Хани Мюнцер
Жило и мед (12)

Единайсета глава
Правият път

Бирарията в сутерена на мюнхенското кметство на Мариенплац беше огромна, ъглеста и с цилиндричния си, окаден свод излъчваше типичната баварска задушевност.

От много години Густав и Фриц Герлих се срещаха там всеки четвъртък вечер — имаха запазена маса, където да пийнат и да си побъбрят непринудено. От време на време към тях се присъединяваха лекари, добри познати на Густав, и колеги на Фриц — обикновено се събираха около дузина съмишленици.

След идването на Хитлер на власт обаче броят на участниците във въпросните сбирки намаляваше с всяка изминала седмица. Тази вечер бяха дошли едва петима: двама лекари, двама социалдемократи и един редактор от „Мюнхнер Пост“.

След като пристигнаха поръчаните халби бира, Густав се опита да поразведри потиснатото настроение:

— Страхът май потиска жаждата! Нека въпреки това да се насладим на питиетата си, господа! Наздраве!

Тази вечер дебатите бяха особено разгорещени. Съдържателят дойде, притеснено ги помоли да се съобразяват с останалите гости и отново избяга зад тезгяха.

Мислите на Густав се рееха в друга посока. По-малко от шест седмици бяха изминали от назначаването на Адолф Хитлер за нов райхсканцлер. В Мюнхен приеха с баварска невъзмутимост смяната на правителствения връх в Берлин, след което се върнаха към дневния си ред, с други думи — към карнавала. Изборът на карнавален принц беше не по-малко значим, отколкото изборите за нов Райхстаг на пети март. Хората просто бяха виждали твърде много канцлери да идват и да си отиват през последните години: Брюнинг, Фон Папен, Шлайхер, Хитлер…

Съдържателят отново се приближи до тяхната маса, мачкайки кърпата за съдове и хвърляйки изпълнен със страх поглед към входната врата в другия край на залата, през която току-що бяха влезли неколцина мъже от СА. После се отдалечи забързано — не искаше да го виждат в непосредствена близост до масата им.

Густав се загледа подир него, клатейки глава. Десет години запазена маса, многобройна компания, обилна консумация и приятни разговори, в които съдържателят беше участвал често и с удоволствие. А сега се правеше, че не ги познава. Густав се взря тъжно в халбата си. Беше се започнало. Хората се нагаждаха към новата политика.

Отново погледна часовника си — беше малко преди осем. Къде се губеше Фриц? Започна да се тревожи за приятеля си — Фриц никога не беше пропускал четвъртъчните им сбирки. Понякога закъсняваше, когато бе получил сензационна новина, та се налагаше да промени коренно макета на първата страница на утрешния брой; в такъв случай обаче винаги изпращаше някой разсилен в бирарията на кметството да ги предупреди. Не беше в стила на приятеля му да се губи просто така. Освен това му беше телефонирал сутринта — имал да обсъжда нещо много важно с него довечера. Густав се надяваше, че Фриц най-после се е решил да обърне гръб на Германия и да се премести в Австрия. От самото начало критичното му издание „Правият път — Немски вестник за свобода и права“ беше трън в очите на националсоциалистите.

Хитлер заповядал да му носят всички броеве и, както се чуваше, посрещал статиите на Герлих с растящо недоволство. Освен това новият райхсканцлер му бил обиден, задето бил написал много от речите на неговия враг, генералния комисар Густав фон Кар — между другото и онази от мюнхенската бирария „Бюргербройкелер“ по време на неуспешния пуч през 1923 година.

Герлих вече бе претърпял масирани репресии от страна на СА. Наскоро бяха изпочупили прозорците на дома му. Жена му Софи се уплашила до смърт, един камък профучал на косъм от нея. Фриц получаваше все по-често писмени заплахи за убийство. Смелият журналист обаче не се оставяше да бъде сплашен и продължаваше непоколебимо да отпечатва във вестника си провокативни текстове.

Злобните и объркани заплашителни писма отразяваха духовната ограниченост на своите автори. Приятелите на Фриц отдавна се мъчеха да го убедят да напусне Мюнхен заедно с жена си.

Густав се изправи и помоли съдържателя да използва телефона. Редакцията даваше заето, в дома на Герлих не отговаряше никой. През следващите двайсет минути опита още няколко пъти. Безпокойството му растеше, бирата взе да му се струва блудкава. Затова се сбогува набързо с последните храбри съмишленици от компанията и ги остави да давят в бирата собствените си грижи и тревоги.

Реши да потърси Фриц в редакцията. Вероятно събитията от днешния ден го бяха задържали, опитваше да се успокои той. Не го напускаха обаче мрачните предчувствия, защото беше дочул, че днес умереният, консервативен кмет Карл Шарнагъл е бил принуден да напусне Мюнхенското кметство след дванайсет години служба. Така били разпоредили новите властници в Берлин.

Разстоянието от бирарията до редакцията беше не повече от четиристотин метра. Густав ускори крачка и почти се затича по улиците. Дори не забеляза, че е загубил шапката си. На половината път беше принуден да отстъпи пред ревящ отряд на СА и се скри тъкмо навреме. Почти се засрами от страха си. Та нали току-що на трапезата произнасяха грандиозни речи и повтаряха как никой не бива да допуска да го сплашат? Че човек трябва да се бори да бъде чут и да изразява свободно мнението си, да се съпротивлява на произвола и неправдата?

А ето че сега сам избягваше светлината и с разтуптяно сърце се гушеше в тъмния вход на някаква сграда. Нима и той се държеше като всички останали? Страхлив, малодушен и приспособим, загрижен единствено за собствената си кожа? Колко прилепчив е страхът, помисли си той. Страхът е в състояние да те унищожи. Стоп, Густав! — обади се друг, скрит по-надълбоко глас — гласът, който познаваше страданията на неговия народ. Ти си евреин, Густав, прошепна той. Произхождаш от народ, който няма дом и родина от три хиляди години насам. Евреите от почти всяко поколение са били подлагани на преследвания и гонения, отнемали са им имуществото, убивали са ги. Да бъдеш евреин означава никога да не се чувстваш сигурен. Така че сключи мир със себе си, Густав. Защити семейството си. Не можеш да промениш съдбините на света. Можеш да направиш единствено това, което трябва да направят всички бащи: да спасиш собствените си деца от този свят на омразата, който им готвят възрастните.

Густав се изпълни с уважение към своя приятел Фриц, който беше католик. Фриц Герлих бе смел и непоколебим мъж, каквито рядко се срещаха. От години се бореше безстрашно с перото си срещу диктатурата и тиранията, без да позволява на смъртните заплахи и на икономическата принуда да го отклонят от убежденията му.

Тиражът му падаше с всяка изминала седмица, защото хората на СА саботираха продажбите, като сплашваха открито купувачите на вестника.

Ордата от СА се отдалечи в друга посока. Густав продължи по пътя си, озъртайки се предпазливо. Тук-там срещаше самотни разхождащи се, окъснели или влюбени двойки, които избягваха светлината на уличните фенери като него, макар и по съвсем различни съображения.

Още преди да навлезе в Хофщат го лъхна миризмата на студен пушек. Ускори крачка, зави тичешком зад ъгъла и се закова на място.

На земята пред себе си съзря купчинки, някои от които припламваха в тъмнината. Нов порив на вятъра разпали отново гаснещите огньове.

Неколцина зяпачи и разхождащи се стояха на улицата, някои жестикулираха, останалите започнаха бавно да се разотиват. Във въздуха още се усещаше напрежението от случилите се току-що събития. Изпълнен с лоши предчувствия, Густав се приближи до адреса Хофщат 6. Само две сгради го деляха от последното потвърждение. Той се помоли отчаяно да не е пострадал неговият приятел Фриц.

Тутакси се засрами — за втори път, и то само в рамките на няколко минути. Дори пострадалият да не беше неговият храбър приятел, как можеше с лека ръка да пожелае нещастие другиму? Такъв е вечният кръст на човечеството. Всеки мисли само за себе си и за най-близките си хора. Отдъхва си с облекчение, щом нещастието не засяга лично него. В името на собственото спокойствие си съчинява аргументи — всичко се случва по някаква основателна причина, нали? Следователно няма защо да умуваш толкова, отвръщай поглед, продължавай спокойно живота си, в крайна сметка всеки влачи собствения си ярем…

Густав измина колебливо последните метри и се озова пред фасадата на сградата, в която се помещаваха издателството и редакцията на Фриц. Разумът му отказваше да приеме това, което сърцето му беше разбрало отдавна. Той вдигна бавно глава, огледа тъмната фасада на тухлената сграда до втория етаж и пред очите му се разкриха следите от опустошението, санкционирано от държавната власт.

Всички прозорци бяха изпочупени, а тлеещите на улицата купчини представляваха останките от изхвърлените мебели, книги и ръкописи. Потресен, Густав се спря пред тях. Един крак от стол стърчеше от купчината пепел като предупредително вирнат пръст. До него се валяше изкривена пишеща машина „Триумф“, в която чернееше лист овъглена хартия. Делото на живота на Фриц, разрушено и унищожено. Но къде беше самият Фриц? Какво се беше случило с приятеля му? Густав не успя да го открие сред стоящите наоколо хора. Дали беше успял да се скрие навреме от палачите?

До него застана дребен възрастен мъж с очила с телени рамки и със също толкова потресено изражение погледна нагоре към разбитите прозорци.

— Здравейте. Вие не сте ли лекарят, приятелят на господин Герлих? — прошепна той и се озърна крадешком, сякаш се боеше от чужди очи.

— А вие кой сте? — на свой ред попита Густав и огледа подозрително мъжа. Май го беше виждал вече.

— Извинете. Казвам се Кьолер, Фридрих Кьолер, и съм… — Той млъкна за миг, преглътна и подзе: — Май трябва да кажа, че бях нощният редактор на господин Герлих. — Човекът излъчваше такава безпомощност и недоумение, че Густав почувства как в стомаха му се забива леден нож. Хвана го за ръкава и, изпълнен с лоши предчувствия, настоя:

— Знаете ли какво се е случило с господин Герлих? Къде е? Говорете!

— Къде е ли? Не знам. Дойдоха хора от СА. Проклета паплач! Разгромиха всички помещения и изхвърлиха през прозореца пишещите машини и мебелите. Господин Герлих се опита да им попречи, но неколцина от тях му се нахвърлиха и го пребиха. Господин Герлих успя да извика: Знаете ли кого биете? Вие биете мен, основателя на Отечествената партия! Отведоха го. Ужасно, направо ужасно. Тези нови грубиянски маниери, докъде ще стигне всичко това? — Старият вестникар си свали очилата, разтърка основата на носа си и поклати глава, все още потресен от непонятните събития.

Густав успя само да кимне. Съзнанието, че войната срещу свободата беше започнала окончателно и неудържимо, го прониза до мозъка на костите.

Той знаеше, че днес, на това място, беше умряла истината. Чудовището на диктатурата бе надигнало глава. Беше четвъртък, 9 март 1933 година, денят, в който новият райхскомисар Франц Ксавер фон Еп бе поел властта в Бавария.

Същевременно това беше и денят на последния брой на Правият път — Немски вестник за свобода и права. Правото на истина вече не съществуваше. В този час националсоциалистите бяха започнали да уреждат с брутални средства някои неуредени сметки.

Фриц Герлих беше сред първите им жертви.

Дори „Майерлинк & съдружници“, както се наричаше кантората сега — Финкелщайн с мъдра предвидливост беше предпочел да изчезне зад мъглявото „Съдружници“ — не беше в състояние да направи нещо за Герлих. Единственото, което успяха да научат за него, беше, че бил отведен в полицейския затвор на Етщрасе, а по-късно преместен в „Щаделхайм“. Посещенията не бяха разрешени.

Докторът не го видя повече.

В онзи съдбовен ден Магда се затвори в стаята си и се появи чак на следващия ден с подпухнали от плач очи.

А Густав каза на Елизабет:

— Виж ти! Значи смелостта била ключът към сърцето на Магда. А смелостта, скъпа моя Елизабет, е оръжието, от което най-много се страхува кафявият враг. Само непоколебимите и откровените като нашия приятел Фриц се изправят безстрашно срещу бурята на крещящата неправда.

Първото изгаряне на книги се състоя на 6 май 1933 година в Мюнхен, на 10 май същото се случи в Берлин, столицата на Райха.

В пламъците загинаха книгите на всички онези автори, които, подвързани с фина марокенена кожа, още можеха да се намерят в библиотеката на Густав, сред тях тези от Хайнрих Ман и от брат му, носителя на Нобелова награда за литература Томас Ман, от Хайнрих Хайне и Курт Тухолски.

А Густав цитира на Елизабет едно изречение от Хайне:

— „Там, където изгарят книги, изгарят накрая и хора“ — и се затвори в библиотеката, за да скрие сълзите си от своята съпруга.

Едва по-късно докторът научи, че в продължение на шестнайсет безкрайно дълги месеца приятелят му Фриц Герлих е бил подлаган на разпити, насилие и изтезания, ала докрай останал верен на себе си, на вярата и убежденията си.

На 30 юни 1934 година Хитлер заповяда да бъдат елиминирани всички политически противници и критици. Само два дни по-късно палачите от СС^[1] убиха бившия райхсканцлер Курт фон Шлайхер и жена му, бившия генерален комисар на Бавария Густав фон Кар — противник на Хитлер от пуча през 1923 година, и журналиста Фриц Герлих. Той беше разстрелян в първия концентрационен лагер в Германия, в Дахау близо до Мюнхен. Над двеста души паднаха в жертва на Хитлеровото отмъщение — ясно послание към всички инакомислещи. То влезе в историята като Нощта на дългите ножове.

Вечерта, след като Софи, жената на Фриц, им бе съобщила за смъртта му, Густав каза на Елизабет:

— Знаеш ли, че Фриц беше прав за всичко? И то от първия ден. Мъдър и с остър ум, той предвиди събитията. Трагичното е, че с убийството му нацистите потвърдиха точно това, за което той винаги предупреждаваше и срещу което се бореше през всичките тези години. А именно че те са чудовища, фанатизирани, погазващи правото и лишени от морал, и че никога няма да създадат правова държава, а ще установят убийствена диктатура. Фриц беше свидетелят на обвинението и в същото време — осъденият. Той беше като онова насекомо, което предупреждава своите събратя за светлината. И понеже никой не пожела да повярва, сам литна към пламъка и изгоря пред очите им, за да им покаже колко опасна е светлината. Смъртта му беше напразна, Елизабет, защото те не искат да виждат, не искат да чуват и още по-малко — да разбират. Бог да ни е на помощ.