Хани Мюнцер
Жило и мед (34)

Трийсет и трета глава

След коледните празници Дебора се върна в консерваторията. Само светът на музиката беше в състояние да й дари поне за малко утеха и да отклони мислите й от смъртта на майка й.

Затова и не й направи веднага впечатление, че Леополд вече идваше у тях само когато тя беше в консерваторията. Как би могла да предположи, че той се ужасява от срещата с нея, защото тогава ще трябва да я погледне в очите?

Леополд съзнаваше, че се държи като страхливец, и изпитваше тежък вътрешен конфликт. Полагаше трогателни грижи за Волфганг, сякаш искаше чрез него да поправи всичките си грешки, които беше допуснал и в бъдеще щеше да допусне спрямо сестра му.

В един неделен ден в средата на март Дебора дойде при него в сакристията на църквата и се оплака, че не го е виждала след погребението на майка си. Тя плачеше, изглеждаше объркана и неуверена. Леополд я хвана за ръката и се зае да я утешава, чувствайки се като най-подъл предател.

— Поне господин Брунман проявява голямо разбиране — подсмърчаше Дебора. — И на него много му липсва майка ми. Струва ми се самотен. — Леополд се измъкна от директния отговор, подаде й носна кърпа и попита:

— Още ли го наричаш господин Брунман?

— Знам, че това е глупав навик. Винаги съм го наричала господин Брунман. Той често ме моли да го наричам Албрехт, но ми е някак трудно. Смешно, нали? — Тя вдигна глава от рамото му, където се беше опряла, и го погледна право в очите. — А пък ми е толкова лесно да казвам чичо Полди на теб.

— Добре, добре. — С всяка секунда той се чувстваше все по-неудобно. Прокашля се и попита: — Как е Волферл? Изяжда ли си порциите?

— Да, нашата Отилие го следи зорко. Може ли да те попитам за съвет относно брат ти?

Точно от това се опасяваше през цялото време Леополд. Най-напред беше подкарал агнето към вълка, а сега то се връщаше да го моли за подкрепа. Той се изправи припряно и задърпа връхната дреха, която носеше по време на богослужението, за да я съблече. Всъщност искаше да избегне възможността Дебора да види угриженото му лице и се прокле, задето бе толкова страхлив.

— Какво има, мила? — попита изпод епитрахила си той.

— Ами ето какво: след смъртта на мама господин Брун… искам да кажа, Албрехт, прекарва много време вкъщи с мен. Вчера ми съобщи, че му се налага да замине за няколко седмици. Помоли ме да го придружа. Отговорих, че съм по средата на учебната година и освен това не мога да оставя малкия си брат сам. Ама той почти се разплака, чичо Полди, и каза, че не знае дали ще може да прекара сам-самичък толкова дълго време. Не смятах, че смъртта на мама ще го засегне толкова дълбоко. Искам да кажа, че винаги ми е правил впечатление на стабилен човек. Мъчно ми е за него. Какво да правя, чичо Полди? Той е твой брат, ти го познаваш по-добре от мен. Да замина ли с него?

Леополд прокле мислено актьорското изкуство на брат си и му се прииска и той да притежаваше тази дарба. Точно днес Албрехт бе придружил Дебора и Волфганг на неделното богослужение — нещо, което никога не беше правил.

Леополд осъзна, че брат му е нагласил така нещата, та Дебора да дойде при него след службата и да го моли за съвет. В главата си сякаш чу изщракването на капана и звукът му се стори колкото подигравателен, толкова и зловещ. Ако сега разубеди Дебора от това съвместно пътуване, Албрехт веднага ще заподозре, че той дърпа конците.

Ето защо същинският въпрос беше: колко търпение щеше да прояви брат му? Ако Дебора откажеше да замине с него — независимо дали със или без неговата намеса, дали това щеше да означава отсрочка за малкия й брат, или Албрехт щеше да разкрие истинското си, жестоко лице?

Леополд сам си даде отговора — той произтичаше логично от тайните му знания за миналите деяния на брат му. Не можеше да стори нищо, нищичко, за да спаси Дебора от съдбата й. Но Волфганг още не беше загубен.

И така той окончателно обрече душата си на чистилището и каза:

— Горкото дете! Толкова тежък товар носиш! Ако искаш да заминеш с брат ми, направи го, без да се двоумиш и тревожиш. Аз ще бдя над малкия ти брат.

Преструвайки се, че Дебора е дошла само за да вземе съгласието му за това пътуване, Леополд умело бе внушил на девойката, че това съответства на собственото й желание.

Злото беше направило Албрехт по-могъщ, докато Леополд се сгърчи и смали. Той започна нов живот, уверен, че от сега нататък ще бъде един измамен сред много измамени. И тъкмо защото беше наясно по въпроса, усещаше с пълна сила измамата си и завиждаше на онези, които щяха да осъзнаят същото едва след години.

„Може ли да има под Божието небе по-жалка фигура от тази на свещеник, който е загубил вярата в себе си?“, запита се той. Сети се за заключителните редове от Гьотевия Блажен копнеж: Ще бъдеш тъжен гостенин по тая / земя, която в тъмното пустее.^[1] Точно така се чувстваше. Никога вече нямаше да бъде старият Леополд.

Той беше само сянка на самия себе си, фантом на предишната си същност. Веселостта му бе изкуствена, пламенността на молитвите му — просто отчаяна молба за скорошния край на господството на злото. Ала той подозираше, че дотогава ще трябва да бъдат дадени още много жертви и че на следващите поколения ще бъде представена една болезнена сметка.

Колко смърт и унищожение щяха да се натрупат накрая пред очите на света, това дори той, със своята богата фантазия, не бе в състояние да си представи.