Хани Мюнцер
Жило и мед (11)

Десета глава

Няколко дни по-късно Елизабет сама се върна към поведението си в библиотеката, след като беше станала свидетелка на поредния разговор между Густав и Фриц относно деянията на Хитлер.

Тя се засрами, задето се беше държала така. На Густав пък му беше малко неприятно, че бе излязъл от кожата си, забранявайки й да общува с приятелите си; той си взе думите обратно и я увери, че е свободна личност и има право на самостоятелни решения.

Въпреки това Хелга и Елизабет започнаха да се виждат много рядко, а Густав и Буби не се срещнаха никога повече.

 

 

По тази причина Елизабет се колебаеше дали да приеме участието в Байройт през 1931 година, макар да я привличаше перспективата да работи отново с маестро Тосканини. Говореше се, че Адолф Хитлер не бил пропуснал нито веднъж фестивала и изобщо бил чест гост във вила „Ванфрид“^[1].

Едва по-късно Елизабет щеше да осъзнае, че за първи път в живота си е включила политически съображения във вземането на решенията си.

Тя изчака подходящия момент — задушевната вечерна обстановка, когато си бяха само двамата, преди да зачекне темата за Байройт. Съпругът й отпиваше от коняка, поднесен от нея; Елизабет седна до него и се притисна към рамото му.

Както можеше да се очаква, първоначално Густав ни най-малко не изпадна във възторг от плановете й, ала отдавна подозираше, че ще се случи нещо подобно. Какво да се прави, рано или късно всяка оперна прима започва да изпитва непреодолимо влечение към Вагнеровия Байройт, а той не можеше и не искаше да й забранява каквото и да било. Беше затрогнат от страстните искри в очите й, когато му разказваше за двете партии и за тъй уважавания от нея маестро Тосканини. В мислите си тя вече беше Изолда, прехвърляше партитурата, позите и сцените.

Елизабет замина за Байройт и отново пожъна триумф. На приема след премиерата госпожа Винифред Вагнер със собственическа гордост й представи господин Адолф Хитлер. Той прояви безмерно въодушевление от красивата артистка, с която най-после имал възможност да се запознае лично, и разгърна цялата палитра на австрийската си галантност, гледайки я благоговейно със сините си очи.

Елизабет беше принудена да признае, че човекът се държа неочаквано шармантно. При все това в негово присъствие я облада неприятно чувство. Затова се зарадва, че срещата им се оказа кратка и повече не се повтори. Предпочете да не разказва на Густав за нея, това щеше само да го ядоса. Пък и той не попита.

Бяха женени повече от осем години и познаваха чувствителните си места.

 

 

За щастие фестивалът в Байройт беше прекъснат през 1932 година, така че на Елизабет повече не й се наложи да изпитва неудобството да отказва. Защото няколко седмици преди това политиката беше хвърлила първата си застрашителна сянка върху Принцрегентенплац 10.

Засегнатите бяха Ханс, Отилие и Густав, и то именно в тази последователност. Елизабет беше на гастроли в Рим, където изпълняваше главната роля в Тоска от Пучини, докато в нейно отсъствие се случи следното:

Тласкан от дълбоко убеждение и още по-голяма амбиция, Франц, по-големият брат на слугата Ханс и член на щурмовите отряди от първия момент на създаването им, беше направил главоломна кариера и се бе добрал до длъжността щурмфюрер. Освен това, така и не се беше примирил с факта, че по-малкият му брат отказваше да влезе в СА през всичките тези години. Ето защо Франц направи това, което най-добре умееше: прибягна до насилие и подлост.

Той покани малкия си брат в една от свободните му вечери, напи го и после го би, докато Ханс в безпаметството си не подписа формуляра за постъпване в щурмовия отряд. Така той стана официално член на СА и съответно — националсоциалист.

Както е известно, след войната имаше много националсоциалисти, които, ако можеше да им се вярва, никога не са били такива наистина, ами били рекрутирани в състояние на тотално опиянение (дали от алкохола или от властта — това е друг въпрос), но с пълно основание може да се твърди, че поне Ханс в сърцето си беше дълбоко убеден противник на националсоциалистите.

На другия ден след изключително неприятната среща с брат си Ханс имаше доста по-неприятна среща със своята Отилие, която му удари още няколко болезнени шамара, сякаш не му стигаше боят от Франц, и му изнесе проповед, изпълнена с нецензурни слова. Но полза от това нямаше, нали се беше обвързал с щурмоваците, от този миг за Ханс важеше само една заповед: ще маршируваш!

И понеже при националсоциализма нищо не се даваше даром, освен преследвания, мъчения и смърт, Ханс се принуди да посегне на скътаните си с тежък труд спестявания и сам да плати цялата си униформена екипировка. Само ботушите, 50-и размер, колко струваха! Отилие беше извън кожата си.

Затова тя помоли доктора да й разреши един свободен следобед и се втурна към Франц, за да се намеси лично.

Грубиянът Франц, който смяташе себе си за далеч по-добрата партия („Щурмфюрер срещу слуга, ще ви замоля!“), харесваше закръглената Отилие и използва случая да й посегне. Тя обаче ни най-малко не го харесваше и го удари, което той тутакси изтълкува като побой. Разпери ръце в натъпкания си със знаменца кабинет, повика отзивчивата полиция и Отилие беше арестувана.

След като прислужницата не се върна в жилището на Принцрегентенплац нито вечерта, нито на следващия ден, докторът заподозря, че може да е изпаднала в затруднение, и незабавно направи проучвания. Най-напред се обърна към Франц, който обаче си изми ръцете и го насочи към местната полиция.

По пътя натам докторът неочаквано беше спрян насред улицата от група щурмоваци, които го набиха, а пристигналата светкавично полиция го арестува.

През това време щурмовашката рота си тръгна необезпокоявана с портфейла му.

 

 

Сега в някога спокойния апартамент на Принцрегентенплац липсваше не само Отилие, но и господин докторът, а пък госпожата беше в Италия!

Готвачката Берта, най-старшата по ранг в домакинството, тутакси загуби кураж подобно на всички холерици, когато нямат на кого да крещят; детегледачката Клара пък правеше това, което умееше най-добре и за което, в крайна сметка, беше наета — грижеше се за седемгодишната Дебора и нищо друго не я интересуваше.

Ситуацията се утежняваше от обстоятелството, че дългогодишната помощничка и дясна ръка на доктора, Ренате, наскоро се беше омъжила и се бе преместила в Рейнска област. Може би Ренате, за разлика от новоназначената й приемничка, щеше да знае какви мерки да предприемат. Приемничката се бе появила в седем часа, както всяка сутрин, за да отключи лекарския кабинет. А сега вече за трети път чукаше на вратата, изпратена от името на кашлящите и страдащи от други неразположения пациенти в чакалнята, за да помоли доктора да слезе на партера.

Тогава удари големият час на прислужницата Магда — именно тя взе инициативата в свои ръце. Облече най-хубавата си рокля и тъкмо беше тръгнала да излиза, когато Берта, явно открила ненадейно дълбоките си чувства към своята племенница, се вкопчи в нея:

— За бога, не излизай, Магда! Всеки, който напусне това жилище, изчезва завинаги. Повярвай ми, там, вън, се случва нещо ужасно лошо — хлипайки, произнесе тези пророчески думи тя. — Трябва да се уповаваме на Господа! — Берта падна на колене и застина в пламенна молитвена поза.

Магда не позволи да бъде спряна и вместо това слезе забързано в кабинета, при което се промъкна без поклон по стълбището покрай неуморимия генерал, който тъкмо се връщаше от разходка, целият окичен с ордени, и с потрес се загледа подире й.

Най-напред отпрати помощницата на доктора и всички пациенти с няколко думи на съжаление. Някога плахото девойче Магда сега говореше много изискано и имитираше перфектно модулирания виенски диалект на госпожа Елизабет. Беше вече на двайсет и три години, една истинска млада дама.

После влезе в светая светих — кабинета на доктора. Там куражът я напусна за миг и тя внезапно падна духом, сякаш очакваше да потъне в облаци от сяра заради това, което предстоеше да направи. Следващата й мисъл бе, че в такъв случай и тя ще изчезне като доктора и Отилие. Какво би казала за това Берта?

Магда се изкуши за миг да си представи как леля й Берта няма да смее да излезе навън, ще се моли и бавно ще умира от глад, а после костите й ще се белеят в кухнята, но бързо-бързо преодоля колебанията си. Ситуацията изискваше дела и решения!

Девойката претърси грижливо писалището на Густав и скоро намери това, което търсеше: визитната картичка на адвокатската кантора „Финкелщайн & партньори“. Неотдавна беше дочула доктора да споменава пред госпожа Елизабет, че господин Финкелщайн е неговият юридически съветник.

Магда говореше малко, затова пък слушаше внимателно. Не за да подслушва, а за да се учи. Подобно на огромна гъба тя всмукваше в себе си всичко, важно или маловажно, тривиално или интересно. Невинаги успяваше да подреди правилно отделните информации, защото често й липсваха връзките помежду им, но беше майсторка в копирането на гласове. Така само по тона на господарите успяваше да установи степента на значимост на казаното и да разпознае важните сведения.

Още в селското училище, което по желание на баща си бе принудена да напусне след трети клас, защото имаха нужда от работната й сила във фермата, тя беше проумяла, че ключът, даващ достъп до света на привилегированите люде — наред с добрия произход — е образованието. Назначаването й в господарския дом се оказа нейният голям късмет, то се превърна в ковачница на желанията й и в надежда за едно по-добро бъдеще. Тя би направила всичко за господарите си, които винаги я насърчаваха да се учи; от самото начало позволиха на Магда да участва в обучението на Дебора, веднага щом младата прислужница изяви подобно желание.

Тя взе със себе си всичките си спестявания, в случай че адвокатът поиска аванс. Те бяха достатъчно скромни, затова Магда беше доволна, че кантората на Финкелщайн се намираше на Бринерщрасе. В противен случай щеше да се наложи да вземе файтон, понеже бързаше. Тя мина пътя тичешком, без да спира за отдих нито миг.

Бринерщрасе беше истински шок за Магда — защото там кипеше деловита активност на щъкащи насам-натам кафяви и паравоенни униформи. Спомни си, че докторът беше споменал пред детегледачката Клара да не води Дебора в тази посока по време на ежедневните им разходки.

Защото там, на номер 45 в Двореца на Барлов, наричан „Кафявият дом“, се намираше главната квартира на НСДАП. Веднага се виждаше, че партията, радваща се на обилни парични дарения от страна на индустриалците, беше вложила много средства в платове. Магда се почувства отблъсната от помпозните кървавочервени знамена. Над бронзовия портал на главния вход се мъдреха пречупени кръстове, а когато приближи, момичето прочете партийния девиз „Събуди се, Германия!“.

Служителката в приемната на кантората „Финкелщайн & партньори“, намираща се няколко сгради по-нататък, се стори на Магда не по-малко изискана от самото място. Тя огледа момичето от глава до пети, присвила устни, сякаш беше под достойнството й да размени дори една дума с нея, и естествено, отказа най-категорично да предаде молбата на нежеланата посетителка.

Магда се заинати и с твърд глас обяви, че лично докторът я бил изпратил да уреди с господин Финкелщайн един спешен и финансово изгоден въпрос.

Това беше изискано и трудно изречение, а думите „финансово“ и „изгодно“ открай време се посрещаха благосклонно във всяка кантора. Високомерното държане на служителката се сви до почти учтиво служебно старание и след съответното обаждане Магда беше допусната в кабинета на Самуел Финкелщайн.

Самуел Финкелщайн определено беше умен и опитен юрист с изразителните си черти на лицето и с красивия си могъщ нос; явно човекът познаваше живота във всичките му особени форми и проявления. Магда веднага го хареса, защото този мъж имаше същия спокоен поглед като доктора, поглед, който казваше, че не съществува нищо, пред което човек да се отчая, и има много неща, за които си заслужава да дадеш най-доброто от себе си.

Адвокатът изслуша разказа на Магда внимателно и със сериозно изражение, след което й зададе поредица от въпроси. После стана, повика служителката от приемната и й поръча да сервира кафе.

Тя ги обслужи крайно любезно и добави няколко великолепни петифури. Магда, която не беше обслужвана никога в живота си, като се изключат редките й посещения в някое скромно кафене, се наслаждаваше невероятно на разменените роли. Господин адвокатът я остави за малко сама в огромния си кабинет, целият облицован с ламперия от благороден дървен материал.

Магда тъкмо се питаше колко ли дървета трябва да бъдат изсечени за подобна облицовка, когато адвокатът се върна със съдружника си, висок, достолепен мъж с образцов арийски външен вид. Господин Финкелщайн го представи с приятелски жест като своя партньор, господин барон Герхард фон Майерлинк.

Самуел Финкелщайн беше колкото дребен, толкова и умен, колкото печен, толкова и предвидлив, и точно затова в случая с доктора щеше да се спотайва на заден план. Защото още през 1932 година в столицата на движението, в града с най-голям дял на щурмови отряди, за гражданите от еврейски произход бяха настъпили неспокойни времена, а стъкларството се бе превърнало в доходен занаят^[2].

Самуел Финкелщайн увери Магда, че господин Фон Майерлинк притежавал отлични човешки и професионални качества, така че младата дама да се приберяла спокойно вкъщи и там да изчакала завръщането на доктора.

Баронът проведе най-напред няколко телефонни разговора, после направи редица проучвания, разпрати насам-натам куриери и след подобаващата размяна на парични дарения още на следващия ден докторът и Отилие напуснаха мястото, където пребиваваха по принуда, и се прибраха у дома.

Ама че суматоха настана, когато всички — господата Финкелщайн и Фон Майерлинк, съпроводени от двамата изчезнали, пристигнаха на Принцрегентенплац и отдадоха дължимата похвала на съобразителните действия на Магда! Тя получи повишение на седмичното си възнаграждение, а Берта се разплака от умиление и гордост, бъбрейки безспир: „Това е моята племенница, моята племенница“.

Веднага след радостната среща докторът трябваше сам да отиде на доктор — биячите си бяха свършили добре работата. Оттогава имаше гърбица на носа и един кътен зъб по-малко, но насиненото око оздравя напълно.

Разбира се, с това проблемът на Ханс, присъединил се, макар и не доброволно, към СА, не бе решен. Нужна беше още една значителна сумичка, както и впрягането на всички налични политически връзки, за да се измъкне Ханс от лапите на СА — макар и само до февруари 1933 година.

Няколко дни, след като престарелият райхспрезидент Паул фон Хинденбург провъзгласи Адолф Хитлер за райхсканцлер, формулярът — заедно с преизпълнения със злорадство щурмфюрер Франц — отново изплува от дълбините на канцелариите.

СА беше донякъде подкупна, но подписът си беше подпис. Щурмоваците веднага отведоха Ханс със себе си, той отново облече кафявата риза и тръгна да марширува към гибелта.

В кухнята Отилие каза на Берта:

— Исусе Христе, сега вече става напечено.

А Берта попита:

— Че защо?

На което Отилие отвърна:

— Ами защото господин докторът е евреин, а пък новите господари не ги обичат.

Берта рече:

— Евреите не обичат новите господари ли?

Отилие й се сопна:

— Стига де, не бъди глупава. Обратното.

А пък Клара, кривогледата детегледачка, която инак не се задържеше в кухнята, попита:

— Докторът евреин ли е?

Дакелът Феликс, който както винаги беше довтасал, за да надзирава приготвянето на яденето, седеше пред масата като завинтен с менгеме, не се сдържа и пръдна с наслада.

— Махай се, Феликс, дърта свиня такава! — сгълча Отилие своя любимец, едва сдържайки усмивката си.

— Напоследък често го прави — неодобрително отбеляза Берта, ала не посмя да изгони господарското куче от кухнята. Не и в присъствието на Отилие.

— Знам — отвърна Отилие. — И на господарите е направило впечатление. Докторът казва, че било флатуленция. — Наведе се над дакела и додаде: — Какъв си ми смръдльо! — и погали гальовното животно, което от радост пусна още една пръдня.

— Аха — откликна Берта и си даде вид, че е разбрала за какво става въпрос. Нямаше намерение да се представи пред високомерната детегледачка като по-глупава от старата си съперница Отилие.

Но Отилие, която винаги усещаше кога е спечелила, си взе една румена ябълка от кошницата с плодовете и на излизане рече на Берта сякаш между другото:

— Най-добре попитай нашето умно момиченце. — А това, разбира се, си беше двойно унижение: значи Отилие смяташе Берта за по-глупава от нейната племенница, и то в присъствието на детегледачката!

Надменната, кривогледа Клара също напусна вмирисаната кухня, ала преди това разясни на готвачката латинския термин за страданието на Феликс:

— Газове, той има газове.

— Това и аз го надушвам — тросна се готвачката и със замах обезглави пилето за супата.

Както скоро се оказа, Клара не само кривеше очи настрани, но и изпитваше влечение в една определена посока. Малката Дебора изобщо не тъгува по гледачката си, когато малко след паметния разговор в кухнята тя изчезна в кафявата далечина.

Елизабет не се върна никога повече в Байройт. През следващите години тя поемаше съвсем малко ангажименти, и то почти само в чужбина.

Дори Рихард Щраус, назначен наскоро за президент на Райхсмузиккамер или Имперската музикална палата — вече почти нямаше названия на институции, които да не започват с „райх“, което докторът, клатейки глава, определяше като „райхсмания“ — не успя да я уговори за нов ангажимент в берлинската „Щатсопер“.

След поредния отказ побързаха да й съобщят, че фюрерът посрещнал това нейно решение „с разочарование“. Но в онези дни Елизабет беше много загрижена за своя Густав. Решила бе да остане вкъщи и да се грижи за него. Новите националсоциалистически времена пораждаха у нейния съпруг дълбоко безпокойство.

Той спеше още по-зле отпреди, ако изобщо успяваше да заспи. Освен това беше загубил немалко платежоспособни пациенти, макар някои от тях да се бяха превърнали от дневни в нощни и да се промъкваха тайно през задната врата, за да бъдат прегледани и лекувани.

Появила се беше нова болест и името й беше страх.