Хани Мюнцер
Жило и мед (25)

Двайсет и четвърта глава

Дебора лежеше на кревата в стаята си и мислено се сбогуваше с досегашния си живот. Току-що майка й я беше посветила в плановете си. Утре щяха да се опитат отново да избягат от родината.

Замисли се за баща си — какво ли е станало с него? Както майка си и тя продължаваше да храни надеждата да го види отново.

Много преди да започне да осъзнава нещата, Дебора вече бе почувствала, че около нея се случва нещо лошо.

Спомни си как мъдрият й баща й обясняваше колко стара е тази Земя: милиони, милиони години, просто не можеш да си представиш! Затова и светът се променял толкова бавно — дишал мирно и кротко в ритъма на вечността. Краткият престой на човека в този свят бил от незначителна важност. Вероятно Земята още дори не била забелязала, че човекът е израснал върху нея. Точно това тревожеше момичето, защото беше видяло колко бързо се променя светът през последните години.

Самопровъзгласилата се раса господар вдигаше страхотна врява, тласкана от чудовищна разрушителна сила. Сигурно изтерзаната Земя вече бе забелязала, че човекът е нарушил нейния покой?

Дебора проумя за първи път тази промяна, когато беше на девет години — малко след като Германия се сдоби с нов райхсканцлер; новият властелин и следовниците му обявиха за нежелан еврейския народ, към който принадлежеше и нейният баща.

Скоро след това изчезна чичо Фриц — вестникарят, чиито гръмогласни и цветисти разговори с баща й тя така обичаше да слуша. Макар да беше още малка и да не можеше да си обясни правилно причините, тя разбираше, че разговорите, които толкова й харесваха, не са били одобрявани от онези, другите.

Оттогава й се струваше, че злощастията се нижат едно подир друго в младия й живот, че катастрофите се трупат ли, трупат, сякаш едната създава хранителна почва за следващата.

След седмица щеше да навърши петнайсет години. Беше прекарала четиринайсетия си рожден ден в мръсна затворническа килия. Къде ли щеше да отпразнува петнайсетия? При чичо Паул в Лондон, когото почти не си спомняше?

Собственото й бъдеще изглеждаше някак нереално. Дебора отпъди мисълта за него, може би защото въпреки крехката си възраст вече знаеше от опит, че тъкмо нещата, които особено горещо желаем, никога не се случват така, както сме си ги представяли.

На своите почти петнайсет години тя усещаше в себе си предвестията на младостта и споделяше мечтите на милиони момичета на този свят — един несъзнателен, все още необясним копнеж. Но таеше и някаква скрита болка, която не я напускаше дори за миг, откакто баща й бе изчезнал безследно. Понякога се събуждаше сутрин с натежало от мъка сърце. После я обземаше смътният страх, че никога няма да изпита щастие.

Но тя не искаше да чувства тъга или страх, не и в този ден. Затова смело вби клин между мислите и страховете си, като се обърна с лице към реалното доказателство за предстоящото заминаване: трите тежки куфара, приготвени и подредени в стаята й. По един за всеки член на семейството.

Следобед Дебора ги беше стегнала собственоръчно по молба на майка си, която се беше провалила в това начинание:

— Ще го направиш ли, Дебора, врабченце мое? Нали знаеш колко съм нерешителна. Ти ще се справиш много по-добре от мен!

Дебора се посвети съвестно на задълженията си — както винаги, когато й възлагаха да свърши нещо. Скоро обаче задачата се оказа неочаквано мъчна. Главният въпрос, пред който й се наложи да се изправи, беше: как да избере само някои от нещата, които досега са представлявали цял един живот, за да ги вмести в един-единствен куфар?

Дълго умува по въпроса, докато стигна до дълбокомисленото заключение, че всичко, което може да се хвърли на земята, да се счупи, да се среже или да се разруши по какъвто и да било друг начин, сиреч — всичко, което има физическо тегло и е сътворено от човешка ръка, никога не може да бъде толкова ценно, колкото спомените, които можеше да вземе в неизчерпаеми количества. От този момент нататък беше лесно. Куфарите се затвориха сякаш сами, не се наложи да сядат върху тях.

Така настъпи вечерта. Дебора обичаше полумрака и не запали лампата в стаята си. Затова възприемаше очертанията на трите куфара като ъгловати привидения.

От много години куфарите, марка „Луи Вюитон“, бяха верни спътници на майка й в многобройните й пътувания. Веднъж бяха изчезнали внезапно по време на концертно турне. Появиха се седмици по-късно в един склад — някакъв сценичен работник ги взел за екстравагантни реквизити.

До намирането им майка й беше безутешна. Баща й си позволи да се пошегува, като съчини некролог за куфарите. Дебора още го чуваше да декламира: „Бяха хубави куфари, кожени, здрави и удивително елегантни. В паметта ни завинаги ще останат отличната им изработка и изисканите закопчалки“.

Елизабет с гордост беше донесла куфарите от Париж — купила ги спонтанно на „Шанз-Елизе“, като лекомислено пожертвала за тях целия си хонорар. Това се бе случило много преди да се роди Дебора. Певицата и нейните куфари бяха пътували заедно много, много далече. Трите куфара дори си имаха имена. Елизабет обичаше да наименува всеки човек и всеки предмет. Баща й беше нарекъл тази склонност на майка й разголване на душата.

Най-големия си куфар бе кръстила „Дива“, защото той приютяваше прекрасните й сценични костюми, ушити по мярка; средният се казваше „София“, на древногръцката богиня на мъдростта, заради съхраняваните в него партитури и либрета; последният пък се наричаше „Ванитас“, на богинята на суетата. Той, разбира се, съдържаше безбройните гримове и перуки на артистката Елизабет. Една магическа съкровищница за преобразяване, в която Дебора и майка й навремето често се ровеха за удоволствие.

Момичето се възхищаваше на пъстрите лепенки от различни градове, свидетелстващи за бляскави времена и приятни пътешествия. Да, куфарите наистина имаха много за разказване.

Днес шарените лепенки будеха у момичето меланхолия, сякаш отказваха да споделят спомените си.

През тази нощ и Елизабет, и Дебора не успяха да мигнат, само малкият Волфганг спеше с блажения сън на шестгодишно момче.

На следващия ден часовете до заминаването се заточиха изключително мудно; Елизабет смяташе да тръгне в последния момент, за да не им се налага да чакат дълго на перона.

С цел да бъдат предпазени, Берта и Отилие знаеха само, че госпожа Елизабет тръгва на концертно турне с децата си, но бяха от толкова време заедно, че вероятно подозираха нещо. Изглеждаха нервни и се навъртаха постоянно около тях, докато Елизабет не ги смъмри:

— Ама моля ви се, какво ви става днес и на двете? Спъвам се във вас по-често, отколкото в дакела!

Елизабет беше оставила тайно плик с обяснение и заплатата им за цяла година в спалнята си, където Отилие да го намери по-късно.

Около половин час преди планираното тръгване на вратата се позвъни. Отилие съобщи на госпожата за изненадващото посещение на господин Албрехт Брунман.

Веднага настана паника — трябваше спешно да преместят куфарите от коридора в стаята на Дебора.

Чак по-късно Елизабет се замисли до каква степен гузната съвест ни тласка към прибързани действия. Можеше просто да каже същото, което бе казала на Отилие и Берта, а именно че тръгва на концертно турне; господин Брунман беше свикнал с подобни обяснения. Вместо това с прибързаната си реакция бе извикала на преден план Отилие, чийто изумен поглед не й беше убягнал.

И така, те седяха, пиеха кафе и бъбреха учтиво, докато Елизабет през цялото време насила обуздаваше ръцете и очите си, за да не се поддаде на импулса да погледне ръчния си часовник.

Точно днес господин Брунман беше дяволски упорит и в отлично настроение. Пак бе донесъл пакетче бонбони на Волфганг, плюс любимото му лакомство — истински моцарткугели^[1] от Залцбург, а на Елизабет и Дебора — торта „Захер“ от Виена, от което поне ставаше ясно къде са го отвели последните му пътувания. Берта тутакси наряза греховното шоколадово вълшебство на големи парчета и го сервира.

Господин Брунман седеше ли, седеше. Времето минаваше, а Елизабет нямаше възможност да се отърве елегантно от него, поне не й хрумваше нищо смислено. А после стана твърде късно.

След повече от два часа гостът най-после се сбогува, при което хвърли в ужас Елизабет, изваждайки на показ малка кутийка за бижута. Тя си помисли панически: За бога, да не вземе сега да ми направи предложение за женитба?

Но той отвори бавно кутийката, поднесе я към нея и сякаш между другото каза:

— Случайно открих този пръстен у един бижутер в Берлин. Ваш е, нали, госпожо Елизабет? Познах го по необикновения цвят на камъка. Виолетов като очите ви. Бих искал да ви помоля следващия път, когато имате нужда от пари, да се обърнете към мен. Знаете, че съм ваш приятел. — Целуна й ръка, при което устните му за първи път докоснаха опакото на дланта й.

Отиде си, а Елизабет остана с бясно биещо сърце. Още усещаше устните му върху ръката си и механично я избърса в костюма. После се отпусна безсилно на фотьойла. Разбра, че това не беше обичайно приятелско посещение от страна на господин Брунман, а предупреждение.

Въпреки това или тъкмо заради това тя реши да опита отново още на следващия ден.

Без произшествия стигнаха с децата и Магда до Централната гара. Отпред гъмжеше от полицаи и есесовци.

Шофьорът на таксито, с лента с пречупен кръст на ръкава, спря малко преди загражденията, подаде глава през прозореца и отбеляза:

— Охо, пак има хайка. Сигурно търсят избягали еврейски престъпници.

— Обърнете — помоли Елизабет, — размислих. Връщаме се.

До себе си долови шумолене — Волферл тъкмо вадеше нов бонбон от пакетчето, донесено му от господин Брунман.

— Не, Волферл, яде достатъчно — раздразнено каза майката и изтръгна бонбона от ръцете му. Вторачи се в него и най-напред помисли, че очите й играят лоша шега: върху хартийката се мъдреше пречупен кръст.

Не можеше да му избяга.

Елизабет се отказа от Цюрих, но не и от плановете си. Реши обаче, че вероятно щеше да бъде по-разумно да изчака няколко месеца, преди да предприеме следващия си опит, докато онези (при което и сама не беше сигурна кои по-точно са онези) си помислят, че се е отказала.

И преди всичко: нямаше вече да посвещава никого в намеренията си, нито британското посолство, нито мистър Локнър, най-малко пък безкрайно страхливия си импресарио, когото впрочем подозираше, че е издал плановете й. При това го бе помолила изрично за дискретност и пълно мълчание. Този човек беше колкото колеблив и непостоянен, толкова и предприемчив; не без основание тя подозираше, че той се опасява да не загуби един от най-добре печелещите коне в оперната си конюшня, а именно Елизабет Малпран, ако тя остане в свободната чужбина.

Ето защо най-напред си потърси нов импресарио. Една певица трябва да има почти такова доверие на оперния си агент, каквото има на своя пианист или на диригента, че ще й подават правилното темпо и встъпление.

Елизабет си помисли, че импресариото й вероятно никога нямаше да проумее иронията, скрита в това решение. Страхът му да не я загуби предизвика точно обратното на това, което искаше да избегне: загубата на своята звезда.