Хани Мюнцер
Жило и мед (3)

Втора глава

Рим, Италия

Тринайсет часа по-късно самолетът кацна на летище „Фиумичино“.

Беше късен следобед, Италия се показваше от най-добрата си страна: слънцето грееше, небето сияеше като на пощенска картичка.

Фелисити пътуваше само с ръчен багаж, затова беше сред първите, които напуснаха багажната зала. Самолетът беше пълен, огромна тълпа очакваше пасажерите зад преградата в терминала за пристигащи пътници. Младата жена заоглежда лицата на посрещаните от мъжки пол. Единствените добре изглеждащи бяха прекалено млади и никой не беше в расо. Сети се, че рядко бяха виждали Фред, брата на Ричард, в расо. Дали йезуитите в Рим носеха расо? Не знаеше. Защо не се сети да попита?

Зърна един хубав младеж, който си проправяше път през тълпата. После обаче откри, че човекът водеше за ръцете две малки деца. По петите му вървеше дебел мъж в крещящо пъстро облекло. При вида на зелените шорти и розовата му риза Фелисити спонтанно се сети за последния костюм на Ричард за Хелоуин. Беше се маскирал като диня. Престани да мислиш непрекъснато за Ричард!, смъмри се тя.

Бръкна за листчето с телефонния номер, което й беше дал. Щеше да изчака още малко и после да се обади на отец Фон Щетен. Сигурно е бил възпрепятстван. Внезапно забеляза, че мъжът диня се опитва да привлече вниманието й — размахваше носната кърпа, с която току-що си бе избърсал челото, Фелисити се огледа — дали махаше на нея? Той продължи да маха. Несъмнено имаше предвид именно нея. Тя тръгна към него.

— Вие ли сте синьорина Фелисити Бенедикт? — попита той малко неуверено на английски.

— А… да. Вие ли сте отец Фон Щетен? — Тя се вгледа в зачервеното му лице. Ама че шегичка си беше позволил Ричард с нея…

— Не, за жалост. Тази сутрин епископът спешно командирова отец Фон Щетен в Бамберг. А той ме изпрати да го заместя. Казвам се отец Симоне Оливиери. Добре дошла в Рим, синьорина Бенедикт. — Той протегна ръка.

Обърканата Фелисити пое запотената му десница.

— Много благодаря. Но как ме разпознахте?

— Отец Лукас каза, че годеникът ви бил дал много ясно описание: да се огледам за най-красивата жена надлъж и нашир. Както виждате, не беше голяма философия. — Отец Симоне й се усмихна дяволито.

Фелисити отвърна на усмивката му. Дебелият отец й харесваше.

— Много мило от ваша страна да ме посрещнете.

— С удоволствие. Това ли е всичкият ви багаж? — Той погледна учудено малкия й куфар на колелца. Очевидно не беше виждал никога жена да пътува с толкова малко багаж. Фелисити не подозираше, че отецът бе благословен с пет сестри, чиито обемисти багажи при гостуванията им в Рим бяха достойни за преселението на народите.

— Да. Надявам се скоро да открия майка си. Ако ми е нужно повече време, винаги мога да си купя нещо.

— Добре, в такъв случай да отидем първо в хотела, за да се регистрирате. Имате ли план откъде да започнете? — попита той на излизане от терминала; навън ги посрещна топлото майско слънце.

— Ами, мислех си да се отбия в полицията. Може би има начин да се отправи запитване до римските хотели. Майка ми трябва да е прекарала все някъде нощта. Пристигнала е тук вчера по обед.

— Добре. Как се казва хотелът ви?

— Хотел „Висконти“. — Младата жена понечи да извади резервацията си, но отец Симоне я спря:

— Няма нужда, знам го. Намира се в историческия център, близо до Пиаца дел Пополо.

След регистрацията в хотела отец Симоне закара Фелисити в най-близкия полицейски участък, този на Пиаца Тринита деи Пелегрини.

Полицаят прояви пълно разбиране и любезност, но не и готовност да отправи запитване до всички римски хотели.

— Съжалявам, синьора — преведе й отец Симоне, — но майка ви не се брои за изчезнала. Липсва сигнал за подобно нещо, а и сама казахте, че нямате причина да подозирате престъпление. Просто изчакайте и тя сама ще ви се обади, синьора. Ако ли не, бих ви посъветвал да се обърнете към американското посолство на Виа Венето. Ариведерчи.

— Така си и мислех — коментира отец Симоне и отново избърса с кърпа челото си. — Римски чиновници. За нищо на света не поемат отговорност и гледат да прехвърлят топката другиму. Никога няма да се оправи нашата Италия.

— Какво ще правим сега? — Фелисити спря нерешително на стълбите на полицейския участък.

— Първо ще отидем да хапнем нещо, после ще обсъдим как да действаме. Имам идея. Елате, ще се отбием в траторията „При Джино“. Не е далече пеша.

Фелисити нямаше апетит, но отецът беше толкова ентусиазиран, че сърце не й даваше да му откаже. Съдържателят на заведението, Джино, приветства отец Симоне като стар приятел и се захласна от радост, задето свещеникът е довел тази белла синьорина. Близо пет минути той танцува около масата им, питайки гостенката дали й е вкусно.

Фелисити се помъчи да изяде поне половината от всички ястия, докато отец Симоне се нахвърли на храната с отличен апетит и изпи почти сам бутилка червено вино. Фелисити отпиваше едва-едва от чашата си. Усещаше първите признаци на мигрена. Червеното вино на обед само би влошило нещата. Не можа да обуздае нетърпението си и още докато бяха на паста с фасул, която сервираха като първо ястие — примо, тя попита отец Симоне за идеята му. В този момент той грижливо тъпчеше салфетка в яката на ризата си. Погледна я.

— Отец Фон Щетен ме осведоми, че майка ви е извънредно набожна и прекарва много време в молитви. Това значи, че все ще влезе в някоя църква. Та си казах: ако имате нейна снимка, мога да я размножа и да я раздам на моите братя по църквите, които да се оглеждат за нея.

— Чудесна идея! Разбира се, че имам нейна снимка.

Отец Симоне хвана лъжицата.

— А сега опитайте яденето. Джино прави най-добрата паста с фасул в цял Рим. Не се тревожете, синьорина Бенедети. Ще открием майка ви.