Хани Мюнцер
Жило и мед (10)

Девета глава

В средата на 1929 година националсоциализмът се приближаваше все повече и повече, при това буквално: след една разходка с Ханс Отилие донесе в кухнята най-новите клюки — на втория етаж на Принцрегентенплац 16 имало нов наемател, Хитлер, по повод на когото господин докторът така се ядосвал.

— И не си плаща сам наема! Приема да го издържат като някоя пачавра. Няма що, много фин господинчо е Адолф Нациста! — кипеше от възмущение Отилие.

През 1931 година за трети път поканиха госпожа Елизабет Малпран на фестивала в Байройт — беше отказала два пъти, през 1927-а и 1929-а, заради вече договорени ангажименти в чужбина. Повериха й партията на Изолда и на съименничката й Елизабет в Танхойзер. Щеше да работи с любимия си маестро Артуро Тосканини.

Този път Елизабет имаше възможност да вмести ангажимента в своите планове. Въпреки това се колебаеше дали да приеме. Искаше първо да чуе мнението на съпруга си. Защото Вагнерови от Байройт, които бяха възстановили фестивала през 1924 година, от много години открито обявяваха подкрепата си за националсоциализма, докато Густав и неговият приятел Фриц Герлих, който неотдавна беше основал вестник „Дер гераде Вег“^[1], бяха ангажирани противници на националсоциалистите.

След неуспешния „Бирен пуч“ от 1923 година журналистът Герлих се бе утвърдил като един от най-острите критици на надигащото се националсоциалистическо движение. Когато и да го завареше Елизабет в дома си, двамата със съпруга й имаха само една тема и споделяха една и съща тревога: Адолф Хитлер трябваше да бъде спрян!

Герлих написа много рано пророческите си думи за националсоциализма: „Той означава лъжа, омраза, братоубийство и безмерни злочестини.“.

Но по онова време почти никой не се интересуваше от това, а още по-малко хора имаха желание да го слушат и четат, обясни Густав на Елизабет. Защото върлуваше духовна неграмотност, а кафявият вирус се разпространяваше с лекота, намирайки предостатъчно послушни жертви сред слепите и възторжените, сред глухите и зависимите.

Години по-късно Елизабет си спомни за един разговор между двамата приятели за Хитлер — най-вече защото малко след това се бе случил първият й сериозен скандал с Густав. Поводът беше освобождаването на Хитлер от крепостта „Ландсберг“ — след едва девет месеца в затвора, макар че беше осъден на пет години. Бъдещият фюрер бе пуснат на свобода на 20 декември 1924 година за добро поведение и отново хвърлен срещу германския народ. За Фриц и Густав това беше върхът на провала на наказателното право в Бавария.

В онази вечер на 20 декември на вратата им се позвъни като на пожар и Фриц се втурна вътре като есенен вятър, неспособен да обуздае гнева и възбудата си:

— Този човек организира държавен преврат, загиват четирима полицаи, всичките — порядъчни люде и глави на семейства, и след девет месеца го пускат да се разхожда на свобода! — Герлих сновеше в стаята на Густав, ръкомахайки ожесточено. — Съдебният процес беше истински фарс. Аз присъствах там. Съдията му позволи да говори цели четири часа без прекъсване. Това си беше партиен митинг, а не процес!

Густав кимна утвърдително.

— За жалост той уцелва настроенията на времето, Фриц, и твърде много хора започват да му пригласят. Той е един опасен демагог. Хитлер си е създал няколко образа на врага, на които приписва вината за германската мизерия, и на първо място са евреите. При това не е сам. Има до себе си интелигентни съратници като Алфред Розенберг и Херман Гьоринг, които му нашепват разни неща и го подкрепят, понеже се надяват да се издигнат покрай него на гребена на вълната.

— Да, спечелил си е много влиятелни симпатизанти, затова и условията му в затвора са били направо смешни. Този убиец не е бил в затвор, ами направо в хотел.

— И аз чух за това. Един приятел лекар имал работа там и ми разказа подробно какво е видял. Килията на Хитлер била снабдена с всички удобства.

— Да, стая с хубав изглед и посетители, неспирен поток от приятели. Вагнерови от Байройт, госпожа Брунман, половината мюнхенско общество. Хитлер получавал толкова много колети, натъпкани с хранителни продукти, че можел да отвори магазин за деликатеси. Затова ги споделял с другите затворници и по този начин си спечелил нови съюзници. Чух, че си създали ритуал при всяко пристигане на нови лакомства да поздравяват с „Хайл Хитлер!“. Какви идиоти! Сякаш сме в Древния Рим.

По-нататък Герлих разказа, че в „Ландсберг“ Хитлер диктувал на новия си съратник Рудолф Хес своя демагогски пасквил Майн кампф, в който националсоциалистът намирал капак за всяка вряща от недоволство дяснорадикална тенджера.

— Симпатизанти, накъдето и да погледнеш. Кой знае докъде ще доведе всичко това. Германците не знаят в какво се впускат с този австриец — горещеше се Герлих.

На другия ден последва скандалът на Елизабет с Густав. Ето как се случи това: приятелката й Хелга Пуцингер беше поканила Елизабет на 21 декември на дамско парти в новото си жилище на Пинценауер щрасе в мюнхенския квартал „Богенхаузен“.

По този случай Хелга спомена, че двамата с Буби щели да организират малко празненство на Бъдни вечер и покани Елизабет, Густав и малката Дебора да прекарат Коледа с тях.

— Малкият Егон ще се радва много на бебенцето, Елизабет. Господин Хитлер, който е освободен вчера от „Ландсберг“, също потвърди участието си — изтъкна Хелга.

Елизабет, която очакваше с нетърпение първата Коледа с Дебора и съпруга си, нямаше сърце да откаже веднага на приятелката си, а вместо това отговори неопределено:

— С удоволствие, Хелга, но първо искам да попитам Густерл. В крайна сметка, както знаеш, това е първата ни Коледа като семейство.

Тя не спомена за силната антипатия, която съпругът й изпитваше към Хитлер. Политиката никога не беше тема на разговор между Хелга и Елизабет. Хелга я избягваше нарочно, а Елизабет, както знаем, не се интересуваше от тези неща.

У дома тя разказа на Густав по-скоро между другото, че Хелга и Буби били поканили на домашното си събиране и онзи господин Хитлер, убедена, че съпругът й несъмнено е на нейното мнение и предпочита да празнува Коледа семейно вкъщи. Затова очакваше като отговор едно простичко „по-добре не“.

Вместо това, щом бе произнесено името Хитлер, Густав изпадна в ярост, което се случваше извънредно рядко, и наприказва куп грубости по адрес на Хелга и Буби, задето продължавали да се занимават с този безполезен търтей. Елизабет се изненада извънредно неприятно, когато той й забрани изобщо да общува със семейство Пуцингер, стриктно и окончателно!

Отначало беше просто смаяна. После обаче се вбеси. Не на мъжа си, а на този тип Хитлер. И не заради злодеянията му, за които не знаеше почти нищо, а защото причиняваше такива вълнения!

Ядоса се и на себе си: ако днес беше по-малко сърдечна и повече куражлийка, щеше веднага да откаже на Хелга. И понеже бе неприятна сама на себе си, още по-малко пък не допускаше да й забраняват каквото и да било, тя направи нещо много глупаво. Взе другата страна:

— Хайде, Густерл, стига си се горещил по адрес на въпросния Хитлер. При това имате толкова много общи неща. Виж какво, днес Хелга ми сподели колко много обичал музиката този човек. Всеки път молел Буби да му изсвири нещо на пианото. И е направо луд по сладкишите, освен това е вегетарианец като теб, понеже, както казва Хелга, безумно обичал всякакви животинки. Да не говорим, че бил луд по малкия Егон. Такъв човек не може да бъде лош, нали? Кой знае, като се запознаете и се разприказвате, може пък да…

Още докато говореше, Елизабет усети едно от прочутите си колебания в настроението, които я връхлитаха за секунди. Изведнъж целият диспут й се стори смешен и излишен; изобщо забрави за първопричината и закопня за музика и хармония. Стана, заряза и кафето, и пламналия си от гняв съпруг, отиде до пианото и най-спокойно запрелиства нотните си тетрадки в търсене на подходящо вдъхновение.

Густав беше вцепенен. Допреди малко бе червен като рак, сега кръвта се беше оттекла от лицето му.

Но нито ядът, нито почудата от тоталното отхвърляне на действителността, което му беше демонстрирала Елизабет, не бяха предизвикали това ужасно състояние. Една-единствена дума бе пуснала на свобода страховитото чудовище на войната и бе възкресила демоните в съзнанието му. Вегетарианец… Споменът премина през него като огнено кълбо и той внезапно се видя катапултиран в театъра на военните действия на най-ужасяващата война в човешката история: Вердюн, Сом и Юперн се наричаха бойните полета, където ужасът бе придобил нови измерения благодарение на използването на отровен газ.

Това беше истинска човешка кланица. Новите модерни оръжия като танкове, гранати и картечници бяха устроили чудовищна сеч и от двете страни. Цареше недостиг на всичко, което би намалило страданията: лекари и медицински сестри, легла, одеяла и превързочни материали, а лекарствата и обезболяващите бяха свършили твърде бързо.

Само едно не липсваше никога: мъртви и ранени, ослепели от газа или с осакатени крайници. Всички крещяха, ругаеха, умоляваха — безнадеждно. Един зловещ хор, обединен от болката и отчаянието. „Това е истинският глас на войната“, мислеше си Густав. Гласът, който трябва да чуят всички онези непоправими хора, вместо да слушат възторжените възгласи Да живее кайзерът! и дрънкането на сабите на маршируващите редици, нахлупили шлемове с остър метален връх, изпровождани от едно ликуващо множество, което ги обсипваше с цветя, заслепено от фалшив патриотизъм.

Вцепенението му беше причинено не толкова от върволицата сюрреални картини, когато беше принуден да ампутира ръце и крака като на конвейер и без каквато и да било упойка — завързваха пациентите като пакети, за да не се движат в своята агония.

Не, това беше споменът за младия, още голобрад лейтенант, който лежеше в кръвта си пред него и притискаше до гърдите си собствения си откъснат крак, сякаш бе негово дете. Густав още виждаше пред очите си младия здрав крак, обут в ботуш. Необходими бяха двама яки момци, за да го изтръгнат от ръцете на лейтенанта, който пищеше пронизително.

В късния следобед Густав напусна болничната палатка за кратка почивка. Погледът му попадна на ежедневната купчина от отрязани крайници, макар да се стараеше да я избягва: ръце и крака на деди, бащи и синове, на братя и съпрузи.

Доскоро живо месо, сега — просто безполезни военни отпадъци, готови за изгаряне. Съзря някакъв санитар, който измъкна един крак и събу от него качествения ботуш — на война не се прахосваше нищо, освен човешкия живот — и докторът разпозна в него крака и ботуша на лейтенанта.

След онези дни, когато по много пъти на ден бе принуден да понася миризмата на изгорена човешка плът, Густав никога не докосна парче месо.

Докато Хитлер, поне според него, се лишаваше от месо по съвсем друга причина. Густав го бе виждал няколко пъти в мюнхенското кафене „Хек“, бяха му направили впечатление нездравата му бледност и разкривените черти на лицето. Вероятно човекът страдаше от стомашно заболяване и силна флатуленция — отделяне на газове.

Беше чувал да казват за Хитлер, че собствените му бойни другари никак не го обичали. Смятали го за покорен на началството и лизач на ботуши. Затова му дали омразния прякор Белия гарван.

„Колкото тъжно, толкова и глупаво“, продължи размишленията си Густав. „Светът би бил истински рай, ако хората само можеха да мируват.“

С горчилка в устата той се завърна от мисленото си пътешествие до Франция и се озова в настоящето, до своята непостоянна жена. Елизабет си раздвижваше пръстите с упражнения на пианото.

Докторът също се направи, че нищо не се е случило, и на 24 декември 1924 година те прекараха една прекрасна първа Коледа със своята дъщеричка Дебора.