Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Жило и мед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Honigtot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2023)
Корекция и форматиране
NMereva (2023)

Издание:

Автор: Хани Мюнцер

Заглавие: Жило и мед

Преводач: Величка Стефанова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: немска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 09.05.2017

Редактор: Василка Стефанова

Художник: Elisabeth Ansley; Trevillion Images

ISBN: 978-954-357-351-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11718

История

  1. — Добавяне

На Симон — един малък ангел, който живя твърде кратко на този свят.

Жило и мед

Живеел някога народ трудолюбив,

целувките обичал, неземно бил щастлив,

сред дивната природа блестял кат’ кехлибар,

като прашец от цвете — същински божи дар.

 

Ликувал на небето Бог, а на Земята

над всичко бдяла гордата царица

Дебора — недостъпна, умна, хубавица,

от слънце недокосната и цялата в позлата,

следяла вихрения танец на тълпата.

 

И изведнъж отнякъде донесло се зловоние.

Що за създание двулично, което яростно вещае,

че иде краят? О, да, Палачът на природата това е!

След него всичко живо на света помръква.

И златният рояк завинаги замлъква.

 

Единствено царицата избегнала клането,

но ето че, съсипана, объркана, крои жестока мъст

и, без да има нужда, довършва на врага си делото,

а и за себе си избира най-кървавата смърт.

 

До днес там бродят странни, тъмни сенки,

оплакващи изгубения някогашен рай.

Един народ, живял тогава с радости безкрай,

сега е бездиханен, вкаменен, сиротен…

 

Глупак е онзи, който тъй поставя

разплатата си по-високо от живота.

Рафаел Валериани

„Отначало злият порив е преходен, после се превръща в гост и накрая в господар на дома.“

Вавилонски Талмуд Сука 52

Пролог

Казват, че бремето на истината тегне повече от всичко, което сам Бог е носил някога на плещите си.

При това истината винаги следва собствената си физика. Когато най-малко очакваме, тя се издига като воден мехур към повърхността и ни обвинява.

Това се случи с моето семейство, когато почина баба ми, а в същия ден майка ми изчезна безследно.

Тласък на последвалите събития даде пожълтялото съдържание на една забравена кутия.

Миналото ни беше застигнало.