж, особено пък къде. Доста неприятно е, че е въвлякъл в делата си Хелга и Буби. Не желая да имам нищо общо с този човек. Той е опасен.

После й разказа за значимите събития, случили се в Мюнхен предишната вечер, а именно на 8 ноември 1923 година.

Водачите на една изгряваща партия в Бавария направили опит за преврат от мюнхенската бирария „Бюргербройкелер“. По обед на следващия ден превратаджиите марширували в града и на Одеонсплац ги спрели верни на правителството войски. При което били убити над двайсет души.

Революцията се провалила, предводителят и съратниците му избягали.

Густав беше все още обсебен от чудовищните събития. Преврат, с цел да бъде свалено правителството на Бавария! Нищо чудно, че в момента Мюнхен приличаше на врящ котел малко преди да прекипи; из целия град търсеха трескаво избягалите революционери от „Бирения пуч“.

Генерал Лудендорф, прославеният герой от Първата световна война, също участвал в осуетения опит за преврат и вече бил задържан, облечен в парадната си имперска униформа.

Министър-председателят на Бавария, а отскоро и генерален комисар, Густав фон Кар, хвърлил цялата мощ на държавната власт, с която разполагал, за да залови подбудителите. Фон Кар бил лично уязвен от обстоятелството, че Хитлер го държал часове наред в „Бюргербройкелер“, унижавал го всячески и накрая го принудил под дулото на пистолета да даде писменото си съгласие за сформиране на ново правителство, което да спаси Германия от нищетата и позора.

При това този човек дори не бил германец, ами австриец! „Да върви да спасява Австрия и да не се занимава с германците“, яростно допълни Густав.

 

 

Едва бе завършил разказа си за шокиращите събития от последната нощ, когато на вратата се позвъни.

Отилие, прислужницата, отвори и съобщи, че викат господин доктора за спешно раждане. И важно-важно добави:

— Седалищно положение на плода. — Отилие беше приятелка с районната акушерка и вземаше дейно участие във всичко случващо се; тя имаше мнение по всякакви въпроси, все едно дали някой я питаше или не, така че спокойно можеше да бъде определена като неофициална хроникьорка на квартала.

Докторът си облече припряно палтото, което грижовната Отилие вече бе приготвила до лекарското му куфарче. Накрая си сложи шапката и тръгна бързо, за да помогне на една бъдеща майка, след като бегло целуна съпругата си.

 

 

Първоначално намерението на доктора да се ожени бе донесло на Отилие поредица от безсънни нощи. Все пак, от близо шест години тя царуваше еднолично в дома, откакто бяха починали един след друг родителите му. Но понеже всичко, което правеше докторът, беше добро и правилно в очите на Отилие, вътрешната й съпротива скоро се уталожи.

Пък и младата госпожа беше толкова прочута, че този факт се отрази и върху авторитета на Отилие и позицията й в кръжеца от прислужници на Принцрегентенплац. Освен това госпожа докторшата не се месеше в домакинските дела. Какво повече да искаш?

Отилие беше олицетворение на стабилността — яка, със здрав тен на лицето и с още по-здрав апетит. Имаше само един недостатък: по необясними причини изпитваше невъобразим страх от бурите. Щом започнеше да гърми и трещи, незабавно бягаше в мазето и не мръдваше оттам, докато не отмине бурята.

Веднъж докторът отбеляза шеговито, че Отилие сигурно строи следващия Ноев ковчег заедно с Ханс — слугата я следваше като вярна сянка. Скоро тези думи се превърнаха в крилата мисъл сред всички членове на домакинството. Тръгнеше ли някой да търси Отилие, без да може да я намери, веднага получаваше отговора „Строи Ковчега“.

По-късно, когато някой от семейството си спомнеше за щастливите дни в Мюнхен — времето, преди да дойдат на власт националсоциалистите, винаги наричаха този период „времената на Ноевия ковчег“.

Редът и хигиената определяха живота на Отилие. И тъй като апартаментът винаги блестеше от чистота, всички си затваряха очите за безобидните й приумици. Освен това тя притежаваше голямо баварско сърце, което отдавна биеше за слугата Ханс. Избраникът на Отилие беше простоват и отстъпчив добряк.

Когато го видя за първи път, Елизабет спонтанно възкликна:

— Мили боже, какъв левент! Сякаш са го създали самите богове на Олимп!

Права беше. Със своя гигантски ръст — почти два метра — Ханс би бил идеалният кандидат за придворната гвардия на Стария Фриц и на неговия баща, покойния Войнишки крал^[3]. Народът още обичаше да си спомня за „гвардията на дългучите“. Защото след края на монархията, загубената война и последвалите политически боричкания в младата Ваймарска република немалко възрастни хора тъгуваха по бляскавите времена на легендарните пруски крале.

 

 

Ханс дори не подозираше, че съответства на идеала за „господарска раса“, пропагандирана от стремящите се към възход националсоциалисти. Той имаше по-голям брат на име Франц. Този Франц беше негов доста по-груб вариант и още от 1921 година пееше, ревеше и маршируваше — обикновено правеше всичко това наведнъж — в паравоенните щурмови отряди. Нищо чудно, че от толкова многобройни и протичащи едновременно занятия не му оставаше място за мислене. Така поне смяташе Отилие, която искрено мразеше Франц, брата на Ханс.

Самият Ханс нямаше собствено мнение, а се уповаваше изцяло на мнението на своята Отилие.

Тя удостояваше козните на братчето Франц и на неговия бледолик революционен водач единствено с презрително изсумтяване.

— Да ми се махаш от главата с този нафукан нехранимайко, дето един свестен мустак не може да отгледа! — гълчеше тя своя Ханс, когато повтаряше пред нея хвалебствията на брат си Франц. Според Отилие фактът, че един мъж няма дори прилични мустаци, е достатъчно доказателство за некадърността му.

Въпросният темпераментен изблик, почти незначителен за мащабите на Отилие, се случи, когато Ханс я бе попитал какво би казала, ако той откликне на желанието на по-големия си брат и също се присъедини към щурмовите отряди. Както винаги Ханс се подчини на волята на Отилие. С това случаят бе приключен за двамата. Поне те така си мислеха.

 

 

Съпрузите обитаваха десет стаи на последния, четвърти етаж на построения през 1901 година палат в периферията на Принцрегентенплац, който Густав бе наследил от своите родители. Той имаше и брат, художник, ползващ се с умерен успех, който живееше с жена си в Нюрнберг.

Лекарският кабинет на господаря беше на партера. Прислугата се състоеше от трима души — Отилие, Ханс и готвачката Берта, и имаше отделни стаички под островърхия покрив на таванския етаж.

Първият етаж беше даден под наем на някакви страхотно богати американци, които вече никой в къщата не помнеше, защото не се бяха вясвали от цяла вечност — за последен път се били появили две години преди Голямата война, както твърдеше Отилие. Наемът и делът им от разходите обаче продължаваха да постъпват регулярно в банковата сметка на Густав.

Вторият етаж също стоеше празен от много месеци, а поради настоящата икономическа криза вероятно дълго щеше да остане така. На третия живееше един пенсиониран генерал, толкова стар, че още през 1914 година не бяха пожелали да прибягнат до услугите му. Чудовищна несправедливост, както обявяваше гръмогласно той, ако някой имаше нещастието да се сблъска с него на стълбите. Човек можеше да остане с впечатлението, че той сам-самичък би решил войната в полза на кайзер Вилхелмова Германия. Човекът беше жив реквизит от XIX век. Към отличителните му белези спадаха — освен че маршируваше, сякаш все още върви след барабаните и духовите инструменти — монокъл, бастун, сюртук, цилиндър и цяла фаланга от ордени, гордо красящи хлътналите му гърди.

Злите езици, към които несъмнено се числеше и този на Отилие, твърдяха, че той ги закачал нощем на пижамата си. Най-хубавото качество на генерала обаче беше почти пълната му глухота; такива съседи бяха добре дошли за всеки музикант, както и вечно отсъстващите американци.