Хани Мюнцер
Жило и мед (26)

Двайсет и пета глава

Следващите три месеца се превърнаха в тежко изпитание за Елизабет. Отдавна беше затворничка между страха и надеждата, между отчаянието и бунтарството. В края на изпълненията си, когато стоеше на сцената и приемаше бурните аплодисменти, тя се чувстваше като рушаща се пясъчна кула, поддържана единствено от мисълта за нейните деца.

А когато погледнеше зрителите си — новите господари в техните парадни униформи редом с окичените им с бижута дами, едва се сдържаше да не им изкрещи мъката си: Какво сте сторили на моя Густав?

Външно обаче продължаваше да се държи, както приляга на една красива, лъчезарна оперна звезда; участва в представления в Берлин, Хамбург и Виена, и след дълго прекъсване — отново в Мюнхен.

Там й се наложи да понесе омразния Хайнрих Химлер, който й целуна ръката и я нарече „мила ми госпожо“. В негово присъствие не можеше да се отърси от подозрението, че той има пръст в изчезването на мъжа й.

След това Химлер я покани на тържествена вечеря, където я настаниха на почетното място вдясно от него, та цяла вечер й се гадеше и не успя да преглътне нито хапка.

На два пъти господин Брунман също я покани на вечеря, само че в далеч по-интимни рамки. Той продължаваше да се отнася към нея с изключителна сдържаност, почти с трезва деловитост, на която би реагирала с объркване дори някоя жена, по-малко привлекателна от Елизабет, ала й се струваше, че след връщането на пръстена забелязва лека промяна в държането му. Но всеки път, когато се разделяха и той се сбогуваше с обичайната си невъзмутимост, тя решаваше, че сигурно се лъже.

Самият факт обаче, че изобщо се занимаваше с този въпрос, показваше, че не може да се лъже изцяло. Колкото повече се замисляше върху държането му, толкова повече в нея укрепваше убеждението, че открива някакво неизречено очакване, заложено в него. Елизабет се запита дали той не се надява на нещо повече от дълбоката й благодарност за спасяването на децата.

Скоро вътрешното й напрежение премина поносимата мярка. Тя спеше все по-малко, забравяше да се храни, пътуваше и работеше много и се чувстваше все по-отпаднала. От това страдаха гласът и концентрацията й. Умората прерастваше в духовно изтощение, сякаш предусещаше бъдещите изпитания.

Една нощ, тъкмо се беше върнала от Виена и, както често напоследък, се мяташе неспокойно в леглото, отново сънува Густав — той вървеше насреща й, но изведнъж се превърна в Албрехт Брунман. Събуди се объркана и дезориентирана. Трябваше й време, за да дойде на себе си и да подреди мислите, вибриращи в главата й в многогласен хор.

А после напълно неочаквано, в момент на себепознание, което я споходи като вдъхновение, тя се запита дали проблемът не е толкова в господин Брунман, колкото в самата нея. Възможно ли беше тя да очаква от него повече, отколкото той от нея?

Елизабет беше страстна жена и артистка — достатъчно често бе пресъздавала на сцената силна любов и опиянителни копнежи. Познаваше желанията и плътската наслада на човешките тела, независимо дали бяха мъжки или женски, защото сама ги беше изпитала със своя Густав.

Помисли си още, че потребностите на жената не бяха желани в тези времена — жените се ограничаваха със задачите си в дома и край огнището. И преди всичко, според нацистката идеология идеалната жена имаше един свещен дълг, а именно — да ражда синове за фюрера, които той после да хвърля в ненаситната паст на войната.

Пред себе си Елизабет признаваше, че копнее за Густав, изчезнал от петнайсет месеца — липсваше й не само умът и остроумието му, но и тялото й жадуваше за мъжките му ласки.

Тя обмисли проблема честно и обстойно — дължеше го на своя съпруг. В самокритичен дух се запита дали женската й суетност не беше уязвена от факта, че господин Албрехт Брунман май беше единственият мъж от обкръжението й, който никога не я бе ухажвал истински.

Във всеки случай след тези самонаблюдения тя се оказа не по-малко объркана и безпомощна отпреди. И дълго не успя да заспи.

Следващия път, когато господин Брунман дойде в Мюнхен и й отправи поредната покана, тя се оправда с мигрена и с облекчение установи, че той не настоя повече.