Хани Мюнцер
Жило и мед (46)

Четирийсет и пета глава

На следващия ден Дебора тръгна към Якоб с бясно препускащо сърце. Мекото пролетно време беше отстъпило пред неспирния дъжд, а тя си бе забравила чадъра. Дори не го забелязваше.

Избра същия път като предишния ден, влезе в бутика като Марлене, излезе през задната врата, огледа се за евентуални преследвачи и накрая застана с омекнали колена пред входа на обущарницата. Сигурна беше, че никой не я е проследил. Тъкмо посегна да почука, когато някой я сграбчи и бързо я дръпна навътре. Две силни ръце я вдигнаха и я понесоха през тъмните коридори и нагоре по стълбите към тясна стаичка, където имаше място само за легло, малка маса и стол. През спуснатите кепенци се процеждаше слаба светлина. Мъжът положи Дебора на леглото, без да продума, съблече се, а после съблече и нея.

Чак тогава запали свещите в свещника на масата и огледа тялото й. Младото момиче се изложи без свян на погледа му. Якоб се предаде. Твърде дълго балансираше на ръба между живота и смъртта и искаше още веднъж да вкуси от райския плод.

Това, което последва, бяха пет нереални и опияняващи дни, през които и двамата се абстрахираха напълно от обкръжаващата ги действителност и забравиха за времето. Открадваха от съдбата едва по няколко часа, които им се струваха като минути, ала за сърцата им бяха равни на цяла вечност.

От самото начало Якоб беше наясно, че върши лудост, че връзката му с Дебора е преходна и че бъдещето не е техен съюзник. Това сякаш го караше да пропада още повече в мимолетната илюзия, да се отдава на една любов, каквато можеше да съществува само при екстремни условия, във война и опасност, далече от всекидневието и нормалността.

Двамата с Дебора не се държаха като другите влюбени, които лежат заедно един до друг, разговарят и се радват на близостта си; тяхната любов не търсеше отговори на въпроси и не вземаше решения, тя живееше за момента. Те се вкусваха и усещаха, потъваха един в друг и не се откъсваха нито за минута, кожа до кожа, свързани с ръце и устни — две тела, които се вкопчваха едно в друго с отчаянието на удавници, защото вече носеха в себе си предчувствието, че отреденото им време е кратко.

За Дебора любовта й към Якоб беше реална, тя го обичаше с всичките си сетива, необуздано и всеотдайно. Той беше сърцето, душата и дъхът й — мечтаното обещание за любов се беше сбъднало. Тя се отдаде изцяло на тази нова, непозната болка, сладката болка на любовта.

Дебора научи също, че Павел всъщност се казва Якоб. Той държеше тя да произнася неговото име в миговете на екстаз.

През тези дни Марлене не се мяркаше никаква. Нито при Якоб, нито при Дебора. Появи се в хотелския апартамент чак в деня преди предстоящото завръщане на Албрехт. Дори да знаеше какви ги вършат Якоб и Дебора, тя с нищо не се издаде.

— Бонжур, шери — поздрави приятелката си с престорена любезност и я целуна по бузата. — Дойде му времето. Купонът започва днес. — Тя извади карфиците, придържащи черната й шапка, захвърли всичко на масата и се тръшна на дивана. Имаше нова прическа — косата й беше още по-светлоруса, затова пък подстригана по-късо. Отиваше й.

— Ох, не знам… от няколко дни нямам вест от Албрехт — опита да се измъкне Дебора. — Може пък да не се върне днес. — Току-що се беше къпала в продължение на два часа, като се докосваше сама и си припомняше ласките на Якоб.

— Нали няма да дадеш заден ход точно сега — контрира Марлене, тайно радвайки се на притеснението й. Така ти се пада, малката, помисли си тя. Добре дошла в моя свят. От сега нататък сексът няма да е по желание, а по задължение.

— Разбира се, че ще се върне довечера. Прекарал е напрегнати дни и не е имал жена подръка. Не питай откъде го знам, имам си канали. Така че това е най-добрата възможност. Човекът ще е зажаднял за теб. Хайде да преговорим още веднъж сценария. Седни.

След като всичко свърши, и двете се чудеха колко лесно се беше получило — избрали бяха най-простия, най-естествения вариант.

С влизането си Албрехт се озова сред меката светлина на безброй свещи, които Марлене беше разпръснала из помещението. В следващия миг той съзря две голи, преплетени тела, чиято кожа блестеше като чувствено обещание. На масата под сребърни капаци го очакваше изискана лека вечеря, шампанското искреше в кофичката с лед.

Марлене и Дебора дадоха на Албрехт няколко секунди да се наслади на изкусителната сцена. После се надигнаха с бавни котешки движения. Разпасаната им походка и младите им тела тутакси объркаха всичките му сетива. С дружни усилия го съблякоха и го заведоха в банята, където го окъпаха във ваната, пъхаха в устата му всевъзможни деликатеси и го наливаха с шампанско. След по-малко от половин час Албрехт вече спеше дълбоко.

— Не е за вярване! — възкликна Марлене при вида на спящия във ваната Албрехт, след като се беше уверила, че наистина е потънал в дълбок сън. Той не реагира дори на ноктите й, които тя прокара по диагонал през гърдите му, издрасквайки ги до кръв. — Ама той наистина е забравил да заключи проклетата си чанта. Дори не ни трябва касоразбивач. — Тя извади от чантата си фотоапарат и бели ръкавици.

— Това пък защо ти е? — зачуди се Дебора, сочейки ръкавиците.

— Защото напоследък има начин да се идентифицират хората въз основа само на пръстовите им отпечатъци. — Марлене още помнеше бъбривия тъмничар есесовец, който с гордост разказваше за подобни опити по време на едномесечното й затворничество. Според него в Главното управление на имперската сигурност дори съществувал цял отдел с млади учени, които се занимавали само с методите на модерната криминалистика.

Преди да вземе чантата, Марлене си отбеляза точното й положение върху дивана. Постави я внимателно на ниската масичка и я отвори. Вътре имаше дебела папка за документи от изтъркана кожа, завързана с връзки. Марлене устоя на изкушението да прочете нещо и грабна фотоапарата. Той беше най-нов модел — „Карат“ на „Агфа“ със сгъваем обектив и специални касети, които, за разлика от предишния модел, съществено улесняваха смяната на филмите.

Беше се сдобила с него по една щастлива случайност — съвсем наскоро, при едно от малкото успешни нападения над немски конвой, бе попаднал в ръцете на групата им заедно с дузина резервни касети. Марлене беше подала информацията, до която се беше добрала чрез Ернст.

Тя извади умело обектива и незабавно се зае да снима страница след страница. Един път сложи нова касета. Накрая фотографира и последната страница. После събра всички книжа, прибра ги в чантата и внимателно я сложи точно на същото място, макар че Албрехт едва ли щеше да го помни, когато се събуди.

През това време Дебора стоеше на пост в банята — в случай че любовникът й се отърсеше от съня по-рано от предвиденото. Но той спеше като пън.

— Сега идва най-трудното — каза Марлене. — Трябва да го занесем до леглото. Ти го хвани за главата, а аз — за краката. — С дружни усилия извадиха Албрехт от пълната вана — Дебора не беше посмяла да източи водата. Вдигнаха отпуснатото мокро тяло и го помъкнаха към спалнята.

Дебора трепереше — струваше й се, че носят мъртвец. Когато бяха изминали половината път, на вратата се почука. Двете жени се спогледаха панически. Чукането се повтори в определен ритъм и Марлене се отпусна.

— По дяволите — просъска тя. — Това е касоразбивачът. Напълно го бях забравила.

Тя се наметна бързо с халата на Дебора, изтича до вратата и отвори. Прошепна няколко думи и отново затвори.

— Защо не му даде веднага фотоапарата? — попита я Дебора.

— Защото не вярвам на никого, освен на себе си. Хайде, да го сложим на леглото.

Рано сутринта Албрехт се събуди с отвратително главоболие. Чувстваше тялото си разбито. От двете си страни видя Дебора и Марлене, които кротко спяха, притиснати към него.

Или поне се преструваха, че спят. Двете жени бяха разхвърляли стаята, както подобава след оргия. Навсякъде — мръсни чаши, чинии с остатъци от храна и няколко празни бутилки от шампанско, които се въргаляха сред части от униформата на Албрехт. По същия начин бяха „украсили“ и самия Албрехт: по тялото му имаше пресни следи от дращене и хапане, а като връх на всичко — няколко великолепни кърваво сини ивици по гърба. Съответният кучешки камшик се намираше на видно място върху нощното шкафче. Работата с него беше доставила особено удоволствие на Марлене. По едно време се бе разтревожила, защото Албрехт понасяше всичко, без да помръдне, и нервно се беше запитала какво ще се случи с тях, ако Брунман не се събуди. Дали не бяха предозирали приспивателното? Когато той се размърда, тя едва не въздъхна от облекчение.

Двете жени до него също се размърдаха, както се бяха уговорили предварително. За да не събуди подозренията на Албрехт, Марлене седна и се хвана за главата, сякаш искаше да я задържи да не падне.

— Леле, колко съм жадна. — Тя намери опипом върху шкафчето наполовина пълна чаша с шампанско и я изпи на един дъх. Вкусът му беше блудкав. Въпреки това рече:

— Така е по-добре. — Легна отново и с наслада помилва гърдите на Албрехт. После плъзна ръка между краката му. Там не помръдна нищо. Добре, помисли си с облекчение тя, последният отвратителен акт май ще ми бъде спестен. Затвори очи, уж задряма за няколко минути, но всъщност опасността беше изострила всичките й сетива. Предстоеше й най-важната и най-опасната част: да измъкне благополучно апарата от хотела и да го занесе на Якоб.

— Колко е часът? — изръмжа Албрехт, мобилизирайки всичките си сили.

— Шест и нещо. Поспи още малко — отвърна Марлене и се престори, че й се иска отново да се сгуши до него. Тя владееше до съвършенство ролята на задоволена любовница.

Албрехт само изсумтя недоволно и тромаво се надигна от леглото. Марлене побърза да се отмести. Мъжът остави вратата на тоалетната отворена, така че шумовете му достигаха ясно до спалнята. На Марлене й призля.

Докато Албрехт си вземаше душ, поръчаха да им донесат в апартамента много силно кафе и обилна закуска.

Дебора и Марлене се загърнаха в прозирни пеньоарчета и всеотдайно, като същински съпруги, се заеха да обгрижват многострадалния Албрехт, без дори за миг да забравят собствената си роля на недоспали и увредени от шампанското дружки в креватните изпълнения. Щом Албрехт излезе от банята, Дебора го посрещна с чаша горещо кафе и хлебче с мед, което той погълна на две хапки. Както го бяха съблекли вечерта, така сега му помогнаха грижовно да си облече униформата.

Пръстите на Марлене трепереха, докато се опитваше да закопчае куртката му. Мъртвешката глава върху униформената яка сякаш й се присмиваше. Тя пропъди от мислите си лошото предзнаменование. С мъка успяваше да скрие от есесовеца своето нетърпение. Брунман трябваше най-после да изчезне от хоризонта!

Преди това имаше един критичен момент. Албрехт може да беше изтощен, но не чак толкова, та да не забележи собствената си глупост — а именно че беше оставил скъпоценната си чанта без надзор цялата нощ върху дивана. Той огледа изпитателно Дебора и Марлене. И двете отвърнаха открито на погледа му и се престориха, че не разбират неговото значение. Брунман издаде недоволен звук, взе чантата и излезе с маршова стъпка.

Марлене се облече със светкавична бързина и също излезе след по-малко от петнайсет минути. Нямаше търпение да разбере какво ще намери на снимките.