Хани Мюнцер
Жило и мед (16)

Петнайсета глава
Уроци

Всяка вечер преди лягане Густав се отбиваше при сина си, както правеше и продължаваше да прави и с дъщеря си Дебора, стига да нямаше повикване по спешност. След като малкият поотрасна, бащата започна да му разказва увлекателни истории или му даваше уроци, като често съчетаваше едното с другото.

Докторът обясни на още невръстния си син принципа на причината и следствието. Детето трябваше да върши съзнателно всичко и винаги да обмисля какви ще бъдат последствията:

— Защото и най-малкото действие може да промени целия ход на света. Бог изначално е определил нещата да са ясни и разбираеми: доброто е простичката логика на духа и се нарича разум. Злото е дълъг и гибелен заобиколен път и се нарича глупост. Тази ясна истина живее съвсем естествено в децата, но те я забравят, след като пораснат.

Макар още мъничък, синът му беше будно дете и разбираше събитията, случващи се около него; Волферл притежаваше вроден усет за несправедливостите, това доказваха въпросите, които задаваше. Густав нерядко съжаляваше, задето човек знае всички правилни отговори още като дете, но по-късно, като възрастен, отказва да ги разбира и скоро престава да пази спомена за тях.

За Густав децата бяха доказателство за очевидното съществуване на разума. Възрастните пък доказваха как се усложняват и преиначават простите истини, докато се изкривят до такава степен, че никой да не е в състояние да каже какви са били първоначално. Така се зараждаха войните.

— Разкажи ми пак приказката за Адам и Ева и за първата мравка, тате — настоя Волферл в последната вечер на Густав в Мюнхен.

Беше я чувал поне десет пъти, но бащата се радваше, че синът му обича да я слуша, и подзе разказа си:

— Адам и Ева били първите хора, които Бог създал, и Раят бил техният дом. Един ден двамата тръгнали на разходка, както често правели. Изведнъж Адам съзрял на земята малка черна точка, която се движела. Това била царица Мория, първата мравка.^[1] Адам я наблюдавал дълго и с интерес, защото тя уж безцелно се лутала из тревата. После вдигнал големия си бос крак и стъпил върху нея, докато престанала да мърда. Ева попитала: „Защо правиш това, Адаме?“. А той отвърнал: „Защото мога“. По-късно стигнали до дървото на познанието, което било народило много красиви червени плодове, ала Бог строго им бил забранил да ги докосват. Въпреки това Ева откъснала една ябълка и я предложила на Адам. Той се уплашил, понеже си спомнил за Божията забрана, и попитал: „Защо правиш това?“. А Ева отвърнала: „Защото мога“. Бог се ядосал и ги изгонил двамата от Рая. Те плакали и се вайкали и попитали Господ: „Защо правиш това?“. А Господ Бог отвърнал: „Защото мога“. Бог създал и други, най-различни видове — продължи Густав. — Сред тях особено многобройни били мравките. До ден-днешен мравчените народи помнят, че първата им царица Мория е била убита от първия човек. Затова още от първия ден на човечеството мравките носят в себе си същото Божие проклятие като нас. Хората и мравките са единствените живи същества на тази Земя, чиито народи водят война помежду си.

Всеки път след тази приказка Волферл притихваше и заспиваше с мисълта за хода на историята.

Густав се заседя дълго край леглото на сина си. Креватчето беше издялано ръчно — в него беше лежал той, а преди него и баща му. Спомни си как баща му седеше край това креватче, а той, малкото момче, лежеше в него. Синът на Волферл, ако един ден имаше такъв, щеше да лежи в друго креватче. Густав прокара бавно длан по полираната повърхност, до която се беше докосвал баща му, проследи жилките на дървото и се сбогува с предишния си живот. Накрая се утеши с мисълта, че ще вземе със себе си най-скъпото — своето семейство.

Той се вгледа в спящия си син и сърцето му се сви от обич. Върху нощното шкафче лежеше изпокъсано от прелистване издание на „Поразяващата ръка“ от Карл Май. Устата на Волферл потръпна и Густав се зачуди какво ли сънуваше синът му. Каубои и индианци, герои и бандити? Крехкият свят на синчето му още беше ясно разделен на черно и бяло. Във фантазията му не цъфтяха цветовете на омразата и алчността, на подлостта и нетолерантността. Густав искаше да го предпази от тях, колкото може по-дълго. Така, както го предпазваше навремето неговият баща.

Макар да беше роден от родители евреи, Густав не дефинираше идентичността си въз основа на случайната религиозна принадлежност. Семейството му се бе установило в Мюнхен преди близо двеста години. Дядото на баща му постигнал слава и почести като личен банкер на крал Макс Първи Баварски. Кралят присъдил на прадядото граждански права за заслугите му към Короната.

Преди укрепването на националсоциализма Густав не беше и помислял да преподава на децата си иврит — езика, на който го бе научил баща му. Ала после промени мнението си и през последните години започна да учи децата си на езика на техните предци. Дебора очевидно имаше особена дарба за езици, така че скоро той вече нямаше да има на какво да я научи.

Густав не можеше да преглътне горчивия хап — да се превърне в нежелана персона в собствената си страна само защото новата политическа върхушка беше обявила израелитите за прокажени членове на обществото, за непълноценни същества без граждански права.

Той не се смяташе за строго принадлежащ към еврейската народност, по-скоро се чувстваше като немски космополит. Силно се интересуваше от историята и религиите, най-вече го занимаваше тяхното въздействие върху човечеството като цяло. Той схващаше Бог като един вид универсална величина, виждаше в него потенциала и стимула за чиста съвест, която да води човеците към добри мисли и добри дела.

Човекът беше надарен със свобода на мисълта, затова Густав смяташе всяка религия, създадена от човешка ръка, за високомерна и дръзка, защото препятстваше самостоятелното мислене и манипулираше човека, опитвайки се да интерпретира Божиите помисли и деяния за собствената си изгода. По принцип той смяташе всички религии за добри и миролюбиви, но за съжаление също така знаеше, че самият човек не е миролюбив. От това следваше, че религиите не са способни да функционират в духа и смисъла на първоначалния им създател, именно защото ги практикуваха хората.

На Елизабет и Дебора той обясни:

— Само защото някои книги и религиозни направления са се разпространили повече от безброй други, които, впрочем, след задълбочено проучване не смятам нито за по-добри, нито за по-лоши, това в никакъв случай не означава, че те са по-истинни или по-спасителни. По-скоро те градят извоюваното си значение върху простичкия факт, че техните представители са действали по-умело, по-рафинирано и за жалост са прибягвали до принуда и насилие в мисионерските си методи. Германският народ е ярък пример за тази форма на пропаганда: дори милиони гърла да скандират ликуващия възглас Хайл!, от това неправдата няма да се превърне в правда.

Густав намираше духовна опора в любовта към семейството и в работата си. Убежденията му за битието и съзнанието можеха да се обобщят с едно-единствено правило, формулирано от Имануел Кант в неговата „Критика на чистия разум“: „Категоричното изискване е едно: постъпвай само съгласно тази максима, която би желал да видиш като всеобщ закон“.

Разбира се, този философски принцип беше прекалено сложен и неразбираем за едва петгодишния му син Волферл, след като дори възрастните трудно го проумяваха. Реформаторът Лутер го беше превел много отдавна с прости думи в Библията, а сред народа се бе утвърдило златното правило: Не причинявай на другите това, което не искаш да ти причинят на теб.

Волферл присви очи и дълго премисля златното правило, проверявайки го за причината и следствието, както го учеше баща му. После вдигна дръзкото си личице и се засмя, разкривайки дупките между зъбите си:

— Значи ли това, че вече няма да ме карате да ям супа?

С тези думи момчето смая доктора, все едно му се беше изплюл в супата като мърморещата Берта.

„Ах, ти, малък умнико“, с гордост си помисли бащата. Просто не проумяваше как неговият Волферл, сякаш между другото, беше стигнал до единствено възможното негативно тълкувание, за което европейските философи бяха съчинили цели трактати!

Макар въпросът на Волферл да съдържаше в себе си и отговора, бащата пожела да разбере как момчето ще обоснове своите думи. Затова го попита:

— Я ми кажи, откъде ти хрумна това, Волферл?

А малкият отговори:

— Ти не обичаш да ядеш месо, нали, тате? И никой не те принуждава да го правиш. Докато аз винаги трябва да си изям супата. Сега обаче няма вече да я изяждам, нали, тате?

Това беше наистина един много добър урок тази вечер — от сина за бащата… В резултат Густав се видя изправен пред неприятната задача да убеди жена си Елизабет, че ще трябва да изключи някои ястия от менюто на малкия им син. Тя пък намери притеснението му за много шармантно и се смя от сърце — виж ти, умният доктор е бил изигран от малкия си син.

Вечерта преди заминаването на Густав двамата се притискаха дълго в обятията си. Густав бе мислил по много въпроси и имаше безброй инструкции за Елизабет, но най-важната от тях беше: сигурността на децата винаги трябва да има предимство пред всичко останало.

Те разговаряха до зори за двете си деца, за крехкото здраве на Волферл и будния му ум и за Дебора, която им носеше само радост.

— Знаеш ли, Густерл — подзе Елизабет и се притисна още по-плътно до своя съпруг, — няма защо да се тревожим за нашата Дебора. Тя е очарователна комбинация от нас двамата: Господ й е дал наистина най-доброто. Още отсега пее по-зряло от мен и свири много по-добре на пиано, защото, за разлика от мен притежава абсолютен слух. Много по-важно е обаче, че освен всичко е толкова сериозна и умна като теб, мили мой! Никога не съм я виждала да загуби самообладание. Мисля, че един ден нашата Дебора ще промени света.

Густав се съгласяваше с всичко казано от нея, но тайно си мислеше, че Дебора притежава не само абсолютен слух, но и абсолютно съвършена душа. В тези времена животът на смелите хора беше изпълнен с опасности, а съвършената душа винаги избива в две посоки: тя няма мярка в любовта и омразата, в почтеността и храбростта, а много често вредата се насочва срещу самата нея.

Докторът си спомни за своя смел приятел Фриц, пометен от кафявата буря. Потръпна от студ, почувства как разлагащата отрова на предчувствията се разлива по тялото му. Изведнъж, и сам не знаеше откъде му хрумна, се сети за двете писма на Плиний, в които бе описал последните дни на Помпей.

Елизабет, вече от петнайсет години женена за Густав, усети внезапното му безпокойство и го прегърна силно, обгръщайки го с цялата си обич на жена и майка, за да му предаде своята любов и надежда.

Оптимизмът й вдъхна на Густав така нужните сили, за да пропъди съмненията. Той се вкопчи в сентенцията на Плиний: „Съдбата помага на смелите!“. Само дето изобщо не се чувстваше смел…